АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Унижаваният Путин или силата на другия държавник

Кольо Парамов - 14 март 2017

На 5 март 2014 г. Руският външен министър Лавров пристигна за нови срещи в Париж. Предният ден, 4 март 2014 г., той разговаря в Лондон с държавния секретар на САЩ Кери в продължение на цели 11 часа. В седмицата между 5 и 12 март по данни на агенция Блумбърг руската централна банка чрез Сбербанк-Москва се намеси на световния пазар на американски акции, облигации и други ценни книжа като достигна до 30% отстъпки.

В края на 2013 г. САЩ имаха в чужбина 5,790 трилиона долара разпродадени държавни ценни книжа, а Русия беше на 11 място с обща наличност от 138,6 млрд. долара. За въпросните 36 час, а впоследствие до края на седмицата – 144 часа, Русия успя да направи обороти от равнища на 104 млрд. долара като спечели цели 14 млрд.долара.

Още във вторник 6 март 2014 г.сутринта представители на Лондонското сити предупредиха правителството на Камерън да не се занимава с никакви ограничения към Русия, защото загубите ще са непридвидими. Осем часа по-късно Путин даде пресконференция в Огарьово и чак тогава всички проумяха за успеха на финансовата операция. Но разбраха и още нещо- по-важното, че война няма да има. Същият ден върховният представител по външните работи на ЕС г-жа Катрин Ащън бе провела един уж секретен телефонен разговор с външния министър на Естония Урмас Пает. От него се разбра по-късно, че снайперистите стреляли по Майдана в Киев по време на големите безредици, са наети от опозицията. По данни на лекарите, преглеждали убитите и ранените, се твърдяло, че куршумите са едни и същи и се предполагало, че това не са от снайперистите на Янукович.

Както и да е, руската чест бе засегната дълбоко и предстоеше много силна дипломация.

Иначе, конкретните финансови измерители за 144 часа смутиха и доведоха до неочаквания от никого перфектен икономически ефект от цели 14 млрд.долара. Тогава Путин за първи път посочи на САЩ, че елементаризирането и подценяването на подходите води до сериозна заблуда. А помощник държавният секретар Строуб Талбот написа в Ню Йорк таймс „за да разберете Путин, вгледайте се в миналото му“.

За разлика от Талбот българските нови политици богаташи, милионери, олигарси и тем подобни мошеници и крадци, за които е важно само гнилото настояще,  не желаят да оценяват миналото. И тук идва противоречието между русофили и фоби у нас, идва омразата и унижението към руския държавен глава.

През последните 15-16 години се наслушахме на много и различни оценки за приноса и развитието на отношенията ни с Русия. Колко доказателства, каква манипулация бе само. Но в крайна сметка едно не искаме да признаем. А то е проблем в политиката и е твърде характерен за националната ни психология- нагаждането. Състоянието на елементарната хитрост у нашего брата е първична наглост на бедния, който иска чрез нагаждане и приспособяване да подобри начина си на живот.

Затова силните народи са отделили много място и вековна работа в регулация на външните си отношения. За тях дипломацията не е само въпрос на чест, уважение към насрещния партньор, но най-вече отказ от приспособяване и нагаждане. За разлика от големите у нас дипломацията винаги е била и сложна, и твърде противоречива. И когато стигнем до същината й и отразим повратливите отношения на някои от челото на външно министерство като оценка към Русия, можем и да се погносим.

Ето например един Вигенин. Цял външен министър в стремежа си за угода ни вкара в капана на безинтереса. „Отношенията ни с Русия вече няма да са същите“, заяви той в Киев. Кой е този глупак, когото България назначи за първи дипломат? Жалко!! Кой е Вигенин? От коя детска градина са тези българи, които постоянно работят срещу България? Ето как техният съпартиец Александър Симов ги оценява като стил на политика: „Това е идеологията на лакея, в нея няма сила, а само страх. Това е фалит на политиката и апотеоз на страха“.

Трябва да се разбере изоснови политическият психоефект върху унижения държавник. Няма друг смислен, логичен, последователен отенък на мисълта у този индивид, когато е засегнат. Униженият човек с отговорности без подготовка е непрогнозируем. Но подготовката и този с нея държавник е друга ария. Тук прагматиката отстъпва на омразата. Тук систематиката и изгодата като търсене е доказателство за мислене и логично обвързани действия.

