Татко ми казваше, че ме е създал точно тук, защото този народ, който ще станел и мой, българският, бил специален, макар че никога не го е осъзнавал. Подложен бил векове на страдание, а това го карало да мрази себе си, но да почита чуждите, щото едничката му мисъл била заета с това да оцелее. Обичал най-вече родата и децата си, поради което другите както поединично, така и общо, си мислил, че вечно му пречат и непрекъснато ги презирал. Винаги се бил отдавал на заблуждението, че сам и с фамилията си ще може да се оправи в живота, и заради това се самозатварял в себе си, а околните въобще не го интересували. Не мислил за държавата си, защото и тя му пречела, но пък бил готов всеки път да се отдаде на каквато и да е държавна или общинска служба, щото тя му гарантирала онова толкова мечтано лично и семейно-родово оцеляване. Поради това бил готов на драго сърце да служи и на чужда държава, било византийска или османска, руска или германска, съветска или американска – важното е да оцелявал и по малко да благоденствувал. Почти нямало поне двама от този народ, които да кажат нещо хубаво за трети, щото омразата била проникнала толкова дълбоко в душите им, че те я смятали за естествено състояние и винаги се подигравали, когато им кажели, че по-добре е да се обичат. Така ми казваше Татко ми, но най-важното е, че смяташе това вече да свърши, да самопознае този отдавна вече и мой народ, българският, най-после себе си чрез Любовта и Състраданието, а после всичко щяло да започне както е от Него, от Бога дадено…
Признавам си, че нямам профил във Фейсбук и в другите социални мрежи, но защо ли ми е да имам, след като знам какво ми е казал и какви напътствия ми е дал Татко ми. Разбирам от приятелите обаче, че много от онези, които не са започнали да опитват да познаят себе си чрез Любовта в Страданието, а продължават само да се мразят един другиго, много били смутени, задето съм казвал така, щото този специален народ, по думите на Татко ми, българският, трябва най-сетне да осъзнае своята историческа субектност. Може би думата е дразнеща, натоварваща и не се разбира все още, тъй като е Истина, че просто така, изведнаж, тя по-скоро шамаросва, особено вече и моя народ, който винаги е свикнал да бъде обект, дали на собствените, дали на чужди господари. Питам Татко ми какви думи би използвал, но Той мълчи, сякаш за да ми каже, че трябва Сам да се оправя, достатъчно е, че ми е казал какво е нужно да се свърши. Сигурно би рекъл, за Татко ми говоря, че най-напред Страхът и Отрицанието от душите си махнете, за да се появи на тяхно място Чистотата в погледа към себе си и другите, към вашето минало, настояще и бъдеще. Защото Страхът никога не ви е пущал, стискал ви е здраво в железните си окови, пречил ви е да дишате нормално и не ви е позволявал да усетите омаята на Свободата чрез Любовта и Състраданието в Самопознанието ви. Така може би би казал Татко ми, макар че не знам дали и тези думи се разбират, дали и те не са смутителни и стряскащи за Онзи, който все още не иска да се Освободи, Познавайки се. Затова ще продължа по другий начин, пък да става каквото ще…
Подозирах, честно казано, че Истината за Българската Същност на Писмеността, на Кирилицата, ще срещне известни съпротиви сред онези, които са наследници на Създателите. Опитвам се да ги оправдая, щото не те са виновни, че десетолетия наред са ги учили, че тяхната собствена българска писменост и език били… „славянски“. Дотолкова са се сраснали с тая лъжа, подобно на омразата един другиго, че всеки път са готови себе си да отричат, но не и да следват през вековете Светите Братя. Никога не са им казвали, нито вкъщи, нито в училище, че Свети Климент Охридски, ръкоположен от Симеон Велики като Пръв Епископ на Българския език, с достойнство споменува: „Кирил беше родом Българин“. Не са им казвали, но те не са и търсили Истината за себе си, за своето минало, за да промислят вярно настоящето и бъдещето си, защото все са си смятали, че им е достатъчно да оцеляват поединично. Поради това може и да са не чували, че дори Теофилакт Охридски като пише за Българина Кирил, му отдава дължимото, на него и на брата му Методия, като Създателите на Българското четмо и писмо. А през 1211 г. в Синодика на Българската Православна Църква, благодарейки, Борил ще забележи: „На Кирил, който преведе от гръцки на български език светите книги, Вечна слава“. Не са знаели, а и не знаят, че идентификационният израз „Ние сме славяни“ се появява за първи път едва през 1113 г. в хрониката на руския монах Нестор „Повесть временных лет“. Но тук аз питам: „Кои Ние сме славяни?