Двете части на този текст са отделен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“,която се очаква да излезе през есента.
Очевидната причина за тези действия „на своя глава“ се свежда до разочарованието, което Левски преживява и в Сърбия, и в Румъния: „От най-напред, когато той чувал отдалеч, през стотина уста, за двете християнски столици – Белград и Букурещ, – съвсем други понятия имал за хората, въобразявал си, че като няма там турци – всичко тече по мед и масло, няма подлост, калпазанство и лъжа. Колко е трябвало да тежи на душата на горещия български патриот, когато той се сразил с горчивата практика и наскоро се убедил, че по-голяма искреност и патриотизъм съществува в неговите карловски другари – кундурджии, – отколкото в облечените със скъпоценни кюркове богаташи и надути учени педанти, които туряли много по-високо своя гечинмек /к.м. – Л.Г./, отколкото благоденствието на своето отечество. Разбрал той, че тук хората се хранят и лъжат повечето с незаслужени хвалби и пустофразьорство – „тъй и онъй“ ще да направим, а на дело – положително нищо. Трябвало да бяга Левски от подобни хора“ /Стоянов, 1987, с. 40/.
Всъщност тоталното разочарование на Левски и от еволюционистите, и от революционистите, но и все още спотаената надежда по отношение на народната готовност на пръв поглед може и да го принуждават да работи „на своя глава“, тоест да започне да създава местни революционни комитети като база на бъдещата народна революция, но пък на практика тази негова собствена лична дейност е всъщност специфичното отнасяне на Левски към себе си и делото си, за които по-горе критическият прочит на българската история реши да направи това твърде важно добавяне към традиционните оценки. Тъкмо тази специфика, между впрочем, за пореден път демонстрира невъзможната тъждественост с Левски, която тук може да бъде изразена чрез фундаменталното разминаване между съдържанията на осъзнатите български колективни представи за Левски и делото, които се възпроизвеждат исторически през последните 140 години от всякакви политически и интелектуални „елити“, от една страна, и действителните измерения на Левски и неговото дело, от друга страна. Официално ни внушават, че Левски полага клетви пред всевъзможни „Централни комитети“ и „Привременни правителства“ да бъде верен на делото, да се жертва, ако се наложи, в името на Отечеството, което отново и отново препотвърждава тоталното българско отчуждение от него и безкомпромисното възпроизводство на архетипния комплекс, чието съдържание е историческият народен грях по отношение на неговия живот. Съдържанието и идеята на тази колективна осъзната представа за Левски и делото се свеждат до абсурдното от всяка гледна точка изискване в една или друга последваща историческа ситуация, че за да бъдем като Левски ние всички също като Него трябва да сме беззаветно предани на всяко поредно историческо дело на всеки пореден комитет или правителство, чрез което да съпреживяваме нашата едновременна тъждественост с Апостола, осигурявайки по този начин въобразената приемственост между Неговата дейност и актуалното народно битие във всеки един исторически момент?! Какво фундаментално заблуждение, каква ужасяваща измама, чрез които, на всичко отгоре, се мисли, че е възможно преодоляването и на комплекса, и на греха?! А това въобще не се случва, тъй като те продължават категорично да битуват в дълбините на несъзнаваната колективна българска психика, което подкрепя и всички онези български духовни окови на съществуването непрекъснато и до ден-днешен!…
Нищо подобно, драги – Левски не полага клетва пред каквито и да е комитети, правителства или други подобни щуротии, защото делото за освобождаване на Отечеството чрез създаването в страната на мрежа от местни революционни комитети с оглед осъществяване на бъдещата народна революция е Негово Лично Дело; това е Негов Собствен Личен и Индивидуален Свободен Избор, поради което той няма абсолютно никаква нужда от каквато и да е санкция на „вишестоящи“ спрямо Него „органи“, тъй като Левски има най-важната санкция – тази на Отечеството, както той го разбира и усеща; Левски няма абсолютно никаква нужда и от едни или други посредници в прякото му общуване с Отечеството, защото той предварително сам и свободно се е обещал „жертва за освобождението му“. От такава яснота за специфичното свободно отнасяне на Левски към себе си и делото си обаче, да бъдем като Левски означава нито повече, нито по-малко, да сме в състояние да отстояваме докрай дори и