Путин направи точно това. Той не се поддаде на отприщената си емоция към Грузия, не допусна унижението на Украйна да запали един нов световен конфликт. Затова още преди три години бившият министър на отбраната на САЩ Робърт Гейтс определи актуалната ситуация в Украйна като парадокс. Робърт Гейтс е доктор по история на Русия и в неговите мемоари се крие главният отговор на Киевската криза. Гейтс отчита като груба грешка на американската политика през последните7-8 години да се засяга честта на руснаците. Гейтс доказва, че унижението на руския държавен глава в онази териториална близост, която винаги е била в интересите на Москва, е недопустимо.

Точно обратно на становището на Робърт Гейтс са някои американски медии и известни политици. От 4-5 месеца насам „Вашингтон Поуст“, СНН и други определят Владимир Путин като „най-влиятелния човек в света“. Особено след избора на Тръмп някои конгресмени, начело с Джон МакКейн, постоянно сипят огън и жупел против руския президент. Особени са аргументите и стилистиката към униженията, които ползват като факти и история от жизнения му път. Главната задача на американските медии- унижаването на Путин, е път към снижаване на пропагандните загуби, които се насложиха в последно време за Америка и при това в твърде голям мащаб.

В случая, въприемането на унижението като стил или предмостие за сериозен разсъдък винаги отличава силата на другия държавник пред елементарния. През последните 30-35 години, особено след епохата на Роналд Рейгън, афганистанската корида и разпада на Източния блок, се нагледахме на експерименти. Редица лидери въведоха своеобразен пик в доказването на „Азът“ си. Други хитруваха и изчакваха, а трети- като Путин, установено действаха. И то така, че заедно с паритета на интереса на активните нови капиталисти да се запази и затвърди интересът на държавата. Путин разпредели твърде удачно територията на интереса на индивидуалистите и не допусна никой до задължителния обхват на държавата. Русия бе освободена поетапно от зависимостта на богаташите. След като прецизно регламентира отношенията между силните субекти в страната (2007-2013 г.) Владимир Владимирович приложи подхода си и навън.

Ето например каква оценка дава Робърт Д. Каплан- главен политически наблюдател на частната компания за глобално разузнаване „Статфорт“, за стила на Путин. През 2014 г.в мартенския брой на сп. Тайм той пише „Руският лидер използва географията в своя полза. Той действа с други думи казано според геополитиката и битката за пространство и надмощие в пълния географски смисъл- концепция, която не се е сменила от древността (а за нея напоследък много западни лидери, дипломати и учени остават глухи)“.

Този стил гарантира на руския президент и вторичния успех в международен план. Примерът със Сирия е очеваден завършек на една стихийна и нелогична авантюра на Запада. Той е доста точен като завършек на последния експеримент за придизвикване на регионална война. Но той показа и другото- нестабилността и невъзможността на Запада единно да понесе резултатите от тази авантюра, плащайки за това със своята стабилност. Наченките за раздробяването на ЕС са следствие на тази грешна геополитика. В нея Путин изненадващо за всички се вмести трайно в директен и безкомпромисен план.

И тъй като много умувах за написването на тази статия- цели три години от 16 март 2014 г., нещо все не ми достигаше. А бях обещал на мой приятел Иван П. Димов да обрисувам Владимир Владимирович не в угаждащ план, а искрено, така както аз го виждам, така както го чуствам в приносния му акцент. Когато човек си поставя такава сложна задача, той не може да не бъде искрен. Още повече, че нашите бивши партньори от Варшавския договор не искаха втори прочит на миналото му. Те го перифразираха винаги почти двусмислено. Те подобно на своите държавни политики трансформираха лидеровия модел само във времеви план. А не малко от тях и плащаха, за да изявят себе си като автори на обратната страна на медала. Затова непременно търсих другото мнение, другата оценка на бившите ни съюзници, засягащо баланса на световния мир.

Случайно попаднах (и много съм удовлетворен) на едно мнение на поляка Ярослав Добжански, публикувано в „Поглед инфо“ от 9 март 2017 г. По повод на четирите мита за Русия Добжански уточнява „блестящ геополитически стратег, който заемаше позицията на „ястреб“ по въпроса за съперничеството между държавите, нарече трагическа грешка присъединяването към НАТО на страните участвали във Варшавския договор. Ако някой реши да припише тези думи на Путин, той бърка автора, но не и същността на изказването. Путин се придържа към подобна гледна точка и дори отиде крачка напред като нарече разпадането на Съветския съюз- „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в.“ Полските медии единодушно обявиха изявленията му като свидетелство за извечните руски имперски мечти и доказателството, че руската власт не се променя. Автор на горното изявление е Джордж Кенън, идеолог на американската стратегия за сдържане на СССР в края на 40-те години на миналото столетие. Основният недостатък на съвременната полска международна политика е липсата на реална представа за света, дефицит на истинска политическа мисъл и отсъствие на експерти в непосредственото обкръжение на властта, интелектуалното равнище, на които да е поне отчасти до това на Джордж Кенън“.