“… Българите ли, които векове наред са имали дори собствена държава, именувана като тях самите – България, Българи, са „славяни“, според Нестор? Щото, ако туй е имал предвид, то това си е просто безумие – да наречеш „славяни“ люде, които и самите себе си, и заедно с братята си, и чрез държавата се припознават столетия наред като българи, то ще значи, че такъв чиляк го е хванала пипката. А като към това притурим, че тоз народ ти е дал и своя български език, и своята българска писменост, за да можеш да пишеш и четеш, а тъй и да заприличаш на человек, туй ще да се помисли, че чавка му е изпила мозъка. Но не е тъй, не е бил толкоз глупав чилякът, щото като рекъл „Ние сме славяни“, по-нататък подразумявал, че за русите иде реч, не за българите. По насетне обаче, тези същите руси, дотолкоз възнегодували, че онзи далечен народ, българският, им дал и писмеността, и православието чрез Киприян Български, Първи Патриарх на Киев и цяла Русия, та решили да префацунират писмеността и я нарекли „църковнославянска“. Не било значи угодно на империята да си мисли и да възпитае поданиците си в Истината, че онзи малък народ и онази малка държавица от Балканите направили от русите хора като им дали четмото и писмото, а и православието, даже. И се надпреварвали под път и над път да славословят Лъжата, че туй дето пишат и четат било на… „църковнославянски“, а дълго време дори лъжели, че писмеността им я бил написал Ломоносов. Руски дивотии, би казал Татко ми, а пък аз ще добавя, че Великата Империя от Български Комплекс ще да боледува, а туй й не трябва, щото Истината всичко лекува.
Болката ми не е до русите, а до наште люде, които не бива да губят достойнството си, а тъкмо наобратното – да са горди, че са направили тези и другите человеци, че да могат чрез Словото да видят Светлината. Ей, тъй, като почнем да опознайваме себе си най-напред като истинските и единствените наследници на Създателите на Словото, на Светите Братя Кирила и Методия, и на техния ученик Свети Климент Охридски, ще да се усещаме и като Създатели на Цивилизация, дето по преди му виках, че сме Историческият Субект на Цивилизацията на Кирилицата и основаното на Нея Православие. Туй не променя видното, че и с Русия, и със Сърбия, и с Македония, дето е другото сърце на България, сме една Цивилизация, но по напред трябва Истината да се знае, че да си дойде всичко по местата, байовци, както би рекъл Татко ми. И да знайте – тез неща ви ги говоря като избран през миналата година действителен член – академик, на Международната славянска академия на науките и културата в Москва, и като русофил, макар и особен, щото те, русите, са ми деца, и не мога да не ги обгрижвам, а пък те са длъжни за народа ми да милеят като за родител, дори и немощен, и стар! Но Истината е по-важна, нали?…
А пък аз ще кажа, ако има вече осъзнати и най-паче смели българе, да се сдружим и да пратим послание до Конституционния съд, щото една голяма лъжа ми се привижда – в Конституцията пишува, че езикът в тая държава е български, а пък 24 май се именува и почита като „Празник на славянската писменост /?/ и българската култура“?!?… Хич ми се не връзва тая работа, байовци – като как тъй езикът да си е български, а пък, видите ли, писмеността… „славянска“?!… Дяволска работа е това, да знайте, ама като я махнем, ще ни олекне на сърцата, щото ще си пеем и ще се веселим после на 24 май като на „Празник на Българската Азбука, на Българската Писменост и на Българската Култура“! Туй е, братя, но и още има – чувам, че Сърбия щяла да обяви 24 май като Държавен Празник, натам се готви и Русия, в Словакия отдавна е така, а ние, дето сме наследниците на Създателите, дето е наша азбуката и писмеността, още спиме. Дайте, братя и сестри, дайте да се хванем за ръце и да превърнем 24 май в наш си, в Български Национален Празник, щото онези, дето ние сме ги человеци сторили, за нашто наследство са се хванали! Тез неща направим ли, значи почнали сме да знаем за самите себе си, сложили сме началото на нещо важно за напред и полека-лека ще да си съградим Отечеството, в което с радост и гордост ще да се завърнат наште мили синове и дъщери, внуци и внучки. Щото европейските и американските юроди от „третия, трийстия или двеста и петнайсетия пол“ няма как да знаят що значи любовта и обичта на майка и татко, на баба и дядо, на дъщери и синове, на внучки и внуци!…
