АНАЛИЗИ > КОМЕНТАРИ
Истанбулската конвенция – полът като личен избор. Содомия и инцест

Юрий Борисов - 22 януари 2018

Всички сексуални табута, формирани с хилядолетия и имащи своите дълбоки биологични основания,  се превръщат в предразсъдъци и стереотипи, които трябва да бъдат захвърлени на бунището. Истанбулската конвенция е сериозна крачка в тази посока.

 Спорът за Истанбулската конвенция е към края си. Утре, вторник,  ГЕРБ ще си поговори с публика в Софийския университет за европейските ценности и ще придаде демократичен край  на дебатите. После парламентът ще ратифицира конвенцията; ще се отчетем пред Брюксел и Вашингтон за образцово изпълнение на задачата; ще започнем да чакаме органа GREVIO, който ще ни изготви въпросник за препитване, и накрая ще поднесем на Генералния секретар на Съвета на Европа доклад за правилното изпълнение на императивите на Конвенцията.

Едновременно с това ще започнем да подготвяме промени в законодателството, защото то трябва да бъде приведено в съответствие с Конвенцията. Ще подготвим и промени в образователната система, защото тя трябва да е в хармония с ратифицираните ценности.

Разправията  приключва общо взето без никакво сближение на позициите. Едните обвиняват другите, че не се интересуват от насилието над жените, а другите обвиняват първите, че пробутват неясния и скандален „трети пол“.

*     *     *

Обвинението, че Конвенцията е необходима, за да започне борба срещу домашното насилие, е абсолютно безпочвено. Нормативни текстове, отнасящи се до насилието, дал Господ – от Конституцията през Наказателния кодекс до специалния Закон срещу домашното насилие, приет през 2005 г.  и променян четири пъти. Плюс правилник за неговото приложение. След като е променян четири пъти, нищо не пречи да бъде променен пети и шести път. Без да се налага конвенция, по която да се отчитаме пред някого, пък бил той и Генерален секретар.

От друга страна, половият капан е ясен. Защо в чл. 4, ал.3  до „пол“  се поставя понятието „социален пол“? Ако полът е определен биологично, т.е. ако зависи от комбинацията на хромозоми, полът си е пол и толкова. И никакъв социален пол не е необходим. За да бъде объркването грозно и притеснението да води до тих ужас, в чл. 3 идва и определението за пол – „…„пол“ означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“ . Значи полът не ти е даден по генетичен път, а се изгражда социално. Това е роля, определено поведение. Ако имаш тази роля и това поведение – имаш този пол, ако социално си си изградил  друга роля – нямаш този пол.  На всичко отгоре тук „обществото“ е набъркано като арбитър – то смята тази роля и поведение за „подходящи“.  Кое общество? Цялото общество ли трябва да се произнесе дали съм мъж или жена? Или пък някакво по-малко общество? Градското общество стига ли? Кварталното общество? Или обществото, което съм си изградил с приятели? А ако „обществото“ приема различни неща като подходящи за  мъжа или жената, кой решава? Или всеки сам си решава дали е мъж или жена?

Тук наистина не става дума за „трети пол“. Половите органи са такива, каквито природата е решила. Тя обаче явно няма окончателната дума. Става дума за цивилизационен отказ от биологичната определеност на пола. Последният  е въпрос на лична  преценка. Тогава се пита – кого ще защитава Конвенцията?

И стигаме до същността. Вчера госпожата правосъден министър ни успокои по БТВ, че Конституцията не признава еднополовите бракове. Това е вярно, ама кой ще решава дали един брак  е еднополов? Нали полът беше „роля“? Нали е „социално поведение“? Избирам си ролята на жена и си взимам приятеля за мъж. И какво моля? Ще оспорите нашето решение? Кой ще посмее да твърди, че бракът е еднополов? Когато полът е въпрос на самоидентификация, Конституцията няма нужда да се променя, но проблемът, който тревожи обществото, виси с пълна сила.

Следва черешката на тортата. В същия този член 4, ал. 3 се казва: „Прилагането на разпоредбите ,мерките за защита,… трябва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на… сексуална ориентация…“  Тук вече даже не е важно дали съм мъж или жена, какво мисли природата или който и да било. Важна е моята сексуална ориентация. Важно е какво ме привлича сексуално. И Конвенцията трябва да ме защитава в правото ми да упражнявам тези свои сексуални щения. Законодателството трябва да бъде преустроено съобразно тази нова философия и страната трябва да се отчита на еди-кой си.

За да бъде картината ясна докрай, трябва към чл. 4 да добавим и член 12, ал.1: „Страните предприемат необходимите мерки за… изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции… основани на идеята за малоценност на жените или на стереотипни роли за жените и мъжете.“ И тук изобщо не става дума за стереотипа „мъжът удря шамар на жената“, както се опита да го изкара г-жа Цачева вчера в телевизионното интервю.

