АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Зимата на Иранската пролет

Иво Христов - 17 януари 2018

 От това с какво гледаш, зависи какво виждаш. Вълненията в Иран, поне на този етап затихнаха, сега дойде времето на различните тълкувания на ситуацията, в зависимост от интересите и предвзетите идеологически очила, с които се наблюдава драмата на ставащото. Един автор отбелязва, че историята се е случила веднъж, но позволява да бъде преинтерпретирана вечно. Така се получават различните истории и оттам илюзии. Взимаме каквото ни е нужно, разглеждаме го както ни е угодно…  Историята не е просто минало. Тя оръжие, ковано в настоящето, за да се моделира бъдещето.

Според противниците на режима в Техеран, това било въстание на „храбрия ирански народ“ срещу „кървавия режим“ на ортодоксалните шиитски молли. Въстание, чакано дълго, което следва да бъде горещо подкрепено от „демократичната“ общественост по начини, известни ни от арабската пролет. Резултатът го знаем: обществата между Маракеш и Багдад, Аден и Дамаск бяха върнати в каменната ера.

Според противоположното мнение става дума за пореден неуспешен опит на заинтересувания външен фактор: най-вече в лицето на Израел, САЩ и Саудитска Арабия, да бъде свалено сегашното управление на ислямската република и страната да бъде върната към статута отпреди 1979 година. Т.е. това е инспирирана отвън цветна революция в персийско изпълнение. Без да сме злопаметни следва да се досещаме, че такъв мащабен опит имаше през 2009 година: под формата на „зелена революция“, непосредствено след президентските избори в Иран и смяната на спектакулярната фигура на Ахмадинеджад. Прочее няма как да не си спомним заключението в аналитичен доклад на Брукингс институт, посветен на събитията тогава, посочващо, че една от основните причини за неуспеха на „зеления“ преврат от 2009 година е шаблонният еднотипен подход на специалистите по цветни революции. Изглежда според тях клишетата на интернет превратите би трябвало да работят навсякъде и безотказно, независимо дали става дума за арабски, турски или персийски общества. Задължително като изходни условия за демонтиране на неугодни режими трябва да присъстват следните кухненски съставки: корумпиран авторитарен режим, младежки демографски бум със задължителна университетска и прозападна мая, всичко това обилно замесено с икономически проблеми, безработица, финансова криза и интернет дресиране под формата на флашмоб. Резултатът почти винаги е сгромолясване на авторитарното статукво и поява на картата на света вместо на „демократични“ държави на зони на племена със знамена. Както се казваше, никой не им е виновен: „проблемът на арабите е, че техните държави погрешно са разположени върху нашия петрол“ саркастично подхвърляше в такива случаи Гор Видал.

Но това е Иран. Земя с три хиляди години история. В титлата на иранските владетели винаги е присъствала съставката „владетел на Иран и не-Иран“. Нещо по подобие на Поднебесната империя на другия край на Евразия – това е центърът на света. Не светът задава стандартите и ценностите на Иран, а Иран на света. Когато арабите разгромяват Сасанидска Персия и налагат своето господство върху древната земя на ариите, резултатът е, че две поколения след това Халифатът се овладява от персийски по произход владетели, а цялата ислямска доктрина се преинтерпретира от персийските богослови в Багдад, Исфахан, Кум и Бухара.

Когато селджуките наводняват планините на Загрос, Месопотамия, Азербайджан и Анадола, те влизат в персийските земи като полудиви номади – завоеватели, а излизат оттам като ревностни радетели на персийската култура. Всички персийски династии непосредствено до династията Пахлави са с тюрскски корени и парадоксално всички те станаха стълбове на иранската култура и идентитет: „в града на турски човек разговаря само с кучето си“, гласи анадолската пословица от 17 век. Езикът, церемонията, доктрината и науката са тези на Иран. От Делхи до Истанбул персийският е езикът на двора, на образованите среди, на администрацията и армията.

Когато  през 1979 година режимът на Мохамад Реза Пахлави бе пометен от странната за западното око смесица между младежки студентски плам и средновековни шиитски аятоласи, мнозина вярваха, че това е краткотрайна аномалия на историята. Ислямската република обаче устоя повече от 37 години. Единствен Мишел Фуко, по онова време кореспондент в Техеран, разбра огромното историческо значение на ставащото. Това бе първото тектонично социално разместване в Изтока, което не използваше идеологическата призма на западоподобните революции. Тътенът на това разместване отзвуча и сега в социалните надигания в края на 2017 и началото на 2018 година.

Какво се крие зад всичко това? Поред: първо, защо в Иран?

