АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Неолиберализмът си отива, спете спокойно, деца!

Васил Проданов - 21 ноември 2017

Терминът „неолиберализъм” е употребен за първи път още през 1938 г. от немския икономист и социолог Александър Рюстов. Той влиза в активно обръщение обаче след 1979 г., когато във Великобритания премиер става Маргарет Тачър и 1981 г., когато в САЩ президент става Роналд Рейгън и започват да провеждат политика в центъра, на която поставят пазара, за сметка на намаляване на ролята на държавата.В обръщение отново го вкарва Майкъл Харингтън, известен американски професор, идеолог на Партията на демократичните социалисти на Америка. С него той ще обозначи завръщането към международната либерална система на свобода на движение на капитали, стоки, хора от времето преди Първата световна война и заклеймяване на силната държава, която притежава собственост и ограничава капитала. Различията в сравнение с традиционния либерализъм са свързани с това, че вместо увеличаване на индустриалната работническа класа и индустриализация, протича процес на деиндустриализация и намаляване на работническата класа и деиндустриализация, за сметка на възхода на сектора на услугите. Както обаче преди социалната държава започва отслабване и минимизиране на ролята на профсъюзите. Рязко намалява данъчното облагане. Рейгън говори срещу „голямото правителство“ и това ще стане постоянен рефрен на неолибералните реформи. Либерализацията на пазара и на възможностите за движение на капитала обаче значително се увеличават, като за тази цел важна ролят играят и новите технологии на третата индустриална революция. Затова именно се говори не за завръщане на либералния капитализъм, а за неолиберализъм.

Идеолози на неолиберализма ще станат Фридрих фон Хайек, Лудвиг фон Мизес, Милтън Фридман. Техни представители ще триумфират в Чикагската школа по икономикс, Световната банка, Международния валутен фонд и ще изградят така нар. „Вашингтонски консенсус“ на либерализация на световната икономика. Най-напред съответните политики бяха експериментирани в Чили след преврата на Пиночет от 1973 г. нататък, като за тази цел бе изпратен екип от експерти от Чикагската школа. През 1990-те години подобни „експерти“ пратени в Източна Европа за неолиберализация и на този регион. Отделно бяха създадени неолибералните НПО-та, които да играят ролята на агентура на влияние, придаваща благопристоен вид на новото светло неолиберално бъдеще, до което ще доведат тези политики този регион

Първоначално неолиберализмът става политика на десницата в САЩ и Великобритания, представена съответно от Републиканската партия и консерваторите, но след това ще бъде възприет със съответни модификации и от левицата при Бил Клинтън в САЩ, Тони Блеър във Великобритания, от Герхард Шрьодер в Германия, които се отказват от основни идеи на предходната социалдемокрация и в някои отношения са по-неолиберално ориентирани дори от десницата. В САЩ например не кой да е, а „левият“ в тяхната традиция лидер на Демократическата партия сключи споразумението за свободна търговия НАФТА и отмени закона от времето на голямата икономическа криза през 1929-1933 г., забраняващ сливането на инвестиционни и търговски банки. В Англия в едно интервю, когато е попитана кое смята за свое най-голямо достижение Маргарет Тачър отговаря: Тони Блеър. Голямата част от левицата в Източна Европа се тониблеъризира и Маргарет Тачър сигурно би подскакачала от радост днес като види как в много държави в Европа тя днес е маргинализирана или е на смъртно ложе.

Неолиберализмът опустоши за около три десетилетия Източна Европа и България е една от най-големите му жертви, защото у нас повече от всяка друга страна от Източна Европа новопоявилите се политици и партии след 1989 г. станаха послушни изпълнители на указанията на глобалните сили, наложили го по света от 80-те години насам.

Близо четири десетилетия десетилетия неолиберализмът беше доминираща глобална идеология, довела до неравенства, непознати в световната история. В момента пет човека имат богатство колкото половината човечество и веротно са готови да финансират хиляди НПО-та по света, чиито „експерти“ да ни обясняват как живеем в земния „неолиберален рай“, на който пречат само Путин и Северна Корея. След глобалната финансова криза от 2007-2008 г. той обаче е в нарастваща криза. Увеличават се критиците, които твърдят, че той се е провалил. Лари Самърс, бивш финансов министър на САЩ говори за устойчива стагнация, намаляваща търговия и движение на инвестиции в глобален план. Кризисните процеси карат капитализма да се опита да излезе от това състояие с нова милитаризация – типичен пример за това стана наскоро увеличаването на военния бюджет в САЩ единодушно подкрепен от републикации и демократи и то в по-големи размери отколкото искаше Тръмп. У нас управляващите се тупат по гърдите как икономиката се развивала, а то става благодарение на новия възход на износа на оръжие и подготовката ни за бойно поле.

Преди няколко дни Дани Родрик, професор по международна политическа икономия в Харвард Кенеди Скул публикува своята статия „Да спасим икономикса от неолиберализма“. В нея той сочи Китай като показал как трябва да се прави икономика, без да се отслабва държавата и като се използват смесени форми на собственост, които осигуряват по-ефективно правата на собственост. Показва, че в други успешни икономически страни имаме значима държавна собственост, която характеризира от една трета от икономиката на Южна Корея до почти 60 % във Финландия. И заключава, че неолиберализмът трябва да бъде отхвърлен, поради простата причина, че е свързан с лош икономикс.i

След гласуването за излизането на Великобритания от ЕС британският вестник „Гардиън“ реагира със статията „Брекзит беше бунт срещу либерализма. Ние навлязохме в нова политическа епоха“. В нея се казва: „В края на ХХ век триумфът на капитализма и демокрацията изглеждаха окончателни. Днес глупостта на тази заблуда стана очевидна в резултат на финансовата криза и нейните политически последствия.“ Все повече има необходимост да видим себе си – казва „Гардиън“ – като живеещи не в либерална, а в постлиберална епоха.ii

През юни 2016 г. в списание „Форин полиси“ бе публикувана статията на Стивън Уолт „Колапсът на либералния световен ред“.iii През август 2016 г. нобеловият лауреат Джозеф Стиглиц, заяви: „Неолиберализмът е мъртъв както в развиващите се, така и в развитите страни“. Дори в такъв бастион на неолиберализма като Международния валутен фонд се появяват експерти, които го поставят под въпрос.iv

В този контекст базисни институции на Вашингтонския консенсус, каквито са МВФ, Световната банка, ОИСР започнаха да правят завои, препоръчващи по-голяма държавна намеса, по-високи данъци, по-активна преразпределителна политика, тъй като неравенството нараства и това възпрепятства икономическия ръст на държавите. Дойче веле съобщи за това в текст под знаменателното заглавие „Сбогом на неолиберализма“.v

Скокът в бездната на неолиберализма в България бе извършен преди 28 години с песни „Комунизмът си отива, спете спокойно деца“. След опустошението и разпадът от скока в тази бездна може би е време някой да напише „Неолиберализмът си отива, спете спокойно деца“.

 

Източник - БГНЕС
Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. За контакт: vprodanov@hotmail.com  

Вашият коментар