АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Отвъд догмата за „лявото“ и „дясното“ – насред сблъсъка между националното и глобалното (втора част)

Людмил Георгиев - 03 февруари 2018

Симптоматично е, че след като през миналата неделя в сайта на Клуб „24 май“ беше публикувана първата част на този текст, а после беше препечатана и в „Поглед инфо“, според мои приятели са последвали идентични реакции както от страна на „ляво“, така и на „дясно“ идентифициращи се интелектуалци или пък откровено симпатизиращи на самообявилите се български „леви“ и „десни“ партии. От психологическа гледна точка подобно единство със сигурност е следствие от начина, по който и елитите, и „обикновените“ хора в България възприемат претенцията на въобразената за универсално значима западна партийно-политическа система, в чиито фундамент стои допотопната западна идеологическа догма за възпроизвеждащото се и днес титанично противопоставяне между „лявото“ и „дясното“.  Изглежда дори и фактът, че съвременните „леви“ и „десни“ партии както на нивото на все по-изчезващия национален суверенитет на отделните страни-членки от Европейския съюз, така и особено на общоевропейско ниво в лицето на „лявата“ Партия на европейските социалисти и на „дясната“ Европейска народна партия, се превръщат не само в посредници, но и в откровени защитници на днешната наднационална олигархия, независимо дали тя е американска или западно-европейска, въобще не се осъзнава. Съвсем не се провижда и обстоятелството, че и ПЕС, и ЕНП чрез техните местни сателити, които милеят да се идентифицират като важна част от съответните „европейски партийни семейства“ – забележете каква откровена глупост и отричане от националното е подобна европейска партийна идентичност, в края на краищата полагат неимоверни съвместни усилия, за да бъде решена по недвусмислен начин основната задача, която им е поставила същата тази наднационална олигархия – да бъде унищожен националния суверенитет и да бъде срината националната държавност на страните-членки. Може би не е случайно, че един от основните днешни адепти за превръщането на Европейския съюз в Европейски съединени щати, е видният европейски „ляв“ политик – лидерът на Германската социал-демократична партия Мартин Шулц, а пък Истанбулската конвенция, която цели да подпомогне унифицирането и по този начин бъдещия край на всяка независимост на отделната национална държава, също е „ляв“ проект? В този случай обаче, макар и идентифицирани като „леви“, и двата проекта се радват на учудващата подкрепа на „европейските десни“, което би трябвало да разчовърка обвитата в паяжини идеологическа мисловна дейност, ако не на дежурните „леви и десни идеологически шамани“, то поне на мислещите „обикновени хора“ в отделните европейски държави.       

Изглежда резонният въпрос: „къде сме ние, къде сме ние българите и България в цялата тази съвременна ситуация, в която не идеологическата догма за „лявото“ и „дясното“, а фундаменталният сблъсък между националното и глобалното пронизва съдържанието на днешните и бъдещите политически процеси в световен и европейски мащаб?“, може би вече има своя отговор, но нека се помъчим да го разгледаме по-подробно. Особено като имаме предвид последния определено комичен факт, че в България „европерчещото се либерално малцинство“ полага истерични усилия да подкрепи „левия европейски проект“ Истанбулска конвенция, а пък българските „леви“ категорично го отхърлиха???…

В няколко думи отговорът на този въпрос се намира в краткия виц: „Какво ще стане след края на света? Ами всички оцелели ще се преместят в България, защото тук нещата се случват петдесет години по-късно!“…

