АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Пропагандната и идеологически манипулативна роля на идеята за тоталитаризма

Васил Проданов - 24 януари 2018

Днес основен инструмент за манипулация и фалшификация на нашата история до 1989 г. е характеризирането й като „тоталитаризъм“. Във връзка с промените на съдържанието на учебниците по история в момента по телевизиите шестват пещерни антикомунисти и ни обясняват как трябвало да се обясни на децата при какъв страшен „тоталитаризъм“ се е живяло между 1944 и 1989 г.

Проблемът на нашите идеологически и пропагандно заслепени телевизионни громители на „тоталитаризма“ в България е, че не кой да е, а сериозните изследователи на Запад  характеризират идеите за тоталитаризма като ненаучни, пропагандно-лъжливи и нямащи нищо общо със действителния анализ на процесите. Тази критическа нагласа е резюмирана във водещите енциклопедични и речникови издания в развитите западни страни. А в енциклопедиите и речниците влизат не отделни и случайни мнения, а това, което в крайна сметка има водещо значение за най-авторитетните научни общности и имат най-висока степен на представителност.

Нека вземем три от най-известните издания в това отношение. Първият от тях е „Краткият Оксфордски речник по политика“, който изтъква, че колапсът на Съветския съюз „хвърля съмнение“ върху цялата концепция за тоталитаризма“ (McLean, Iain. Oxford Concise Dictionary of Politics, Oxford-New York: Oxford University Press, 1996, p. 501)

Вторият случай е с най-новия Речник по социология на британското издателство „Колинс“, в който терминът „тоталитаризъм“ е характеризиран като „концептуална проститутка„, твърде често претоварвана с идеология и свързана със заклеймяващи оценки. (Totalitarianism, In: David Jary, Julia Jury. Dictionary of Sociology, London: Harper Collins Publishers, 1995)

Третият пример е от най-новото издание на най-авторитетната политологическа енциклопедия в западния свят „Блеукел енциклопедия на политическата мисъл“ от 1991 г., в която се прави цялостен анализ на дискусиите за тоталитаризма от последните десетилетия и се стига до следната рекапитулация, която ще цитирам по-цялостно, защото разкрива концептуалната празнота на това понятие: „това понятие ни дава повече за историята на следвоенните идеологии, отколкото за сравнителното изследване на политическите режими. Това се вижда от концептуалната бъркотия, с която продължава да бъде свързван този термин. Даже по-безпристрастни теоретици се различават коренно в разбиранията си за отношението между него и идеи като демокрация, модерно, политика. Б.Уолф, Б.Мур и К.Фридрих например твърдят, че тоталитаризмът е нещо противоположно на демократичните форми на управление; но Д. Талмон и други със същата енергия настояват, че сам по себе си тоталитаризмът е зловредна форма на демокрация, а именно на масовия човек или масовото общество, като смятат, че „повечето от необходимите условия на масовата демокрация са необходими условия на тоталитаризма“ (Епщайн и Аптер).

По подобен начин се смята, че както тоталитаризмът е уникална за модерното индустриално общество форма на режим, така и че той е форма, чието начало „възниква преди индустриализма и независимо от индустриализма“ (Мур). Има разминавания също относно това дали терминът се отнася до форма на управление и е предимно политически или до форма на общество и следователно изразява една социално-икономическа идея…

„Конфузната история на идеята за тоталитаризма, както се вижда, показва, че това не е просто спорно понятие като „свобода“ или „демокрация“, нито ценностно натоварена нормативна идея като всички значими политически идеи, а е термин, чиито първични значения и употреба са изключително идеологически. Бивайки използван, за да опише такива коренно различни режими като тези на нацистка Германия, сталинова Русия, Платоновата република, Династията Чин, фашистка Италия, Сандинистка Никарагуа, Индия по време на династията Мориу, Римската империя при Диоклетиан, Женева при Калвин, Япония при Мейджи, Древна Спарта и САЩ не само в 60-те години на XX век, този термин, както изглежда, не притежава някакво социално научно значение. Той остава обаче ключ за характера на идеологията на студената война, така както и за социологията на следвоенната епоха.“ (Totalitarianism, In: The Blackwell Encyclopedia of Political Thought, Ed. By D. Miller, OxfordCambridge, 1991, pp. 524-526)

Бих могъл да продължа извода като добавя, че този термин е свързан с масова идеологема от началото на 90-те години в България, използвана за тоталното разрушаване на съществуващите обществени реалности и отказ от каквато и да е приемственост. Но сериозната социална теория не би трябвало да бъде слугиня на идеологическата конюнктура.

