ОТ ЧУЖДИТЕ МЕДИИ
Благополучията на порока

Дани-Робер Дюфур - 01 януари 2018
SUN YUAN & PENG YU. – „Светът е едно прекрасно място, за което си струва да се борите“, 2011.

След немския социолог Макс Вебер и книгата му „Протестанската етика и духът на капитализма“ си представяме капитализма като аскетичен, пуритански, авторитарен и патриархален. И повече от век се заблуждаваме. Това показват прочитът и преоткриването на Бернар Мандевил, лекар и философ от XVIII век, и книгата му „Басня за пчелите“.

В своята първа версия от 1705 г. Басня за пчелите е озаглавена Мърморещият кошер или мошениците, станали почтени хора. Тя разказва историята на един процъфтяващ кошер, в който преуспяват не само всички занаяти, но и (предимно) всички пороци. Причината за преуспяването е, че всички обитатели на кошера са повече или по-малко крадци. Измъчвани от чувство за вина, те решават да станат почтени. В този момент много дейности, които живеят от нещастието на другите, изчезват и кошерът умира. Посланието е ясно – за да правите добро на своите съграждани, бъдете непочтени и се освободете от всякакви скрупули… За 24 години Бернар Мандевил развива в десетки текстове и стотици страници последиците от това, което той нарича „вид приказка в лоши рими“. Резултатът е многотомен текст, озаглавен Басня за пчелите или Частни пороци, обществени добродетели. Той бързо е преведен на френски благодарение на вниманието, което му оказва Волтер [1]. Принципите, които в тази басня от 1705 г. Мандевил охотно и явно представя като „порочни“, ще допринесат за преобразуването на света чрез първата индустриална революция на основата на един изцяло нов дух – този на капитализма.

Социологът Макс Вебер (1864-1920) от своя страна обяснява развитието през XVIII век чрез влиянието на протестантския етос, произтичащ от доктрините на Мартин Лутер и Жан Калвин.

С Лутер професионалната активност ще стане дълг, наложен на хората от Бога. В следствие от реабилитацията на светския живот и на труда, упражняването на занаяти (ръчни, търговски, технически…) се издига на нивото на духовно достойнство, признавано до този момент само на призванието на свещениците и монасите.

С Калвин насърчаването на труда става още по-усилено чрез понятието за предопределение, заето от Свети Августин и широко разпространено в протестантския свят. Съгласно това понятие Бог избира от вечността вековете, които ще бъдат прокълнати, и онези, които ще бъдат спасени, и никакво човешко ходатайство не може да промени нищо. Това предопределение би било източник на дълбоко безпокойство, ако не беше станало отчасти разгадаемо в хода на земния живот, чрез знаци, като например икономическия успех. Което води след себе си едно житейско правило: да трупаш богатства (възможен знак за богоизбраност), без да им се радваш (нещо, характерно за пуританството). Задължението да успяваш предполага да се отдадеш на всичко, което може да увеличи производството на стоки (източник на богатство) и в следствие на това да задействаш инструменталната рационализация (откриване на двойното счетоводство, научни изследвания, целящи оптимално да се използват техническите достижения и знания като гаранция за постоянно нарастване на производителността). Едно рационализиране, което според Вебер се разпространява постепенно към останалата част на обществото.

„Човек на дявола“

В педантичните изследвания на Вебер върху протестантските секти от XVII и началото на XVIII век (калвинизъм, пиетизъм, методизъм и баптизъм) едно име блести със своето отсъствие. Името на основен автор от същата епоха, който твърди, че е калвинист и е работил по темата за създаването на богатството – Мандевил. Сякаш за да запази докрай вярата си в светостта на създателите на капитализма, Вебер ще го спомене бегло едва през 1920 г., точно преди смъртта си. И точно в момента, когато ще му се стори, че капитализмът по един циничен начин е създал нещо, което той нарича „стоманена клетка“, за да управлява всички аспекти на живота единствено в името на печалбата…