Иначе, имайки предвид традиционните български етно-културни, екзистенциални и политически представи, регулиращи векове наред мисленето и поведението не само на „елитите“, но и на „обикновените“ хора, става психологически обяснима лекотата, с която ние за пореден път трансферираме националния си суверенитет и доброволно приемаме едни или други всевъзможни ограничения пред националната държава към поредния външен гарант за елементарното ни оцеляване, в този случай спрямо Европейския съюз и НАТО. Между впрочем, ако бъдем искрени, в цялото си историческо съществуване България почти никога не е била, но и днес не е точно това, за което мечтая – суверенна и независима държава. За българските политически „елити“, но за жалост възприемано на драго сърце и без никаква съпротива от народа, тъкмо копирането и трансфера на родна почва на чужди партийни модели векове наред се е разглеждало в едновременното му двойно значение: първо, като най-краткият и лесен път за вътрешна реализация на поредната историческа модерност, и, второ, като най-сигурната перспектива за джиросване на отговорността за съществуването и възпроизводството на собствената държава на всеки нов исторически външен гарант, който обаче за сметка на доброволното отдаване на националния суверенитет да осигури властовите амбиции на всеки един „български политически елит“ в историята. Византинизмът, русизмът, германизмът, съветизмът и евро-атлантизмът са онези партийно-политически модели, независимо от начините на тяхното налагане във вътрешно-политически план, които в едно или друго време се идентифицират от „българските политически елити“ като „модерни“, но пък превръщането им последователно в идеологическа конструкция на държавата винаги води до загуба на нейната независимост и суверенитет. Не бива да смятаме, струва ми се, че днешното време се различава от другите предшестващи ситуации в нашата история – мантрата на съвременните „европейски идеологически модернисти“, че сега за „първи път“ сме открили „истинската ни принадлежност“ към „модерния свят“, между впрочем е до болка позната за всеки наш преход към поредната, но този път „правилната цивилизация“, за всеки пореден „цивилизационен избор“, който всъщност прикрива нашите собствени комплекси и невъзможност да промислим държавата си. Драма, уникална българска драма, нали?!…

Вероятно няма да бъде изненадващо, ако кажа, че побългаряването на всеки един чужд партийно-политически модел в историята винаги е носило със себе си уникално комични характеристики, макар че в същото време последствията от подобно политическо мислене и поведение винаги са били трагични както за държавата, така и за „обикновените хора“, а колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, точно толкова трагични са били последиците и за самите „български политически елити“. Не знам за вас, но аз определено избухвам в тъжен смях всеки път, когато ми се обяснява от българските медии, но и от „европейски политици“, например, че формацията на слугите и на обслужващия персонал на бившата червена „аристокрация“ ГЕРБ, наложила през тези години неокомунистическо-мафиотски стил на управление на държавата, била „дясна партия“, която е и „достоен член“ на „дясното европейско партийно семейство“?!… В такива моменти от време на време започвам да се замислям, дали пък аз нещо не съм в ред, дали не съм превъртял, за да не разбирам, че партията на „селската десница“, ако приемем, че СДС, ДСБ и другите подобни формацийки се представят като „градска десница“, че ГЕРБ и нейният партиен и държавен вожд, Тракийският войн от Банкя или Капо ди тути капи, всъщност са си съвсем „модерни европейски партийни субекти“, които немедленно водят страната към светло европейско бъдеще, онази толкова лелеяна европейска модерност и възцаряване най-после и за първи път в историята ни на прогреса и цивилизационното ни развитие?! Може би след като не оценявам по достойнство европейската политическа мощ на Джендъра от Банкя и Партията Му – модерно „дясна“, значи сигурно съм за лечение?!… А дали пък истината не е друга, позната всъщност от нашата собствена история – „европейските десни модернисти“ просто се правят на ударени и поощряват неокомунистическо-мафиотския начин на управление на Вожда и Учителя, но в замяна изискват изпълнение на поставената от наднационалната олигархия задача по предаването на националния суверенитет и независимостта на държавата?!… Все ми се струва, че това е по-вярно, дори и с риска да изглеждам просто невменяем или пък обикновен предмодерен и патриархален български селяндур, особено в очите на десните идеологически шамани, в чиято европейска модерност никой не би трябвало да се съмнява, особено след като в един глас с техните партийни началници ни побъркаха заради Истанбулската конвенция, обръщайки гръб и на народното мнение, и на категоричното становище на Българската Православна Църква!…