По после ми стана болно и мъчно, когато приятелите ми казаха, че някои от неопозналите се наши люде били негодували, задето съм сложил на следващо място Богомилството като Български Духовен Принос в историята – тоже важен стожер за нашата гордост, себепознание и общата ни Любов в Страданието. Викали тези байовци, че тъй не могло, щото то, богомилството, било някаква си отвратителна ерес, насочена тъкмо срещу православието, а това и днес се промисля като голям грях. Що да им река на таквиз хора, които и за богомилството, подобно на писмеността, са се научили от празнословията в ученическите учебничета, не са се погрижили да се опознаят като са завършили, щото грижата за оцеляването сигурно ги е стискала вече за гушите. Както лъжовно са се убедили за писмеността и азбуката, че са „църковнославянски“, тъй и за богомилството тези люде са си втълпили няколко думи от „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма, без по после да са се опитали по-издълбоко да видят за що става дума. А било е нужно, щото за българското самопознание би трябвало да е важно като как този български прочит на автентичното християнство е имал тъй голямо влияние в цяла Европа – не като днес ние да се кланяме на Европа и като папагали да я повтаряме, а Европа да споделя и с радост да възприема богомилското учение, говоря, разбира се, за „обикновените хора“, а не за църковните католически и православни велможи.
Нека най-напред обаче, да видим що пише самият Презвитер Козма за съвременните нему православни духовници: „Монасите са хора, които постоянно нарушават всички забрани, тайно прелюбодействат или си вземат жени и стават за смях на хората, не се подстригват по закона, не понасят манастирския режим, не се подчиняват нито на игумена, нито на бога. Те са похотливи, горделиви, разсипани от грехове, скитници от град на град, където ядат чужд хляб, слуги на корема си, небрежни към тялото, лицемери, бесни на дума, противници на светото писание, хора без воля, тоест дисциплина, гиздят се с облекло и се перчат пред хората, връщат се към светските си привички и потъват като свиня в тиня, вършат дела противозаконни. В манастирските обители те живеят, гоейки се като свини в кочини, не зачитат манастирския устав, неизменно просят подаяния, не искат да работят, предизвикват крамоли сред братствата, вършат безумия, чрез изповеди ограбват хората. И това, което е най-ненавистно и най-мерзко пред бога, мислят за себе си, че са велики и свети, че всички хора са по-долу от тях и че само те са угодили богу. А на всичко отгоре грабят, често купуват и продават и уреждат имения от ниви и ливади“.
Ей таквиз мизерни синковци са били православните духовници в годините, когато възниква богомилството – не е ли време да се попитаме, кой всъщност е еретикът? Как са преживявали „обикновените български люде“ под двойния ярем на тиранията – от едната страна, на царските и на болярските гадини, и, от другата страна, на православните михлюзи? Не са ли били прави наште „обикновени“ прадеди да потърсят и да намерят поне някаква утеха, която извън ежедневната битка за оцеляването да им носи едничка надежда и вяра в по-добро бъдеще? И грешници ли са били тез наши предци, които масово са прегърнали богомилството, което като онзи Автентичен Иисус Христос проповядва срещу всяко робство, срещу всяко разделение на господари и роби, срещу всяка безмерна експлоатация на човек над човека, проповядва за равенство и братство между хората? Хайде, холан, ако щете кланяйте се на иконата на Сина в Църквата, чиито угоени свини по онова време са вменявали на людете, че е угодно на Бога да бъдат слуги и на светската, и на църковната власт, и се противете на богомилството, но пък аз ще да предпочета Иисус, който е в душите, както по-късно рече Големият Христо Ботьов. Лъже-пророци, както би казал Татко ми…
Радостно ми е, че днеска все повече българи се посвещават на добро и благородно дело – връщат се отново и отново назад, и се опитват все по-целеустремено да опознаят богомилското учение, щото това ще да значи, че опознават и себе си. Пишат се книги, правят се филми, които трябва да накарат наште хора да се почувстват горди, че наред с нашта българска кирилица и нашто българско богомилство препотвърждава духовното ни присъствие в историята, а това е важно за настоящето и бъдещето. Вярно е, че този интерес е съсредоточен повече върху религиозните и, ако щете, магическите аспекти на учението, но пък е начало, начало, което по после ще доведе и до прозрението за социалната значимост на богомилството.
