Традиционната западна психология винаги е страдала от един фундаментален недостатък, поне от момента, в който е обявила своето раждане, а именно претенцията, че е универсално значима, че тя е единствено научната психология, която е в състояние да формулира всеобщо валидни за всички хора по света закономерности на техните психични преживявания, че след като заради въобразените западни критерии за научност се е въоръжила с изследователската парадигма на природните науки ще е в състояние да предлага универсални закони и рецепти за психичните характеристики на онзи обобщен и абстрактен човешки индивид, който тя е превърнала във въображаем обект на собствените си научни интереси. Една драматична и в същото време последователно идеологическа претенция, която цели най-вече да утвърждава западната историческа представа, че европейската цивилизация непрекъснато се възпроизвежда като апотеоз в развитието на човечеството, като крайният резултат в еволюцията на света, като необходимо мерило, спрямо което останалият недоразвит свят трябва да се съобразява. Една уникална драма, която поне от 70 години насам възпроизвежда и собствената пародийност на европейската цивилизация, която след като политически възприе неин лидер да бъде не-европейска държава, каквато е САЩ, в същото време прие и като връх в развитието на психологическото познание тъкмо онзи американски прагматичен позитивизъм, който е в състояние да ни дава единствено трогателното невежество на претенциите за универсалност както на американската идея за структуриране на обществото, така и на американската представа за една универсална психология. Една твърде унизителна за европейските философски и психологически традиции съвременна ситуация, която пронизва както днешния живот на европейските народи изобщо, така и днешното състояние на цялата европейска психология. Уникална европейска драма, чието осъзнаване би трябвало да се превърне в отправна точка на стремежите на всеки един нормално мислещ изследовател от европейски произход, защото психолозите извън западната цивилизация в нейната американска доминация отдавна отхвърлиха този своеобразен „психологически колониализъм“, отдавна обявиха невъзможността американските психологически модели да обясняват психичните преживявания на хората в собствената им културна и религиозна среда, в цивилизациите на Азия, Африка и Латинска Америка.
Със сигурност няма да бъде преувеличено, ако се каже, че в основата на тази драма стои преведеният на терена на социалното и хуманитарно познание хегелиански принцип, съгласно който ние сме в състояние да опознаваме нещата, които изследваме, като същности, дори да ги дефинираме в някакво определение. Парадоксално, но никой не се замисля над обстоятелството, че към момента са налице множество дефиниции на едно или друго явление, на един или друг социален факт, всички те претендиращи да задават тъкмо тяхната същност – например, над 200 дефиниции за социална общност, над 150 дефиниции за култура, над 200 дефиниции за етническа общност, над 100 дефиниции за религия и т.н. Очевидно самото знание става твърде съмнително, тъй като то борави с понятия, които привидно се смятат за отразяващи същността, макар че в същото време всяко едно следващо определение претендира, че именно то, а не предишните, задава тъкмо тази лелеяна същност на нещото, което се изследва. Драмата стига пълния си абсурд тогава, когато същите тези „крайни истини“ стават основата, върху която се полага образователният процес дори в Университета, чието основно кредо би трябвало да бъде не простото възпроизводство на тези „истини“, а свободата на мислещия човек, която е възможна тъкмо чрез критическото преосмисляне на „истините от крайна инстанция“. Ситуацията определено е комична, разбира се за този, който има смелостта да я осъзнае – от една страна, самият изследователски процес категорично води до извода, че е невъзможна познаваемостта на нещото, което опознаваме, като същност, нито е възможна окончателна дефиниция в понятие, която да представи отразяваните от него факти като крайни истини; от друга страна обаче, образователният процес в западния Университет борави с понятия и дефиниции, които претендират да представят на обучаваните тъкмо същности и крайни истини, вменявайки задължението те да бъдат научавани и възпроизвеждани като неподлежащи на съмнение, тъй като такива са наложените принципи на образованието като част от формализираната структура на обществото. С други думи, изпълнявайки определено идеологически функции, зададени му от съответната идеологическа характеристика на обществото – без никакво значение дали тя е фашистка, комунистическа или демократична, Университетът в бившата християнска цивилизация цели да възпроизвежда безкритично мислещи и ограничени специалисти, за които усвоените знания са от култов порядък. А това означава, че всяко предложение към завършилите Университета да осмислят критически възприетото знание би било посрещнато по същия начин, по който би реагирал всеки вярващ, ако му кажеш, че Бог евентуално може и да не съществува. Или както казваше още Хосе Ортега-и-Гасет, отдалечил се твърде категорично от средновековния, днешният западен Университет са е превърнал основно в професионален център за обучение на тесни специалисти – новите варвари, които въоръжени с някакви въобразени знания като истини от крайна инстанция са в състояние да възпроизвеждат единствено своята несвобода /Ортега-и-Гасет, Х., 1993/.