По същия начин, макар и в малко различни мелодраматични нюанси, пребивава и гръмко наричащата се „модерно лява“ БСП, която дори води с едни „европейски гърди“ пред своите бивши слуги от ГЕРБ, защото тъкмо едно нейно номенклатурно отроче се е превърнало днес в ръководител на другото прогресивно „европейско партийно семейство“Партията на европейските социалисти. Изглежда вече никой нормален човек в нашата Родина не се учудва на европейското лицемерие, което покровителства не само Джендъра от Банкя дори при неговото комунистическо и бандитско минало, но и Отрочето на висшата комунистическа номенклатура не за друго, а защото и двамата са готови без да им мигне окото непрекъснато да продават българския национален суверенитет, а това за прогресивните европейски „леви и десни“ политици и партии е свръхзадачата, спусната им от наднационалната олигархия. Ако оставим настрана парадоксалния факт, че Отрочето въведе преди време в страната плоския данък, който и за финансов дилетант като мен няма нищо, ама нищо общо, с каквато и да „лява“ политика, ще видим, че и днес Отрочето, вече като Шеф на ПЕС, продължава със своята антинародна и антинационална дейност. Без дори да влизам в подробности мога да спомена само последната политическа истерия на Отрочето около партийното обсъждане на Истанбулската конвенция – по „елитарно-български“, но определено карикатурен начин, заканата, че ще изключиш твоите доскорошни другари от прогресивната Партия на европейските социалисти, защото не са съгласни с теб, а така ще се изложиш пред господарите от наднационалната олигархия, предизвиква не само присмех, но и дълбоко омерзение.

Разбира се, че абсурдността на „лявото“ в България се вижда не само в европейските проекции, но и във вътрешно-политически план, тъй като тя е положена още в началото на т.нар. „демократичен преход“ – тя е следствие от неистовото желание на първите идеолози Андрей Луканов и Александър Лилов на всяка цена да бъде удържано единството на „партията-майка“, но не толкова по идеологически съображения, колкото за да се запази властта на 300-те комунистически фамилии, която полека се преобразува от политическа във финансово-икономическа. Нека не забравяме, че във всички бивши страни от социалистическия лагер бившите комунистически партии се разделиха мирно и почтено поне на две – социал-демократична и старата откровено комунистическа част. В България, заради въобразеното „единство“ преди години, „лявото“, което БСП иска да олицетворява, също се превърна в една побългарена политическа карикатура, подобно на „дясното“, тъй като и до днес е невъзможно съвместяването на множество несъвместими интереси вътре в „модерната лява“ – между бизнес-кръгове, партийни ръководители, партийна бюрокрация и незабравените леви тежнения на огромната част от членовете и привържениците. Във всеки случай, имайки предвид непоколебимата про-евро-атлантическа позиция на БСП със сигурност мога да твърдя, че тя също е част от онзи днешен европейски „партийно-политически елит“, за когото националният суверенитет и отстояването на националната държава са повече остарели добродетели, отколкото реалност, макар че позицията на Корнелия Нинова и ръководството й за Истанбулската конвенция и отхърлянето на диктата на ПЕС заслужават внимание, поради което ще се върна в края с две думи на този факт заради евентуалната бъдеща визия на „модерната лява“.

Що се отнася до „либералите“ от „найевропейскодемократичнопрогресивната партия“ в България – Движението за права и свободи, все ми се струва, че ако е налице европейска директива, подкрепена и от европейските либерали, всеки член на партията да си извади лявото око или да си отреже дясното ухо, за да изглежда „по-европеец“, но това да бъде вменено и на целокупното народонаселение, то Централният съвет на ДПС с пълно единодушие ще подкрепи подобни мерки, за да се засвидетелства привързаността към „евро-атлантическите ценности“. С други думи, не въобразената от робски комплексираната българска маса „про-турска“ линия, а членството в „европейското либерално семейство“ и споделяния от ДПС, подобно на ГЕРБ и БСП, „евро-атлантически васалитет“ на България, обслужва и ще обслужва единствено загубата на националния суверенитет и независимата държавност на страната.

За онова „партийно-политическо“ недоразумение, странно защо се самонарекло „Обединени патриоти“, което въщност си е един абсурден политически трикрил-шестогъзник, просто дори не ми се говори. Имаше преди време някакво „анти-евро-атлантическо“ пърхане на една част от тази невнятна конфигурация, но то бързо премина в равномерно властово дишане в прегръдките на Капо ди тути капи, а управленската съвместност явно е предостатъчно основание да забравиш клетвите „пред олтара на Отечеството“, газейки на драго сърце идеята за национален суверенитет и независима държавност.