Идеологемата за тоталитаризма е ключ към характера на вътрешната студена война, която се води в българското общество в първите години след 1989 г., когато е използван за тотална делегитимация на предходната система, което само по себе си има крайно деструктивен характер, тъй като всяко радикално отрицание на една система носи със себе си пагубни дезинтегриращи възможности. Тя създаде предпоставки за „черно-бяло“ възприятие на действителността, което е абсолютно негодно в социалната теория, а практическите му следствия са крайна социална конфронтация с бедствени за обществото последици.

Една или друга идея, когато стане ръководство за обяснение и действие на големи маси от хора, може да има крайно опасни или крайно позитивни за обществото следствия. Приемането, че съществуващата до 1989 г. в страната система не е по-добра, а дори по-лоша и от фашизма, води след себе си до практическо поведение, което отхвърля всякаква приемственост, ръководи се от абсолютното отрицание на предходната реалност във всичките й възможни измерения, издига лозунги за „незабавна смяна на системата“. Такъв подход има обаче в крайна сметка радикално разрушителни системи, оставя след себе си куп развалини. Куп развалини и връщането в социално-икономическо отношение на обществото назад за много десетилетия предизвиква именно и активният идеологически оборот на концепцията за „тоталитаризма“ в края на 80-те и през 90-те години на XX век.

Терминът „тоталитаризъм“ предлага различни аналогии, диаболизиращи обществата с директивно-планови икономики, но ни дава твърде малко за това, което е специфично за тях. Освен това, ако е характеристика само на държавата или политическата система, той не ни предлага нищо за много по-важна или поне толкова важна сфера, каквато е социално-икономическата. По своята произволност и общност, както и по пейоративното съдържание, чрез което се прави опит да се заклейми едно или друго общество или държава, то е сходно с понятия като „тероризъм“ и“терорист“, използвани пропагандно за идентификация на най-различни сили през последните десетилетия. То се използва като ругателна и заклеймяваща характеристика, като инструмент за идентификация на противник от страна на развитите западни държави и за пропагандна война срещу него. Така например нахлуването на САЩ в Ирак започна да се търси чрез твърдения, че става дума за борба с „тоталитарен режим“. Той бе характеризиран като трети тоталитаризъм след нацизма и комунизма и като „главно предизвикателство“ пред международната общност през XXI век. Говори се, че по-рано е имало „секуларен„, а сега е във възход „ислямски тоталитаризъм“. От своя страна британският външен министър нарече тероризма „новият тоталитаризъм“. Така този тип дискурс се превръща просто в „мръсна дума“, в негативен етикет, използван като универсален инструмент за заклеймяване на определени страни и легитимиране на агресивна политика спрямо тях.

Именно защото остава главно неясна идеологема, съдържаща силни емоционално-пейоративни компоненти, формулата за „тоталитаризма“ ни дава твърде малко за специфичните реалности, от които тръгва социалната промяна в края на 80-те години на XX век в страни като България. Тя няма достатъчен евристичен заряд за сериозен анализ на предходните десетилетия на българското общество и тази теоретическа неадекватност, превърната в идеологическо оръжие на социална промяна, имаше тотално разрушителни следствия. Зад идеологическата мъгла, създадена от нея, бяха скрити реалните процеси на разрушения и разграбване на гигантската държавна собственост, създадена в предходните десетилетия. Затова отказът от теоретическото използване на това понятие има важно значение за точния анализ на най-новата история на света, включително и на България.

Повече по темата: в статията на проф. Васил Проданов "Десет тезиса срещу концепциите за тоталитаризма" в сборника "ПОЛИТИЧЕСКАТА МИСЪЛ НА XX ВЕК - ПОУКИ ЗА БЪЛГАРИЯ" - материали от научна конференция, организирана на 27-28 октомври 2006 г.  от Университета за национално и световно стопанство София.

 

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. За контакт: vprodanov@hotmail.com  

Вашият коментар