За съжаление, днешният западен Университет се е отдалечил твърде безкрайно не само от средновековния Университет, за когото основното е тъкмо обучението в култура, което предполага акцентът на образованието да пада върху формирането на житейски смисли, но този Университет е отстранил от себе си безвъзвратно и кредото на свободата, предложено като основно за образованието от Вилхелм фон Хумболт и Имануел Кант. Да не забравяме, че първият създава Хумболтовия университет в Берлин като средство, чрез което да става възможно опредметяването на неговата основна научна теза – осъществяването на човешките потенциали, което може да се реализира единствено чрез свободата, а университетското образование би следвало да бъде в основата на този процес с онова твърде важно съвместно преживяване на обучаващите и обучаваните в техния общ стремеж за критическо преосмисляне на знанието /Гумбольдт, 1985/. Същите функции Имануел Кант приписва на свободния факултет, отдавайки правото на държавата да се меси в работата на другите факултети чрез съответните програми и регламентираната от нея „съвкупност от знания“, които обучаваните трябва да възприемат като „истини от крайна инстанция“, за да упражняват дадената професия, но по отношение на хуманитарното и философското образование такова задължение е невъзможно /Кант, 1994/. Изглежда образователните възгледи на Имануел Кант, подобно на тези на Вилхелм фон Хумболт, също не могат да бъдат възприети извън неговата собствена критическа философия, извън споделените от него принципи на познанието, които се различават твърде съществено от наложената в западната изследователска и университетска практика представа, че ние сме в състояние да опознаем същността на нещото, което изследваме, и да облечем в дефиниция на понятие, което можем да представим като крайна истина.
Още на времето Карл Густав Юнг предупреждаваше до какви фундаментални заблуди може да доведе властващият в хуманитарното и в социалното знание хегелиански изследователски принцип на познанието, в това число и психологическото: „Никой не стигна до заключението, че ако субектът на познанието, психиката, е всъщност една скрита форма на съществуване, недостъпна непосредствено за съзнанието, то и цялото ни познание трябва да е непълно, и то до степен, която не можем да определим. Валидността на осъзнатото познание беше поставена под съмнение по начин, много по-различен и по-застрашаващ от която и да е от критичните процедури на епистемологията. Всъщност, победата на Хегел над Кант нанесе най-тежкия удар на разума и на по-нататъшното развитие на немския и съответно на европейския дух“ /Юнг, 1993, с. 43-44/. Оттук е повече от очевиден фундаменталният парадокс, който пронизва цялото съвременно емпирично и американизирано психологическо познание – да смяташ, че си дефинирал същността на психиката, която си приел като предмет на своята научно-изследователска област, предполага, че ти възпроизвеждаш претенцията да опознаваш като същности цялата гама от психични преживявания и процеси, и то посредством изследователския инструментаруим на природните науки. Каква ужасяваща илюзия, какво фундаментално заблуждение, които, за съжаление, дори и не се промислят, тъй като американизираната западна емпирична психология изглежда се отнася с подозрение към всеки опит за проблематизиране на собствените си теоретични основания, към реализацията на онази твърде интригуваща психологическа саморефлексия, чрез която психологическото познание и образование непрекъснато да преосмислят себе си. Отсъствието на тази рефлексия в психологическото познание предполага и невъзможността на университетското психологическо образование да бъде нещо различно от гимназиалното образование, макар че тъкмо тук би трябвало да се търси уникалната разлика – за разлика от гимназиалното, университетското образование най-напред трябва да носи със себе си перспективите за собственото си проблематизиране, ако наистина става дума за Университет и за университетско образование.