За мен, щото Татко ми така ме е учил, богомилското учение е повече от разтърсващо с идеята за съграждане на богомилската общиария, за една обичаща социална, политическа, икономическа и семейна организация на человеческото общество, основана на равенството, братството, свободата, отсъствието на експлоатация и практическата липса на властническа йерархия. Разбираемо е, че и православното, и католическото подменено християнство ще се надигнат срещу такива въжделения, щото те по категорически начин подкопават темелите както на светската, така и на църковната власти, а това смятали за недопустима „ерес“, поради което богомилите и техните привърженици ще биват изгаряни на клади. Но пък в стремежа си да опознаем и този си Духовен Принос, ще трябва може би да прозрем Истината, че Българското Богомилско Учение се оказва Историческият Предтеча на Европейския Утопичен Социализъм. Лъжа е да си мислим, че фреските в Боянската църква предшестват Европейския Ренесанс – една изкуствена и невярна легенда, проповядвана в училище. Фактът обаче, че богомилите и тяхната идея за общиарията предхожда далеч писанията на Томас Мор, Сен Симон, Шарл Фурие и цялата плеяда социалисти-утописти, е повече от безспорен, поне за този, който има възможността и смелостта да го осъзнае и изговори. Нещо повече – за разлика от техните писания, хилядите богомилски общиарии се случват и на практика битуват в България, в Босна, в Италия, във Франция и на редица други места в Европа. А туй е и повод за осъзната гордост на българските люде в общия им стремеж да опознаят себе си чрез Любовта в Страданието. Защото ние все още не можем да си представим доколко богомилското мислене е вкоренено в нашите български представи за света и хората – само ще кажа за идващото от това учение наше предпочитание към равенството дори и в бедността, отколкото на неравенството дори и в богатството. А също така и свързаните с туй убеждение отрицание на всяка власт, социалната самоизолация, ненавистта към държавата, подозрението и омразата към всяко богатство. Прав беше Еклесиаст, когато казваше, че „познанието носи само тъга“, но пък и Фройд е прав, когато твърди, че „самоосъзнаването предполага освобождение“.
По после, но вкратце, щото вече губя сили, а и Татко ми би ми рекъл, че твърде съм се разприказвал, да се помъчим заедно, мои братя и сестри, чрез Любовта и Състраданието да опознаем и да се възгордеем всички от уникалната концепция на Учителя Петър Дънов, който казваше: „Никое правителство няма да ви освободи. Защото свободата е не външен, а вътрешен процес!“… Ще да кажа с други слова – не си го сторвайте повече, все да чакате някой „да ви оправи“, щото властта тъй е устроена, че само себе си да оправя, а вий ще се лутате от един на друг „оправител“, подир туй ще го ругаете и ще ожидате следващий, за да ви излъже по-красно. От другаде е потребно да се отпочне, мои братя и сестри, за да не следвате като слепци каждий нов лъже-пророк, а с ясен поглед и дигнато чело да можте да го премерите. Но за туй е нужно да придобиете свои вътрешни и непоколебими устои – глупост, рекох, да ме прощавате, щото вие си ги имате, ама те дремят некъде дълбоко у вази, не сте ги още промислили, поради което непрекъснато сте намерени да се омайвате от лъжата. Ей за туй говори и Учителят: „Всички искате светът вън от вас да се оправи. Светът вътре у вас трябва да се оправи!“…
Ще се въздигнете вътрешно, мои братя и сестри, тогаз, когато не само на думи, но и в действие се познаете, за да не дреме туй, що ви прави специален народ, както казваше Татко ми. Знам, ох как знам, че тоз път е труден, много труден, щото като почнете да мислите върху себе си, много чернилка ще излезе, даже можте и да се погнусите, но се не спирайте, щото по после ще дойде и светлината, която идва от вас като народ и ще я усетите разпръсната във всеки. И знайте, и не се плашете, не се спирайте по средата на пътя, а се опитайте да извикате и викайте на помощ, докато не дойде при вазе Любовта, или както настояваше още Учителят Петър Дънов: „Хората страдат от безлюбие и умират пак от безлюбие. Те имат голяма любов, но главно към себе си. Ако хората имаха към ближните си такава любов, каквато имат към себе си, светът не би очаквал никакво друго спасение отникъде. Той би бил спасен!“… Ей туй е важно да го разберете – всеки от вас поединично като се опознае, ще да се чувствува горд и достоен наследник на Светите Братя Кирила и Методия и техния Ученик Свети Климент Охридски, на Създателите, на Богомилското Учение за Равенство, Братство и Свобода, и на Космологичната Идея на Учителя Петър Дънов само тогава, когато Целият Народ самоосъзнае и почувства всичко това. А туй се постига чрез Любовта и Състраданието между всички вас, мои братя и сестри! Щото Учителят казваше още: „Не мислете, че ще предизвикате любов без любов!“…
