В непрекъснатата тъкан на човешкото битие, където всяко съвременно събитие е предопределено от предишните, тъкмо на Нова година календарът на условното летоброене ни връща назад, но с поглед напред. Това движение е често тревожно, дори тъжно, но все пак е опряно на надежди.
Новата година не винаги носи задължително ново щастие. Защото щастието е постижимо и без нея. А все пак ние приемаме тази дата, както децата вярват в Дядо Коледа. В такова настроение мъчителният въпрос „Как стигнахме дотук?“ може и да изглежда оптимистично. С гняв или упование ние се обръщаме назад – дано лошото е заспало завинаги, а хубавото тепърва да предстои.
Ние знаем кой тази година е станал президент, министър или премиер, а в нашето въображение доминира идеята какво се е случило на нас и близките ни. Светът е пълен с условни понятия, които сме приели, защото ги очакваме. В такава среда ние разбираме, че много неща по света не са точно такива, но ни пасват. Но в същото време разбираме, че всичко е преходно, нещо като модата за фланелки с надписи и напоследък кърпичките в джоба на саката. По-голямата част от фразеологичните мъдрости възникват случайно.
Добрите познавачи на историята на френския абсолютизъм отлично знаят, че Кралят слънце Луи XIV Капе никога не е произнасял фразата: „Държавата – това съм аз!“ Напротив, казвал е, че „интересът на държавата трябва да върви най-напред. Нейното добруване прави нашата сила и слава!“ Но тогава и днес фразата звучи логично и навсякъде е придобила гражданственост. Защото думата „интерес“ няма конкретно съдържание. То е ситуационно определяно според текущата и перспективната политическа ситуация. В разбирането на това неясно понятие винаги ще има елемент на противопоставяне. Защото това, което е добро за едни, независимо дали става дума за държави или програми, не винаги е добро за останалите.
Вариантите за ефективна защита на национален интерес са ситуационни. Видяно през призмата на тогавашния ход на войната, през лятото на 1915 г., ние правим правилния избор, като отиваме към Централните сили.Така може да се каже и за нашето партньорство с Третия райх по-късно.Такъв избор не винаги е мотивиран само от предварителни предпочитания или користолюбие. Има истински патриоти, които са смятали, че така е по-добре за България. Но не бе! Срещу тях е стояла също патриотична група, която е смятала точно обратното.
Но това, което е прагматично в момента, не винаги остава прагматично в перспектива.Тази заблуда може да бъде преодоляна не със сърце, а с ум. Виждането на политическата перспектива „напред“, а не в близките 2-3 години, е отличителната черта в способностите на един политик, което го прави различен от другите професии.
Защо толкова лесно се приема измислената фраза на Луи XIV? Защото сме склонни да вграждаме колективните стремления или негативи в поведението на водача. Утвърденото лидерско поведение обикновено се приема в единствено число. Казваме почтително „Век на Луи ХIV“, което е френски аналог на нашето „При бай Тошо“. Не е същото, но едното име за цяла епоха остава. След време разбира се, някои заплащат за еуфорията около името им, както е платил горкият внук на Краля слънце.
А думата „интереси“ продължава да има магнетичен ефект. Въпреки че в нея като изказ няма нищо поетично, нито дори привлекателно. Понякога тя звучи битово вулгарно, особено когато се отнася до кариеристичен тарикатлък или цени в бакалница. Може би поради това ние прилагаме думата „национален“, за да изглежда интересът или интересите по-привлекателни. Не помня обаче това да е било любимата дума на нашите национални герои. Нито да има нещо възвишено в самата нея. Но днес това е задължителна част от обществено-политическата лексика. Може би защото именно това липсва.
Някога Стефан Стамболов казваше, че дори и с 30 процента да са по-неизгодни българските поръчки за нашето стопанство, те следва да бъдат предпочитани пред чуждите. А неговият опонент д-р Константин Стоилов задължаваше българските служители да носят дрехи местно производство. Днес това се приема за архаичен държавен протекционизъм. Но в исторически план такава политика е оценявана с позитивен знак, без непременно да е донесла желаните резултати.Това законотворчество трудно се поддържа в свирепите условия на пазарната икономика. Представяте ли си някой да задължи държавните служители да не консумират македонски домати или турски пъпеши?
Каквото и да означава национален интерес, той вече не е въпрос на територия. Роенето на балканските държави след смъртта на Югославия е мотивирано с етно-историческа аргументация, с миротворчески намерения или с изобретяването на нови езици, без което съществуването на държава на Балканите няма официална причина.
Предишното значение на „национален интерес“ има сериозни корекции и в икономически смисъл. Дори и в САЩ вече не е на мода лозунгът от преди 30 години: „Бъди американец! Купувай американското!“ Но „Америка над всичко!“ е възродено и буди тревожни аналогии с други времена. Изглежда, че пазарната икономика е непобедима навсякъде.
В същото време Европейският съюз не е тепих за пехливани. В него сътрудничеството би следвало далеч да надделява евентуалното съперничество. Евродепутатите представят всички страни. Реалността, че не е така, свидетелства колко неунищожимо е националното предпочитание. Самото съчетание там „защитаване на националните интереси“ предполага въпроса срещу какво и кого? Нима сме там, за да бъдем нападани? Ако ние надхитрим румънците или унгарците за европейски фондове, това ли е защита? И нима самите те следва да се защитават срещу нас?
Ние често цитираме фразата на Палмерстон за „вечните интереси“. С нейния цинизъм потомственият лорд напомня, че интересите се реализират с подвижни, а не застинали доктрини и стратегии. Няма вкаменени методи, които да са фиксирани в текст, освен баналностите, че България следва да бъде свободна, демократична и просперираща. Това също искат сенегалците за Сенегал.
Повелителните доктрини са атавизъм от по-миналия век. Ами ако сега срещнем процеси, които не са предвидени в доктрината? Нейното изпълнение предполага, че контролираме европейската политическа динамика.
Нашият случай не е такъв. Изкуството на по-малко значимата държава е в достойнство, което не винаги се измерва с мерцедесни усмивки и изкуствени прегръдки. Затова светите нощи на Коледа и Нова година са само празничен повод. От Камчатка до Исландия, тези празници „идват“ в различни времена. Но чувството за човечност е същото, дори и за тези, които не са вярващи или християни. Ние сме съпричастни към всички хора.
За тези, на чиято новогодишна трапеза няма да има гъши дроб с боровинки, няма да посетят лъскави балове – дано при тях да има повече любов. Дори и в самота. Любовта не е задължение. Но какво сме без нея? А колко е хубаво, когато я изпитваме в такива дни на всякакви равносметки! Не само на Нова година да е така и не само в социалните мрежи.
Защото миналото, което оставяме след всяка Нова година, както и самата история, не са счетоводна книга. Без емоцията на човечността, това е суха хронология. Не съм сигурен, че ще бъде по-добра, но поне дано усещането за повече човечност вече не зависи от депутати, министри и големци.