Безспорно е, че върхът на фундаменталните недоразумения в психологическото образование като следствие от илюзиите на самото психологическо познание е идващата от американската практика тестова форма на проверка на „знанието“, тоест проверката на това доколко студентите по психология са заучили наизуст вменените им като крайни истини психологически факти. Едва ли ще бъде преувеличено, ако се каже, че тестовата форма на проверка на усвоените психологически знания по драматичен, макар и неосъзнат начин, затваря кръга на парадоксалните заблуди, в чиито полета пребивава съвременната американизирана западна психология. Това е така, защото формулирането на въпросите е следствие от изискването за търсене на единствено верния отговор, което на свой ред отразява начина, по който се регламентират самите психологически изследвания – първо натрупваме някакъв емпиричен материал, а после се стремим да му намерим адекватен теоретичен еквивалент, да построим хипотезите, целта и всички останали „научни“ основания, съгласно предварително възприетите критерии. Оказва се, че цялата тази днешна психология е институционализирала себе си по начин, по който триадата познание – образование – власт, изглежда почти непробиваема, дори съм категоричен, че и един Зигмунд Фройд не би могъл да защити и малък докторат в тези условия, тъй като всеки един опит да бъде разбита нейната монолитност се анатемосва като ненаучен. Не можеш, например, да се квалифицираш като психолог чрез университетското образование, ако не си научил крайните истини, но не можеш и да растеш в психологическата кариера, ако не следваш точно определените и регламентирани за това научни критерии, ако не събереш определен брой изследвани лица, пуснеш им някакви „свръх-научни“ американски методики, обработиш статистически данните и накрая се опитваш да резюмираш изключителни научни приноси. И всичко това със зле прикритото самочувствие, че си открил фундаментални измерения на психичните преживявания, докато реално цялата тази епистемология на съвременната психология едва се докосва до Човешкото. По друг, но съвършено категоричен начин обобщаваше тази драма на съвременното психологическо познание големият френски социален психолог Серж Московичи: „Чета прекрасни психологически изследвания върху паметта, възприятията или емоциите, но в нито едно от тях не виждам живия човек. После взимам Достоевски и изведнаж пред мен се появява Човекът, живият Човек“ /Московичи, 2007/. Иначе казано, цялата тази уникална драма на съвременната американизира западна психология идва от нейната невъзможност да проумее простия факт, че в измеренията на Човешкото „истината не се научава, защото истината се случва“, както казваше още Сьорен Киркегор. С други думи, днес се случва онова предупреждение на Карл Густав Юнг, че победата на Хегел над Кант нанесе най-тежкото поражение върху европейския дух, включително в измеренията на психологическото познание.
Вече имах възможност да покажа перспективите на един превод на принципите на Кантовата критическа философия в полето на психологическото познание, който чрез регламентирането на една Критическа психология да зададе не само различни от утвърдените парадигмални основания на психологията като цяло, но и да разшири по твърде категоричен начин хоризонтите на психологическото познание. Едно познание, лишено от претенциите да познава същности, но пък предполагащо основанията за познаваемост на безкрайната поредица от техните проявления – друг е въпросът, че западното хуманитарно и социално познание на практика прави същото, защото споменатите множество дефиниции на същността всъщност ни дават представата само за нейните безкрайни проявления, които ние си мислим, че са същност. Едно познание, което като преобръща традиционната парадигма на западната психология – не само от индивида към общността, но и от общността към индивида чрез регулативните функции на общностни психични структури от етнически, културен, религиозен, политически, идеологически, исторически и цивилизационен порядък, всъщност реабилитира една отхвърлена изследователска традиция в психологията, намерила своя израз в народопсихологията на Вилхелм фон Хумболт чрез регулативните функции на народния характер и езика, в Другата психология на Вилхелм Вундт чрез същите функции на езика, нравите, обичаите и т.