От поемането на Председателството запомних две неща – копнежа по „Шенген“ и мечтата за „еврочакалнята“. Съответно уверенията на наши европейски началници, че и двете неща ще станат.
Икономистите без неолиберални уклони знаят, че приемането на еврото не носи кой знае какви ползи, а в определени случаи дори е вредно. То намалява възможностите за българско управление на икономиката ни, особено при възможността да отменим валутния борд.
Стремежът към еврото лесно жъне одобрение – „ние искаме да станем като развитите“, а и спестява главоболия по обмен на валута. Недостатъците за слаби икономики на този прием имат твърде експертен характер, за да породят порицание. Тяхното забелязване е още по-трудно като знаем, че валутният борд от десет години на практика ни е лишил от собствена валута.
Масовият наблюдател трудно би видял проблемите, които създава невъзможността да девалвираш валутата си. Такава девалвация прави износа по-лесен, по-конкурентен, а неговото увеличаване създава работни места. Максимата „Износът създава, а вносът закрива работни места“ изобщо не е очевидна, защото не е на повърхността на обществените ни отношения. Същото се отнася и до невъзможността да влияеш на лихвените проценти. С тяхната промяна можеш да стимулираш взимането на кредити, но може и да го възпираш. С тяхното вдигане „охлаждаш“ икономиката, а със свалянето я „подгряваш“. Често се случва страни с различно ниво на развитие да имат в даден момент противоположни макроикономически потребности. Ако Германия например се нуждае от повишение на основния лихвен процент, а България – от неговото понижаване – познайте какво ще направи Европейската централна банка. Разбира се, че ще се случи това, което е изгодно за силната страна.
Българската радост от скорошно приемане на еврото е радостта на старата мома, за която най-важното нещо е да бъде харесвана от околните. Или радостта на малкото дете, което ще бъде допуснато до нощния бар на възрастните.
И тук тъга от допълнителна загуба на суверинитет няма. Защото ние, и като управляващи, и като народ, не искаме суверинитет. Не знаем какво да го правим. Ние не знаем за какво служи. Ние не знаем как той може да бъде използван, за да подобрим живота си. Тъга няма, но и гордостта си е на място. Сигурно сме имали в миналото някакви периоди на самостоятелно взимане на ключови държавни решения, но те са толкова отдалечени или толкова кратки, че не са повлияли върху народопсихологията ни.
Впрочем, извинете за мърморенето. На мен лично еврото не ми пречи. Освен, че задължително ще вдигне цените, без да вдига доходите. Ама ние сме свикнали.