с цената на саможертвата нашия свободен личен избор, нашите свободно осъзнати индивидуални идеи и нашите свободно формулирани лични дела, ако всички те са в съзвучие с интересите на Отечеството, а не на външни или вътрешни конюнктурни политически, интелектуални или всякакви други предпочитания, каквито са налице и до ден-днешен! Очевидно е, че невъзможността това да се случва във всяка една историческа ситуация през последните 140 години, тоест да сме свободни като Левски в името на Отечеството, предполага и гарантираното възпроизводство на онзи несъзнаван архетипен комплекс към Левски, чието несъмнено съдържание е народният грях и виновност за неговата смърт, фундирани в българската несъзнавана колективна психика в онова далечно османско минало!…
Със сигурност е вън от съмнение фактът, че през всичките около осем години, в които Левски се посвещава на своето собствено лично дело, на перспективите за реализацията на неговия свободен избор в живота и на неговата лична идея за осъществяване на народната революция чрез организирани лично от него комитети като нейна бъдеща основа, той не е можел да не изпитва периодично съмнения в готовността на народа за това начинание, макар че с цялата си болезнена острота те се разкриват пред него в последните дни преди смъртта му, както беше отбелязано и по-горе. По блестящ начин ни представя това Николай Генчев, поради което ще се спра накратко на неговото описание: „На 5 януари 1873 г. Левски се изправя пред турските паши и няколко „българи“, за да отговаря като „главатар на бунтовническия комитет“. Той е величествено спокоен. За него всичко е ясно. Ясно е, че започва последната голяма битка с врага. За този момент той се беше подготвил отдавна. Отдавна беше решил, че няма да търси друго, освен достойно и полезно да умре за България… В началото на процеса, през този първи ден, на въпроса „какво е занятието ти?“, Левски спокойно и уверено отговаря: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование!“. Кой друг действително би могъл да остане в статистическите анкети на историята със занятие по-голямо и по-благородно от това на Левски? И по-нататък той пояснява: „Възложиха ми да обнадеждавам цяла България!“… Съдиите тайно потриват ръце в очакване на признания… и започват да сипят своите въпроси… „Никого не познавам!“, е отговорът на Левски… На втория ден, 6 януари, съдът решава да го принуди да говори, като извади на очна ставка арестуваните дейци, които ще докажат кой е Левски и най-вече ще разколебаят неговото духовно равновесие, след като види как тези, с които вчера е отивал на революция, са изменили на делото. Довеждат Дидьо Пеев, който съобщава пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му с тескере /паспорт/. И отново съдът започва да сипе въпросите си. Левски обаче не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути Васил Левски… Третият ден, 7 януари, изправят срещу Левски Хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които започват да разказват угоднически, да обвиняват Апостола. Левски обаче не може да бъде смутен от хора, които треперят за кожите си… На 8 януари, четвъртият ден, съдът решава да хвърли големия си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в присъствието на Общи, за да го принудят да говори. Левски, спокоен и самовглъбен, вече разбрал какво е известно и какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сценария на съда Общи вмята: „Две негови приказки са прави, пет са лъжа!“… И тук номерът на съда е провален. Следват нови свидетелства. Идва Атанас Хинов от Плевен. Той също се е разбъбрил в предателско покорство, но Левски и досега остава недокоснат. Съдът е смутен и разстроен. Неговата цел – да докаже, че Левски е главатар на бунтовниците, да разкрие организацията, е провалена. Високата порта не може да съобщи на света самопризнанията на Джингиби… Но Левски трябва да умре. Тогава трябва да се докаже поне, че е убил слугата от Ловеч. За целта пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който е бил заедно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този свидетел… В последния пети ден на разпита, 9 януари, съдът уморен от неравния двубой, отказал се вече от първоначалните си замисли, не успял да сломи духа на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, иска като че ли да води разговор за идейните подбуди на движението… Но Левски обобщава, отново надсмивайки се над съда: „Отидете да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите!“… /Генчев, 1973/.