Татко ми ми казваше, че този специален народ, българският, винаги бил разединен, както споделих в началото, но, че тази раздираща омраза помежду българските люде била от това, че като винаги били бедни, за тях едничката цел била да оживяват. А пък лъже-пророците, дето един подир друг ги управлявали, все тъй нарочно правели, щото да си останат в туй скотско положение, за да не помислюват да им оспорят властта. И казваше Татко ми, че българите не щат да въстават, а предпочитат да си мълчат и тихо да псуват не само от страх, но и поради туй, че все още не знаят и не са се опитали дори да се познаят, че са специални, но първо като народ, а по после и заедно с това, и поотделно. Ей това е, братя и сестри, докато не се разбере, че по първо сте важни всички заедно, което значи и всеки един за себе си, нищо няма да се получи – важни сте и за България, и за хората в нея, и за природата, и за Космоса, ако щете. Пак Учителят Петър Дънов ги е много точно прозрял тез неща: „Всички хора са необходими с нещо на Природата и на нас. Когато един човек умира отвън, умира нещо в нас. Когато един човек се ражда, нещо се ражда и в нас!“…
Знам, а и всички вие много добре знаете, как само умееме да се самоотричаме ние, специалните българи – отричаме си предходните епохи, отричаме си предишните герои, отричаме си предишните поети, отричаме си миналото, отричаме си настоящето, но като си отричаме всичко това, ние си отричаме и бъдещето. Още по-зловещи са споровете около всичките братоубийства в нашата история, щото се караме кои жертви били повече жертви от другите, караме се дали е било справедливо, да речем, фашисти да убиват комунисти или комунисти след това да убиват фашисти, караме се кои паметници на жертвите са по-важни, караме се чия кръв е по-скъпа, караме се, забележете, кои са имали право и кои са нямали да убиват не други, а българи?! Ей за такива чернилки ви казвах, когато започнете не изкуствено, а истински да се опознайвате, но за да не се погнусявате от всичко това, наред със Създателите и Богомилите, опирайте се и познайте и Учителя Петър Дънов. Не е важно толкова, че Алберт Айнщайн преди или Бил Гейтс днес са хора от Бялото Братство – далеч по-важното е, че Учителят ни е дал на нас, специалните българи, една неповторима визия за единството между Човешко, Обществено, Природно и Божествено, едно Българско Духовно Постижение, чрез което можем да се прочистим и да тръгнем най-после истински напред, както казваше Татко ми, щото такава е волята на Него, на Бога…
И тъй, сега, когато предстои на туй писание да сложа конец, ще ми се да споменувам и онуй, което моите приятели ми казват, дето много хора са питат като какви намерения има Клуб „24 май“, що ще правим, много хора щат да чуят план за действие, да им се сподели готова рецепта. Аз ще река само за мене си, както Татко ми ми е заръчал що съм длъжен да сторя тук, преди да си отида при Него. Ний дотук сме имали византийска, османска, руска, германска, съветска, а днес – евро-атлантическа рецепти. Всички те са ни носили наред със съгражданията и много беди и страдания – тази, последната, същото ще направи. Българската рецепта изисква усилията на всички, но нейното написване минава през задължителното общностно и индивидуално Самопознание чрез Любовта и Състраданието. Дълбоко някъде във всеки един от вас дремят гордостта и достойнството на реални наследници на Създателите на Цивилизацията на Кирилицата, на Богомилските социални принципи за Равенство, Братство и Свобода, и на Човешките, Природните, Космологичните и Божествените послания на Учителя Петър Дънов. Въпросът, мои братя и сестри, Големият Въпрос е те да бъдат осъзнати, да се изкарат на повърхността, да се превърнат в достатъчно устойчиви български ориентири, чрез които да се отнасяте към себе си и към света. После, едва по после ще да е възможно да си напишем и останалата част от Българската рецепта.
Казах, Татко!…
Бел. Ред. Тази статия, написана в особен стил, е само малка част от резюме на новата книга на проф. Людмил Георгиев – Критическата психология на българската история /около 750 стр./, която предстои да излезе през есента.