н., в теорията за колективните представи на Емил Дюркем и на Люсиен Леви-Брюл, в концепцията на Зигмунд Фройд за табуто, религията и културата, в аналитичната психология на Карл Густав Юнг чрез архетипите на колективното несъзнавано и в теорията за социалните представи на Серж Московичи. Едно познание, което чрез възможностите на онази специфична психологическа саморефлексия, е в състояние да ни даде представата за неповторимото единство в психичните преживявания на общността и личността, за онази едновременност на общностното и индивидуалното битие, която осигурява човешката екзистенция и на общностно, и на индивидуално ниво. Едно познание, което носи със себе си сложното взаимодействие между общностните и индивидуалните регулатори на мисленето и поведението, предлагайки очевидния факт за преходния характер на индивидуалната екзистенция и непреходното съществуване на човешките етнически, религиозни и културни общности, в които отделният човек се ражда, живее и умира, докато общността се възпроизвежда като индивидуализира отново и отново в безкрайната поредица от раждания, животи и смърти своите собствени етнически, религиозни и културни основания. Едно познание, което предполага като задължително условие за всяко обективно психологическо знание, различаващо се от абсурдната претенция на традиционната западна психология да носи със себе си крайните истини, да имаме непрекъснато предвид онази неповторима двойственост между универсално и културно-религиозно специфичното в психичните преживявания, в човешките екзистенциални основания, тъй като, например, ако страхът от смъртта е универсалното човешко отнасяне към смъртта, то тъкмо специфичните културно и религиозно зададени екзистенциални представи за смъртта изпълняват функциите да минимизират този страх, за да правят поносим самия живот; защото, ако е универсална човешката потребност от осмисляне на собствения живот, за да може той да се живее все пак, то тъкмо специфичните културни и религиозни екзистенциални представи изпълват с конкретно съдържание индивидуалните житейски смисли. Една Критическа психология, която в измеренията си също така на Рефлексивна психология, носи със себе си достатъчно предпоставки за демитологизация както на утвърдени и смятани за крайни истини универсалистки претенции на американизираната западна психология, така и на възпроизвеждащите се в съвременната американизирана западна цивилизация претенции за универсална значимост, зад които всъщност надничат намеренията за глобална хегемония, зле прикрити зад маската на всеобщата хармония, която би могла да настъпи в света, но само чрез възпроизводството на еднополюсния политически модел в международните отношения, тоест чрез господството на САЩ над всички останали нации и народи /вж. Георгиев, Л., 2014/.
Що се отнася до българското психологическо знание и образование, от позициите на Критическата психология и нейната психологическа саморефлексия мога да кажа, че те препотвърждават a posteriori онова, което се предпоставя предварително a priori, а именно тъждествеността между културната и политическата история, от една страна, и конкретното съдържание на всяка историческа представа за българска психология, от друга страна. Защото, ако от критически позиции ние имаме a priori една идея за психология въобще, то българската конкретизация на тази идея a posteriori в началото на ХХ век е германската идея за психология, след 1944 год. българската конкретизация на идеята за психология е съветската, а след 1989 год. българската конкретизация на идеята за психология е американската психология. Оказва се, че по един драматичен начин ние, българските психолози, възпроизвеждаме както културните основания на самата общност, така и културните характеристики на собствените ни политически елити, припознавайки в една или друга историческа ситуация като универсални съответни наложени ни отвън политически модели, но и настоявайки в тези ситуации, че действително научни са отново външни конкретизации на идеята за психологическо познание и образование.
В заключение, перифразирайки думите на Зигмунд Фройд за самата психоанализа, мога да кажа, че Критическата психология не цели да създава убеждения, а да разтърсва предразсъдъци. Със сигурност няма да бъде никак пресилено, ако се каже, че разтърсването на съвременните предразсъдъци в психологическото познание и образование е толкова очевидна необходимост, че всяко нейно допълнително доказателство е повече от излишно.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
- Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;
- Гумбольдт, В. /1985/. Язык и философия культуры, Изд. „Прогрес“, Москва, 1985;
- Кант, И. /1994/. Спор факультетов, в: Кант, Собр. Сочинений в восьми томах, т. 7, Изд. „Мысль“, Москва, 1994;
- Московичи, С. /2007/. Ерата на тълпите, Изд. „Дамян Яков“, София, 2007;
- Ортега-и-Гасет, Х. /1993/. Есета, т.2, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1993;
- Юнг, К.Г. /1993/. Избрано, Изд. „Евразия – Абагар“, т.1, Плевен, 1993.
