Иван Габеров примижаваше с отслабналите си от нощно писане очи към студеното януарско слънце. Изгревът светеше болезнено – нащърбен от кристалите на мразовития оранжев въздух. Все пак, някак в дъното на вечната си душа прероденият мъдрец долавяше топлия ручей на знанието и убедено чакаше положителния духовен знак, както някога, в младостта си, скрит под името Мойсей, с упование гледаше готовия да лумне с божествен пламък храст. Все пак времето беше патинирало някогашния му необоснован оптимизъм и прикритият мъдрец търсеше ретроградните аспекти на доверието си в Съдбата.
„Ето какво е величието, почти с библейски тон си каза Габеров, хем няма да мине вотът срещу Бойко в Парламента, хем „нашето момче“ ще бъде за посмешище у богатата западна олигархия в Давос. Тъжно, продължи да мисли Мойсей, родният велможа неистово се стреми към големците от Европа, а те го ползват за шут, докато им омръзне и решат да го шутират“.
В това време котаракът Пухчо, който мъкнеше отнякъде едно полуживо врабче, гордо остави плячката си в краката на Габеров, хем да се похвали, но и да получи истинската суха котешка дажба от господаря си.
„Значи това било, сепна се от гениалността си Габеров, родният политически котарак ни подмята като полуживи врабчета в грозната си игра на владетел, докато се насити на безсилието ни, и получи в замяна сухото от Европейските господари. Страшно“.
Габеров се присегна, взе издъхващото птиче, топли го в шепите си, докато издъхне, и го погреба в пръстта, защото дори то не заслужаваше съдбата ни на безсмислено захвърлени на мизерията си играчки за политически шутове.