За Мандевил, превеждан на немски след 1761 г., включително и в епохата на Вебер, не добродетелта, а порокът е в основата на това, което ще наречем капитализъм. Още по-точно казано, порокът, първоначалният двигател, търсещ едновременно и богатството, и силата, произвежда добродетелта в противоречие на същността си. Това впрочем е централната максима на Баснята: „Частните пороци създават обществената добродетел“, не само защото чупят моралните окови, пренасяни чрез дидактични истории от поколение на поколение (лекарят Мандевил е бил по-скоро „лекар на душата“), но и защото, освобождавайки апетитите, те носят богатство, за което се предполага, че се процежда в обществото отгоре надолу. А това обещава преход от състояние на нищета към състояние на изобилие. Мандевил не се колебае да каже също така, че войната, кражбата, проституцията и похотта, алкохолът и дрогата, свирепото търсене на печалба, замърсяването на природата (за да използваме една съвременна дума), луксът и т.н. всъщност допринасят за общото благо. Всички тези пороци се произнасят, както той повтаря в една ритуална формула, „в полза на гражданското общество“.

Нека да видим какво казва Мандевил в своята Басня, например, за кражбата. Това поведение е осъдително, напомня той, но веднага добавя: „Работата на един милион души веднага щеше да приключи, ако не съществуваше един друг милион, специално служещ да консумира техния труд (…) Ако откраднеш 500 или 1000 гвинеи от стар скъперник, който притежава близо 100 000 лири стерлинги, но харчи на година само 50 (…) сигурно е, че тези откраднати пари веднага ще влязат в обръщение в търговията и така нацията ще спечели от кражбата. Нацията извлича същото предимство, което би извлякла, ако един достопочтен архиепископ дари същите пари на общността“.

Веднъж приели тази логика, лесно можем да продължим разсъжденията в същата посока. Ако нямаше крадци, щеше ли да има например адвокати, професори по право, университети по право, архитекти, които да им построят сградите? Всички дейности, допринасящи във висша степен за развитието на цивилизацията, по необходимост ги дължим на… крадеца. Така разбираме защо името на Мандевил навремето е било променено на Ман Девил (Човек на дявола) и защо произведенията му са били осъдени в Англия, включени в черен списък на Църквата и изгаряни по площадите във Франция.

Точно тази логика следват днес големи групи в неолибералната ера: злоупотреба с господстващо положение, дъмпинг и принудителни продажби, търговия с вътрешна информация и спекулации, поглъщане и разкъсване на конкуренти, фалшиви баланси, счетоводни манипулации, данъчни измами, неправомерно присвояване на публични средства, нагласени сделки, рушвети, необосновано обогатяване, следене и шпионаж, шантажи и доноси, нарушаване на трудови права, фалшифициране на данни за здравеопазването и прочее. Толкова практики на заобикаляне на закона, които перфектно илюстрират мандевилската мисъл – след като „пороците“ произвеждат „добродетел“, тоест процеждащо се богатство, да им се отдадем без срам!

Когато Мандевил утвърждава основателността на онова, което изглежда парадоксално, той оперира само като повратна точка в западната метафизика. Той изоставя августиновия проект Градът на хората да се приравни към модела на Небесния град – цел, подходяща за неколцина свети хора, разпилени по света, за да предложи друг, подхождащ на огромното мнозинство от хората, по-скоро порочни, отколкото свети. Впрочем Бог в своята безкрайна доброта всичко е предвидил – тъй като един нов свят, по-висш от предишните, ще се роди от техните пороци, от тяхната похот, хората повече не трябва да се чувстват виновни за своите подлости, напротив, трябва да ги преживяват без срам.

Адам Смит (1723-1790), на когото обикновено се приписва изобретяването на тази нова система, ще повтори принципа на Мандевил, но след като го „отърси“ от неговите дяволски и провокационни измерения и го представи под неутралната и сериозна форма на науката. Така, в Богатството на нациите Смит избягва да използва думата „порок“ в позитивен смисъл и я замества с по-неутрален термин – обичай себе си (self-love). Той ще съумее също така да успокои онези, които се тревожат за своето спасение, като постановява съществуването на Божествено провидение, което хармонизира индивидуалните егоизми – прословутата „невидима ръка“ на пазара. Така при този баща на либерализма се губи онова, което Мандевил формулира толкова безцеремонно, като изразява новия морал в една радикална форма и по същество казва: „Бъдете толкова алчни, егоисти, прахосници за свое собствено удоволствие, колкото можете да бъдете, защото така ще направите най-доброто, на което сте способни за своята нация и за щастието на своите съграждани“.

