АНАЛИЗИ > КОМЕНТАРИ
Големи държави на Балканите няма да има

Андрей Пантев - 19 януари 2018

Договорът за приятелство между България и Македония вече е ратифициран от парламентите и на двете държави. Без да е Великата френска революция в междубалканските отношения, този договор е значим. Той обаче се тълкува по различен начин в двете страни, което е показателно за балканската интерпретация на миналото. Ако четеш учебниците по история  в Гърция, Румъния, Сърбия, дори  Хърватска, да не говорим за Черна гора, имаш усещането, че това са две различни истории. А може би и повече от две.

Договорът за приятелство между България и Македония  е приеман или като  ребългаризация, което според мен е абсолютно невярно или като декларативна легализация  на окончателното разделение на двете страни, в които живеят, както разбираме от договора, два различни народа. Има един основен проблем, получен като наследство  от миналото. Когато на Балканите признаваш една държава, ти автоматично признаваш и нейния език. Това е така, защото на Балканите, за разлика от други географски ширини, на които се намират например Белгия или Канада, всичките държавни формирования са езиково базирани. Затова днес твърде комично говорят за черногорски език, за  бошняшки и прочие.

Позитивът в договора за приятелство между България и Македония е прекратяването на онова отвратително дръвчене с костите на Самуил, на което сме свидетели и в  двете страни. И не знам защо то се нарича „антибългарско“ или „антимакедонско“. Да кажеш, че не си българин не е антибългарско, дори и когато си чистокръвен българин. Македонците отлично знаят, че са исторически българи, но дали сега се чувстват като такива? Защото преди 300 години белгийците не са се чувствали белгийци.

Съществува  негативна еволюция в създаването на изкуствени нации, които благодарение на многогодишно  държавно обособяване добиват ново самосъзнание, а диалекта, на който говорят, превръщат в книжовен език. Така те  пренебрегват очевидното минало, а то е съвсем различно от това, което днес се регламентира.

Ще  илюстрирам позитивното в Договора с  думи на Гладстон, казани когато драматично  са обсъждали отделянето на Ирландия от Кралството. Гладстон произнася знаменитата фраза: „По-добре да се разделим  като приятели, отколкото да се отчуждим като врагове“.  Ако ние твърдим, че македонците са наши братя, какво по-хубаво от това да честваме едни и същи герои – Гоце, Яне и прочие, въпреки че съществуват различни интерпретации за етническата им принадлежност или за величието на техния героизъм? В случая виждаме позитивен акт, който може да има различни перспективни предназначения – дали това не е окончателната ни тръпка по песента „В Струга  града мамо дюкян да имам“  и Охридското езеро или пък  е началото на едно сближение?

Едно е ясно – цялата световна политика, особено с балкански привкус, не индикира никакво уголемяване на държавите. Има  своеобразна фрагментация, даже след Тито можем да кажем югославизация , на Европейския континент и това е много важно за Балканите. Всичките  наши мечти за българска  Македония са обречени и не само защото сме вече съвсем различни хора, но обречени и от поведението на останалия свят. Големи държави на Балканите няма да има. Не се правя на Касандра, но това е така, защото очевидно във фрагментаризацията се търси господство от другите по-значими  и по-влиятелни политически и стопански сили. Така че нека да се радваме на нашите братя македонци и да им пожелаем успех в  гигантската битка с албанците – тук сблъсъкът е не толкова религиозен, отколкото етнически.

Важно е да допълня и следното. Непрекъснатото викане „какъв македонец си ти?“ и „Какъв диалект е този, на който говориш?“ претърпява, ако не грандиозен, то очевиден провал. Ние ще продължаваме да пеем македонски песни, ще страдаме за изгубения блян, както се казва и за „несбъднатото дело“ (това също е фраза от песен), но трябва да приемем реалностите с спокойствието на хора, които все пак са по-старшите братя в един исторически процес, отишъл си завинаги. И това разделение, което ни налагаха по държавнически път, рано или късно трябва да бъде преодоляно. Когато приемаш държавен  деец на официална среща, ти негласно, но протоколно приемаш, че такава държава съществува, че тя има исторически основания, които понякога са изобретявани по комичен начин. Често се шегувам като казвам, че манията на македонците по миналото им, гигантоманията им – архитектурна  и словесна, е най-голямото доказателство, че са българи. Това не означава обаче, че ние,ако сме по-старите, по-мъдрите и по-европейците,  не трябва да приемем, вярно –  с тиха печал, но и с разбиране, че нашите братя са поели друг държавен път.

 

Вашият коментар