Резюмирайки днешната трансформация във вътрешно-политически план на допотопната идеологическа догма за „лявото“ и „дясното“, а и невъзможността да бъде осъзнато реалното съдържание на съвременните и бъдещите политически процеси в световен и европейски мащаб, чието съдържание е сблъсъкът и войната между националното и глобалното, мога да обобщя карикатурния, но заедно с това и трагичен образ на сегашния „български политически елит“, който е драматично повторение на образа на неговите събратя от предишни исторически ситуации, макар и със съвременна специфика – нито „дясното“ е национално дясно, нито „лявото“ е национално ляво, нито „либералното“ е национално либерално, нито „патриотичното“ е национално патриотично. Всички поотделно и вкупом, целият днешен „български партийно-политически елит“, в края на краищата възпроизвежда по един безкомпромисен начин управленската историческа традиция – отказ от национален суверенитет, от независима национална държава, тяхното делегиране в полза на поредния „модерен спасител“ – в случая на Европейския съюз и НАТО, но за сметка на гаранциите за собствените властови позиции и амбиции в рамките на страната, където е позволено всичко, включително и геноцида над собствения народ. Какво друго е, освен геноцид, безпрецедентната и непозната в цялата ни история съвременна демографска катастрофа, драги?!… И истеричният стремеж на нейния фон да бъде ратифицирана Истанбулската конвенция и чрез нея да бъде преформулирано българското законодателство, което в бъдеще ще доунищожи и без това загиващата българска нация?!… Очевидно е, че единственият стремеж на този „елит“ е да бъде изпълнена задачата на наднационалната олигархия относно края на националната държавност и националния суверенитет чрез безумното  типично диктаторско посредничество на европейските „леви“, „десни“ и „либерални“ партии! Някой да ми каже нещо за „демокрацията“?!… Не, благодаря!…

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, особено във връзка с изминалите, но и предстоящи дискусии относно Истанбулската конвенция, единствено БСП има шанса да се позиционира национално, но за да бъде този процес необратим, тя трябва да направи една драматична от всякаква гледна точка стъпка – да подаде заявление за напускане на Партията на европейските социалисти. Вероятно някой друг път бих имал възможността да обясня логиката на подобен акт, ако все още ми е интересно, разбира се, както и да изложа задължителните последващи крачки при положение, че БСП наистина иска да има своя историческа мисия относно бъдещето на независимата национална държава и толкова необходимото възвръщане на националния суверенитет на България, тоест да бъде адекватна на съвременния и бъдещ политически сблъсък между националното и глобалното. Нека дотогава обаче, защото може и да не ми е в дневния ред, както „левите“ партийни чукундури, така и „левите“ идеологически шамани да бъдат така любезни да си размърдат мозъците, за да не се окаже за пореден път прав моят Духовен Баща и Учител, проф. Минчо Семов, Бог да го прости, който ми казваше: „Синко, на политиците трябва да се пише кратко и ясно, защото четат бавно и трудно!“… Гениално, нали?!…

В заключение ще кажа, защото ми е известно не само от вече почти двумесечната дейност на нашия Клуб „24 май“, а и от изследователската ми практика досега, че ние, българите, в края на краищата искаме да чуем нещо оптимистично, което ще сгрее сърцата и ще положи фантазиите за някакво светло бъдеще. Или, както казва моят приятел проф. Иво Христов: „Ние, българите, винаги искаме прости решения на сложни въпроси, но по възможност да не се напрягаме чак толкова много!“… Ще кажа само, че към момента, но и за радост, единствено Българската Православна Църква успява да очертае някакви перспективи за бъдещето, за нашето собствено национално достойнство, чрез което безспорно да се отстоява национален суверенитет и независима национална държава, но, забележете, чрез осъзнаването най-после на нашата собствена цивилизационна православна принадлежност и идентичност! А това не е малко, помислете, драги!…

 

Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки. От 2000 г. е професор по…

Вашият коментар