Според мен четирите мита за Русия са една голяма явност и една огромна тайна взависимост от къде искаш да оцениш проблема. Но Путин и неговото достойнство, проявено в периода 2000-20016 г., говори твърде много не само за митове, а по-скоро за уникалната и реална световна прагматика. Путин влиза в историята и с една друга мащабност. Историята ще отрече онези, които не виждат неговия приоритет в грижата не само за Русия, но и за света. Тук не става дума за ласкателство или за някакво нагаждане, както правеха Първанов, Калфин и Румен Петков. Ласкаеха, обещаваха, заблуждаваха и накрая- едното нищо!

При Путин абстракцията не върви, при Путин политическата еквилибристика, заблуди и нагаждане от моделите и стила на Румен Петков нямат стойност. Стойността е в реализацията, изгодата, взаимния интерес и другия стандарт на новия живот. Историята е в учебниците, животът е в реалността и това е голямата истина за руския президент.

Жалко, че нашите първенци винаги се стремяха да унижават Путин вместо да видят в него другия държавник и да се учат. С една дума, в Москва говорят с една патетика, а в Брюксел- с друга. Това подло лицемерие ни коства голямата бедност, голямото изоставане, голямата омраза и несъвършенството да се учим постоянно.

Следенето на държавния интерес е голямото и съвършеното дело на новите ни политици в годините на Прехода. В този порядък Путин успя да докаже на Русия, че интересът на държавата му елиминира всякакъв тип олигарси, докато при нас е обратното. В България олигарсите управляват преподчинената политическа класа, определят направлението за успеха им, а при Путин олигарсите изпълняват държавната задача. Разликата е от земята до небето, разлика за можещи и неможещи. Затова у нас пародията е на уважение и е система за изява, при Путин пародията е за санкция, респект и железен ред.

Путин се превърна в институция на другия стил на възприемане, уважение и признание. Това, че държавата има универсалния, другия държавник е предимство, сила и посдледователност. Няма държава, която да не желае истинския, самоотвержения и очовечения водач. И тук няма смисъл от ничие венцехвалене. Няма нужда от никакво обожествяване. Има смисъл от преследваната насъщност от този, който те ръководи. Затова са и феноменалните 80% от цяла Русия, която днес подкрепя своя водач.

Когато днес в България се мотаме в ускорението да търсим водача, трябва първо да потърсим силата на неговата перфектност. Неминуемо неговата прецизност и неговата последователност са отражение на неговото минало и днешно настояще. Държавата ни има нужда от търсенето на водач.

Иначе, след 18 години ще направим 45-годишен Преход към нищото. А тези, които го започнахме, няма да ни има. Ще останат само наследниците на 4810 души, които притежават богатството на държавата регистрирано в милиони долари и установен поименно.

Ако пресметнем увеличението им като брой, то те ще стигнат най-много до 7 000 души. Останалите 7 милиона ще тънат в глад, неграмотност, мизерия и безкруполност! Защо? Защото у нас няма Путин, т.е. няма водач!

Затова ние се нуждаем остро и наложително от един Пак Джон Хи. Този южнокореец направи от държавата си „тигър“ по своя рецепта, както сполучливо я определи наскоро Иван Бутовски във в-к „168 часа“. Нуждаем се от човек като Пак Джон Хи, за да станем Сингапур на Балканите, при все че имаме всички условия за това.

Преди това обаче следва да установим силата на другия държавник. Кой е той?

Той трябва да предизвика тотален колапс на олигархията в България.

Той чрез съда и прокуратурата трябва да наложи перфиден затворнически режим за всички онези, които в последните 20 години се изгавриха с прехода в България.

Той трябва да възстанови държавата в България, за да може полицаят, военният, данъчният, учителят да виждат непреодолимата си сила и гаранцията за своето бъдеще.

Това е повикът ни, за да имаме и ние като в Русия силата на другия държавник!

Източник - epicenter.bg
Кольо Парамов
Кольо Парамов е финансист и политик. Роден  е на 2 август 1954 г. Завършва средното си образование в търговската гимназия в гр. Стара Загора, а висшето – в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Икономическа география“, с втора специалност „Философия“. В периода 1989–1991 г. завършва пълен преквалификационен курс по Международни икономически отношения в УНСС – София. Специализира финанси в Euromoney Management…

Вашият коментар