Тази софистика за превръщане на пороците в добродетели не само позволи да се изгради една нова религия – тази на английския либерализъм, при който божествената цел се реализира, следвайки своите собствени интереси. Но тя отвори също едно ново философско поле – това на утилитаризма с Джереми Бентам и после Джон Стюарт Мил. Един етап беше преодолян с твърдението, че няма защо да се притесняваш дали действието по своя произход е било добродетелно, след като в края си е било такова. Нов морал се появява в момента, в който за единствен нормативен критерий се приемат последиците от действието – утилитаризмът ще се характеризира с доброволната забрава на причините и с оценяване на предполаганите последици – това, което от края на 50-те години се нарича „консеквенциализъм“.

Тогава няма значение в името на какво е предприето едно действие – това, което има значение, е да се предположи, че при осъществяването си то генерира повече щастие за повече субекти. Според утилитаризма щастието се дефинира като максимално увеличение на частните пороци (или казано по-вежливо – на удоволствията) и намаление на страданията. Да, но за кого? Тъй като това прагматично изчисление действително води до разработването на жертвена логика. Мандевил не спира да повтаря: бедните трябва да бъдат жертвани, като страдат и работят, за да доставят удоволствия на богатите. Впрочем в съответствие със същия „морал“ той пише и едно есе върху публичните домове (Популярната Венера или Апология на домовете за радост). Бедните жени трябва да бъдат жертвани, за да създават удоволствие на мъжете, които имат средствата да си го позволят, но също така и за да освободят буржоазните жени от твърде бруталната мъжка страст. Този начин на разсъждение ни води в сърцевината на либералната антропология.

Перверзният грунд на капитализма

Започнало с Вебер от 1920 г. насам, потулването на Мандевил става характерно за следващите поколения. Така във Франция големите критични мислители от 60-те години, захранени от веберските анализи (Протестантската етика и духът на капитализма е преведена през 1964 г.), буквално игнорират Мандевил (в най-добрия случай могат да бъдат намерени само едно-две кратки споменавания при Пиер Бурдийо, Мишел Фуко и Жак Лакан). Те не видяха, че перверзният грунд е на път да пробие паравана на пуританската покривна боя.

Що се отнася до нашата съвременна Царица на пчелите, не се ли нарича тя (наред с другите претенденти) Доналд Тръмп, който се перчи с орнаментите около главата си, толкова жълти колкото и тялото на тези малки насекоми. И който иска да царува в световния кошер, ползвайки лъжата, измамата, отрицанието, ненаситната лакомия за печалба, опустошаването на природата и циничните внушения като управляващи принципи на своите действия [2]?

Ако върнем на мандевилската концепция нейното място и я освободим от веберската приказка, ще открием, че знаменитият хедонистичен „нов дух на капитализма“ е може би много по-стар, отколкото си мислим. Той е бил формулиран като оригинална програма на капитализма при началните стъпки на първата индустриална революция…

 

 

Бележки под линия

[1] Оригиналният текст съдържа 433 осемсрични стиха. През 1714 г. излиза първото издание на Басня за пчелите с бележки, които коментират текста. През 1723 г. излиза второ издание с нови допълнения. През 2017 г. в поредицата „Agora“ на Pocket излиза напълно нов превод на пет основни текста, писани от Мандевил и преведени на френски първоначално през 1740 г.

[2] Вж. „Доналд Тръмп е Царицата на пчелите“, Contrepoing, 2 септември 2017, www.contrepoing.fr.

 

Превод Юрий Борисов


 Дани-Робер Дюфур е френски философ, автор на „Индивидът, който идва… след либерализма“, Галимар, колекция „Фолио“, Париж, 2015. През февруари 2018 предстои да бъде публикувана книгата му „Западният делириум“, Покет, колекция „Агора“, Париж.


 

Източник - Монд дипломатик

Вашият коментар