Очевидно е сякаш, че последното обобщение той прави по-скоро за самия себе си, тъй като Левски вече е убеден, че народът български няма сили сам да постигне свободата си чрез своя собствена революция. Нещо повече – Николай Генчев привежда съдържанието и на анонимен документ от евентуална среща на трима неизвестни българи с Апостола на 27 януари или непосредствено няколко дни преди да бъде обесен. По свои лични предпочитания няма да цитирам това свидетелство, само ще отбележа, че според него в своята последна може би изповед Васил Левски съобщава подробности около залавянето си като следствие от предателството на поп Кръстьо от Къкрина, транспортирането му от Ловеч до Търново и после от Търново до София, при което охраната се състои само от 20 заптиета, а той се е надявал, че неговите другари ще го освободят, за да продължи делото, докато накрая заплаква огорчен, обобщавайки оценката си за робската психика на народа. Николай Генчев смята, че дори и този документ да не е автентичен, все пак той хвърля достатъчно светлина върху историческата истина в онази ситуация. Не бих искал по никакъв начин да споря с моя Учител и Приятел, Вечна му Памет, но тук мога да завърша със съвсем ясно документираните думи на самия Левски, които са не по-малко верни, но и стряскащи, имайки предвид възпроизвеждащия се в българската несъзнавана колективна психика архетипен комплекс към Левски, чието съдържание са историческия грях и виновност за неговата гибел: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия!“… Левски увисва на бесилото със страшна сила, както пише Ботев, уведомявайки за кончината на своя син заспалата България, но омерзен и отчужден от онези, за които се е жертвал!…
Ако някой тук си мисли, че критическият психологически прочит на българската история вменява греха и виновността за смъртта на Левски заради предателствата около залавянето му и на процеса, то значи, че той все още не е разбрал принципите на Критическата психология като цяло и на Критическата психология на историята в частност. Нещо повече – за разлика, да речем, от официалната история, Критическата психология на българската история въобще не се интересува дали наистина поп Кръстьо е предал Левски, дали е вярно, че Левски е убил или не е ратайчето, дали всякакви други подробности около живота и смъртта на Левски са така или иначе, тъй като измеренията на познанието на едната и другата са твърде различни. За Критическата психология на българската история онзи препредаващ се от поколение на поколение българи несъзнаван архетипен комплекс към Левски и Ботев, чието съдържание са грехът и вината за тяхната гибел, е фундиран далеч в миналото в несъзнаваната колективна българска психика в онова османско време чрез неосъществената от самия български народ народна революция, тоест чрез така и нереализираната от самия народ негова собствена субектност и на свободата си, и на толкова чаканото възстановяване на своята държавност, на независимостта на това наше Отечество! И точно в тази непреодолима пропаст между нашите може би най-светли исторически личности и безхаберието на народ и „елит“ за тяхната собствена съдба, се откроява и трагизмът на Левски и Ботев! И нищо повече или по-малко, поне от гледна точка на критическия прочит на българската история! А като към всичко това прибавим факта, че ние все още не знаем къде е и гробът на Левски, поради което Великият Николай Хайтов неудържимо проливаше сълзи, то грехът и вината към Апостола придобиват своя почти завършен вид!…
Изглежда логично вече изказаното предположение, че и Ботев усеща най-остро страха на българския народ да осъществи своята народна революция за политическа свобода и независимост на Отечеството едва през последните дни от своя живот, след слизането на четата му на брега край Козлодуй, независимо, че в творчеството си той достатъчно често отправя своите укори и забиващи се право в сърцето стрели заради същата тази робска дрямка на целокупното ни народонаселение. С определена доза критическо благородство мога да приема ироничните забележки на Захари Стоянов по отношение на воеводските и бойни качества на поета и публициста Ботев /вж. Стоянов, 1987/, тъй като от неговите позиции на преживени вече Априлско въстание и особено освобождение на България, но не самостоятелно, а чрез помощта на