Иван Габеров беше далеч от дома си. По-точно бе далеч от света. Съдбата го беше довела в самата пустош – град Сеново.
Всъщност град нямаше. Издателят, недоумяващ, стоеше пред един голям камък, захвърлен насред полето, сред хиляди декари магарешки бодил. Но върху камъка пишеше: „На това място на 5 септември /в чест на девети/ 1984 г. Сеново беше обявено за град“. Габеров отърка с крак местенце в буренака и седна в центъра на „града“. Макар и мрачно, времето беше тихо, а стърчащите магарешки бодили дори не помръдваха. Ненадейно до Габеров достигна краят на една червена нишка и, тръгвайки по нея, той съзря гениалността на партийно-правителствения замисъл преди 20 години. Най-висшият стадий на обществото – виртуалният социализъм.
Обявяваш нищото за нещо, около това нещо създаваш още нищо и всичкото това нищо е нещото, с което се гордееш, за което се просълзяваш, като си спомниш, и по което тъгуваш, когато говориш на внуците си за младостта си. Иначе как българинът, който е мързелив, уморява се като мисли, а като не мисли, се уморява безсмислено, докато създава недомислени неща, би се почувствал нужен.
– Гениално! – изрече на глас Габеров. Откъсна и положи върху камъка един бодил и искрено благодари на социализма, че е останал при голямото си нищо.
18 септември 2004 г.
