Тинко се препичаше на бледото утринно слънце пред кръчмата на кака Ванчи. Главата го въртеше от снощи и някак неволно очите му си стояха затворени. През клепачите си терминаторът на алкохолни градуси долавяше блясъка на светилото. Представата за кръглата му форма неволно го пренасяше към познатото кормило на Камаз. Някога, преди демокрацията, Тинко беше шофьор на камион и с него бе обиколил целия соцлагер. Където и да го отвеждаше въртенето на волана, неизменно в кабината седеше и портретът на Сталин, строг, справедлив, с лула и закопчан кител. А в душата на Тината цереше ред и увереност в настоящето. Но точно сега спокойствието му бе нарушено от Къната.
Кънчо беше наследил от баща си прякора Сталинката и в случая това си беше повече от иронично. Докато някога, в златния Живков период, старата Сталинка сам и на гръб беше примъкнал спуканата задна гума на Беларус-а, в едно с джантата, от нивата при гората чак до ТКЗС-то, то наследникът му Кънчо можеше, понякога за цял ден, да напълни една ръчна количка с рохка пръст почти до половината.
На прага на кръчмата Кънчо поздрави вяло:
– Мара, Тина…
-Ъ-хъ – любезно отвърна нашето момче.
Щат не щат обаче, след тази дълбокомислена комуникация, най-вече докато гледаха към бирата на другия, те подхванаха тих разговор, защото си беше 9-ти май 2005 г. и парадът на Победата предстоеше на малкия, наплют от мухи телевизор в дъното до бара.
Към кръчмата, за да нахрани с хляб и кебапчета майсторите в Имението си, идеше и самият Габеров. По-скоро от уважение, отколкото от любопитство, двамата герои включиха и него в разговора:
-Ванка, защо нашият цар-премиер не е поканен на Парада на победата в Москва, щом войската ни е участвала в разгрома на Хитлер.
Както беше прекрачил прага, без дори да се замисли върху очевидността на отговора си Габеров отсече:
-Защото е бил малък за Нюрнберг, а Мадрид е в другата посока.