православната наша дъщеря Русия, подобно снизходително превъзходство пред мъртвия гений може и да е разбираемо. В никакъв случай не мога да приема обаче, не само миналите, но дори и днешните подмятания на „професионални“ историци или всякакви други „познавачи“, че видите ли Ботев едва ли не си е въобразявал, че идва тук с малобройната си чета, за да освободи Отечеството – както видяхме и по-горе, споделяйки личната идея на своя приятел Левски за подготвена и осъществена отвътре народна революция, за каквато Ботев е смятал самото Априлско въстание, поради което разглежда своята революционна дейност единствено и само като минимална помощ, а съвсем не като решаваща намеса!…
Няма как да е знаел истината, защото и Заимов, и други „юначни“ българи чисто и просто са го заблуждавали в „изключителните успехи“ на въстанието, докато Ботев разбира реалността едва на място, при първите си съприкосновения дори не с редовния аскер, а с черкезките банди. Но не само това: можем за миг да си представим психичните преживявания на гениалния поет при челния сблъсък с българската селска пресметливост и отчайваща подозрителност – тогава, когато единият селянин настоява да му бъдат платени агнетата, които е дал на четата за прехрана, а другият селянин иска да му бъде платен случайно убития вол, тъй като има жена и деца да храни?!… Или пък пустите тъмни села, през които преминават нощно време, със спуснати кепенци и залостени порти, и усещащото се оглушително страхливо мълчание на обитателите, затаили дъх да не би някой от тези, които са дошли да ги освобождават от робство, да им иска дори и елементарна помощ, кофа вода, да речем?!… Или пък безумното бездействие на „въстаниците“ във Враца, пренощували в черквата, за да чакат „подкрепления“, докато в същото време нищожният като брой аскер се присъединява към черкезите /по свидетелството на Захари Стоянов общо двете групи наброяват около 350 човека/, за да се подготви разгрома на четата и гибелта на другия гений – Ботев?!…
Към трагизма на Левски и Ботев обаче, може да се прибави и така и неразбраната преди и след освобождението на Отечеството тяхна визия за бъдещото устройство на българската държава, дай Боже независима, макар че при невъзможността народа сам да осъществи народната революция, и независимостта е невъзможна, съгласно логиката на двамата гении, която се оказва абсолютно адекватна на историческия процес. За Левски идеалът е Чиста и Свята Република, а Ботев прибавя към нея и неговият идеал за комуната като справедлива форма на устройство на човешкото общество, в което водещи са принципите на Свободата, Равенството, Братството и Липсата на Експлоатация от Човек над Човека, макар че някои днешни либерални идеолози /идиоти, би казал Ботев със сигурност/ решиха, че Ботевото „Символ верую“ било… някаква далече по-късна „историческа фалшификация“?!… Ако оставим настрана и без отговор евентуално моята покана подобни „експерти“ да препрочетат дори само Захари Стоянов, който е категоричен, че Ботев „войводата-последовател на Херцена, Хайне, Прудон и К. Маркса, решавал своите действия по парламентарен начин, подавал въпроса за гласуване“ /Стоянов, 1987, с. 433/, то наистина ще се окаже, че критическият прочит на българската история по един твърде безкомпромисен начин разкрива историческото възпроизводство и до ден-днешен на фундаменталния архетипен психичен комплекс, чието основно съдържание са грехът и вината към Левски и Ботев!…
Що се отнася до по-далечното минало, можем само да си припомним, че Стефан Стамболов, основателно заподозрян, че напуска сраженията във въстанието около Търново преоблечен в женски дрехи, малко по-късно, след като поема управлението на България, на драго сърце я джироса в ръцете на Сакскобурготската династия. Изглежда, че грехът и вината към Левски и Ботев наистина са неизчерпаеми?!…
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
- Генчев, Н. (1973). Левски, революцията и бъдещия свят, Издателство „Отечествен фронт“, София, 1973;
- Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2014;
- Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегическиих исследований“, Москва, 2017;
- Макдермот, М. (1977). Апостолът на свободата“, Издателство „Народна младеж“, София, 1977;
- Стоянов, З. (1987). Васил Левски. Христо Ботйов, Издателство БЗНС, София, 1987.