Ако погледнем картата всичко става ясно. Иран заема стратегическо място в Средния изток. През иранска територия преминават основните пътища от Европа към Средна Азия, Индостан и Китай. От север на юг това е стратегическият мост между Русия и Близкия изток, свързващ или разделящ севера от Индийския океан, Персийския залив и Месопотамия. Който контролира Иран, той контролира потоците от стоки, хора, енергийни ресурси и сила във всички тези посоки, същевременно той контролира и един демографски масив от повече от 80 милиона души. Ето защо Иран стана невралгичен възел на геополитиката в настоящия момент. Смяната на режима Техеран в един миг може да преобърне цялото геополитическо домино.

На първо място това ще означава силен удар срещу възхождащия Китай. Китай внася близо две трети от своите енергийни ресурси от чужбина като вносът на петрол и петролни продукти от района на Близкия изток надхвърля 60 %. В този внос Иран играе решителна роля. Прекъсването или силното редуциране на тези енергийни потоци ще означава задушаваща хватка около Китай, силно затрудняваща неговата все по-енергоемка икономика, лишена от собствени солидни енергийни източници.

На второ място, генералната смяна на политическия курс на Иран в лицето на сегашния режим, ще означава прекъсване на едно от трите трасета на „Пътя на коприната“. Блокираният в Пасифика чрез силовата дъга от Япония до Малака, Китай преориентира своите икономически експортни потоци през сърцевината на материка по посока Европа. През Средна Азия и Иран преминава възлово трасе, което излиза в Константинопол с важно отклонение през Халеб към сирийското крайбрежие. Разбирането на това обстоятелство прояснява част от логиката на кървавия сирийски възел. Битката за Сирия, освен всичко друго е битка за или против възхождащия Китай. Пречупването на трасето в най-невралгичния му участък, лишава китайския пояс от централно и относително късо трасе в европейска посока. Това прави другите две траектории на копринения път зависими, съответно от доминираща морска сила, каквато е Америка в Индийския океан и от Русия – в северозападно направление.

Трето, премахването на Иран като самостоятелна сила в Изтока създава предпоставки за излизане в гръб на южния руски стратегически отбранителен периметър. Ако се погледне от юг на север ще се види, че който владее иранското плато, особено с Каспийското крайбрежие, има възможност за ударен стратегически маньовър в своеобразната „вилица“, която се получава от двете страни на Каспия. Вляво това е Закавказието, т.е. съответно Азербайджан и Грузия. Вдясно – отваря се стратегически простор в бившата съветска Средна Азия. Каспийско море престава да бъде затворено море, морска световна сила като Америка може бързо да изнесе свои морски средства за бърз глобален удар в гръб на руската отбрана при това достигайки Поволжието, Уралския промишлен район, Западен Сибир и Казахстан. Засега лимитът на крилати ракети с ядрени бойни глави е около 2500 км. Напълно достатъчно. Освен това през веднъж отворения ирански стратегически прозорец може да се излезе в гръб на Китай, достигайки до вечно нервния китайски Туркестан, ползвайки директна морска комуникация през отворени ирански пристанища. Следователно бърз ирански геополитически блицкриг, под формата на цветна революция ще доведе до рязко обръщане на силовия баланс в световен мащаб.

Да погледнем в другия периметър. Изминалата година ознаменува огромен външнополитически и военен успех на Иран. За първи път след близо 1400 години персийски войски в лицето на експедиционния ирански корпус в Сирия излязоха на Средиземно море. Затворена бе т.нар. „шиитска дъга“ от Херат до Латакия. Като се добави отвореното второ шиитско военно огнище далеч на юг в Йемен, традиционният сунитски враг – Саудитска Арабия бе хванат в клещи. Това е екзистенциална заплаха и за Израел, тъй като иранските стратегически линии минават вече на 30 км. от Голанските възвишения. За първи път Израел граничи с по същество ядрена държава, притежаваща стратегическа дълбочина и ресурси за водене война на изтощение. Ако към това се добави фактическият контрол на Ливан от Хезболла, става ясно, че това е новата силова и вероятно фронтова линия в Близкия Изток. Иран практически редуцира резултатите от военните операции на САЩ срещу Ирак, тъй като днешният режим там е под силно иранско влияние. Към успешния сирийски маньовър, осъществен безспорно с решаващото участие на Русия, следва да се добави неочакваният шиитски блицкриг срещу Иракски Кюрдистан: под фактическото ръководство на ген. Касем Сулеймани, бе елиминирана възможността да се създаде военно антииранско ядро в лицето на кюрдската автономия, след унищожаването на другото такова ядро, т.нар. ИДИЛ. Разбира се, не трябва да имаме илюзии: това е само временната ситуация на терена, като дори така очертаните силови линии са по-скоро щрихи и пунктири в пясъците на Близкия изток.