Обичай, традиция и стереотип е да не се прави секс с непълнолетни. Обичай, традиция и стереотип е да не се прави секс между родители и деца. Обичай, традиция и стереотип е да не се прави секс с животни. Всеки може да продължи списъка. Ще каже бдителният читател, че отивам твърде далеч. Нищо подобно! Борбата за оправдаване на содомията и инцеста отдавна шества по света и печели победа след победа.

На 01.09.2012 г. Сенатът на САЩ  одобри законопроект за легализиране на секса с животни. И съответно отмени член 125 от Единния кодекс на военното правосъдие, според който сексът с животни е престъпление.

„От три години насам в няколко страни в Европа се провеждат активни дебати и кампании за легализирането на кръвосмешенията.

Поддръжниците настояват закон да узакони сношението между членовете на семейството по възходяща и низходяща линия (инцест). Извратената идея бива определяна от правителствата като „европейска джендър-норма“. Също така вече съществува и понятието „инцестофоби“ – хора, които отхвърлят секса между роднини.

Най-активни в дебатите по въпроса за узаконяването на кръвосмешението са Дания, Швеция и Швейцария.

Според Моника Гьорн, депутатка от шведския парламент, инцестът трябва да бъде узаконен. На същото мнение е и датският политик Перниле Шкипер. В Швейцария парламентът също води обсъждане за узаконяване на кръвосмешението. В Скандинавия пък в програмна статия на неолибералите се предвижда закон за борба срещу инцестофобите“ (1). В цитираният материал са дадени линкове към източници от съответните страни.

На практика Истанбулската конвенция застава на страната на всички, които смятат содомията и инцеста за допустими и нормални. Ако някой е против, той дискриминира всички, които имат такава сексуална ориентация. И под ударите на закона попада не този, който до днес е смятан за престъпник, а този, който го смята за престъпник.

„Проучване на Следствената служба във Великобритания показва, че 750 000 британци имат желание за секс с деца… Партията на педофилите в Нидерландия има за цел да легализира педофилията“ (2).

И ако някому се струва, че „стереотипът“ да не се прави секс с животни, с родни деца или с малолетни е в безопасност, нека да следи внимателно какво става по темата в „цивилизованите“ западни общества.

Всички сексуални табута, формирани с хилядолетия и имащи своите дълбоки биологични и еволюционни основания, пред очите ни се превръщат в предразсъдъци, в традиции и стереотипи, които следва да бъдат заклеймени, смачкани и захвърлени на бунището. Истанбулската конвенция е сериозна крачка в тази посока.

Ще отида и по-нататък, защото когато аз решавам каква е нормалната моя сексуална ориентация и как е нормално да я практикувам, и когато трябва да бъда защитаван от „дискриминация“, десетки невъобразими днес неща стават възможни.  Не е ли стереотип и предразсъдък да носиш дрехи по улиците, когато  е много горещо? Не е ли стереотип и предразсъдък да не правиш секс на публично място? Какво пречи?  Защо да не може? Не е ли стереотип и предразсъдък аз, учителят, да не правя секс с ученички или ученици, в междучасията например? Какво пречи? Какво нарушавам? Защо да не може?

Аз определям дали съм мъж или жена. Аз определям към кого имам сексуално влечение, защото това е моята собствена сексуална ориентация. Аз решавам къде, кога и с кого ще правя секс… Стига да има съгласие. Стига да няма насилие.

Това са вратите, които отваря Истанбулската конвенция и ни кани да влезем през тях. В нея, разбира се, има и много текстове в защита на жените от насилие. Те обаче са като камуфлажна дреха върху това, за което от години се борят хомосексуалистите и содомитите. Не им стига, че обществата вече приеха тяхната ориентация за нормална, но и искат, държат, викат и тропат с крак, за да ни накарат нас, другите, да се чувстваме ненормални, стереотипни. С архаична традиционност, която трябва да бъде изкоренена.

Има още нещо твърде скандално в Конвенцията. Тя задължава държавата да финансира неправителствените организации, които обявяват, че се борят срещу насилието така, както го разбира самата Конвенция. Член 8: „Страните отпускат подходящи финансови и човешки ресурси за доброто изпълнение на интегрираните политики, мерки и програми за превенция и борба с всички форми на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, включително за тези, които се провеждат от неправителствени организации и от гражданското общество.“  

Ясно е защо толкова неправителствени организации проявяват интерес към тази конвенция. Обаче! Ако аз съм НПО, което помага на бедни и бездомни или работи в полето на образованието, културата и спорта, трябва сам да си търся пари. Ако защитавам щенията на хомосексуалистите обаче, ще ми плаща държавата! Не е ли твърде нахално?

(1) https://offnews.bg/sviat/debati-za-uzakoniavane-na-kravosmeshenieto-v-3-evropejski-darzhavi-219045.html

(2) https://sieminehn.wordpress.com/2015/06/24/51-66/

Вашият коментар