Следователно създаването на шиитския коридор разцепи сунитския блок в региона, отделяйки Турция от сунитските фактори и принуждавайки я да влезе в силов триъгълник с Русия и Иран. Така описаната на едро картина дава достатъчно обяснение кой и защо е заинтересуван от премахването на персийското домино в близкоизточния пъзел. Рухването на техеранския режим ще означава автоматическо разпадане на шиитската дъга, елиминиране на стратегическия съюзник на Дамаск в района и връщане на цялостната ситуация там към положението от 2014 година. Това ще бъде огромен удар едновременно срещу Китай, срещу Русия и ще доведе до генерална промяна в съотношението на силите. Създаването на т.нар. сунитско НАТО, анонсирано с огромните военни поръчки от страна на Саудитска Арабия в САЩ, постави простичкия въпрос: кой ще ползва това оръжие? Ако се запази досегашната военна и геополитическа ситуация, това ще означава рано или късно генерален сблъсък между Израел, Саудитска Арабия и сунитска коалиция в две направления: сирийско-ливанско, където Израел има всички шансове да покаже зашеметяващата ефикасност на ЦАХАЛ и месопотамско – персийско, където шансовете на водена от Саудитска Арабия военна коалиция срещу Иран са равни на нула, особено без американска намеса. Същевременно цялата прибрежна полоса до Оман на Персийския залив е заета преимуществено от шиитски общини, разположени тъкмо върху нефтените пясъци. Бунтът в Бахрейн показа на какво са способни те, особено при една ефикасна иранска военна подкрепа. Само саудитската военна интервенция спаси режима там.

Ето как внезапната иранска пролет посред зима се оказва много навреме. Разбира се, простоватите обяснения, дирещи прости причини за сложни процеси винаги водят до неверни заключения.

Първо, в Иран съществуват обективни причини за социални вълнения. Това е сложно общество, преминаващо през специфична фаза на ислямска модернизация. Подобно на Турция в по-ново време, модернизацията на иранското общество доведе закономерно не до западен инвариант, какъвто мнозина от лишените от въображение западни анализатори очакваха. Революцията от 1979 година нямаше да бъде възможна без тази модернизация, тъй като тя създаде взривната смес, помела шаха: студентство, работническа класа и многомилионно градско население. Социалните рожби на прозападната модернизация поискаха немислимото: модерно общество, но базирано на ислямска основа и персийски национализъм. Това предопредели удивителното явление градските класи, водени от шиитски клерикали изнесоха първата революция на изцяло антизападна, но модерна основа.

Кой е казал, че Модерността е само западен патент?

Именно ислямската форма на революцията предопределя опитите тя да бъде базирана върху социалните постулати на общественото равенство и справедливост, разбирани с оглед догмите на шиитския ислям. Шиитското духовенство следваше да играе ролята на своеобразна „партия-авангард“, определяща идеологическия фасон на ислямската революция. Тъкмо възпитаното в егалитарните норми на ислямската умма общество и отново младежта се вдигнаха на бунт преди Нова година в Машхад, Урмия, Табриз, Техеран и ред други градове на страната. Отварянето на Иран след ядрената сделка, възпроизведе явления, вече познати, макар и в друга форма на нас хората в Източна Европа. Подобно на партийната номенклатура, шиитската висша върхушка бе първата, която узурпира новите финансови потоци, идващи от търговията със Запада. Това взриви ислямската социална държава и урони авторитета на велаят е факих – шиитските духовни и политически фактори. Наред с това младежката безработица и финансовите гърчове на дребната градска буржоазия дооформиха социалния фундамент на вълненията.

Разбира се, класиката в жанра изисква тази обективно съществуваща социална криза да бъде прихваната отвън, катализирана и докарана до такъв социален резонанс, който да разруши режима. И това сме го гледали вече у нас и в цяла Източна Европа. Тук по ирония на съдбата първоначалният лозунг беше „за повече социализъм“. Видяхме с какъв „социализъм“ приключихме: олигархическа диктатура, прикриваща се като демокрация. В Иран „прихващането“ на обективно съществуващите противоречия отвън имаше за цел едновременно разпалване на напрежение между религиозните водачи и масата, лозунги за връщане на монархията, етнически сепаратизъм в ирански Азербайджан, Луристан, Балуджистан и арабската провинция Хузестан, оттегляне от международните ангажименти на страната – сирийската „авантюра“. Наслагването на тези противоречия, съчетано с външен натиск трябваше да доведе до социален и политически колапс.

Засега не се получи. Комбинацията от безкомпромисна твърда сила и масови проправителствени контрапротести угасиха огъня. Но залогът, както външен, геополитически, така и вътрешен – социален и икономически, остава.

Някои прибързаха да се зарадват. На тях ще им припомня думите на аятоллах Хомейни: „нека сега те се радват, а после ще видят.“

 

 

 

Проф. Иво Ангелов Христов е роден е на 5 септември 1966 г. в Киев.  Завършва средно образование в 31 СОУ, София (1984). Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с дисертация на тема „Правна регулация и модерност – социологическо изследване на два типологични случая: Западна Европа и България“ (2003). Доцент  в катедра…

Вашият коментар