АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Особеният Левски

Андрей Пантев - 19 февруари 2018
Левски в Бурята. Художник Жечко Попов

Това е Героят, за когото няма всичките „защо-та” на условни съмнения  в нашия национален пантеон. Защо за Него има най-малко  (да не кажем никакъв) скептицизъм, съмнения, умопомрачителни версии и мними изобретателства? Дори и вариантите за предателството не помрачават неговия блясък. Никой от другите ни герои не е пощаден от  грозния ревизионизъм. Четем много варианти за пътя на Левски към българската Голота, кой и как го е предал, какво е мислил в последната си нощ, защо е изоставен преди бесилото. Но няма съмнение в неговото мъченическо величие, доброта и саможертва.

Библейското пророчество на Васил Левски за времето, което „преобръща” всички нас, придобива днес особено посланическо съдържание.Тази седмица ще се говори и пише повече за Левски, отколкото през друго време. Ние славим неговото бесило, което би изглеждало отблъскващо, ако не  напомним,че  Вазов го сравни с Кръста! Затова няма нищо угнетяващо, че ние празнуваме една смърт, осмислила посветен живот.

Нито един герой, колкото и чутовен да ни изглежда той от далечината на миналото, не може да бъде разбран сам по себе си. Левски  е органическа част от особено време в българския свят. Преди Апостола  там са напластени продължителни, често мъчителни  усилия, които не можеха накрая да не излъчат личност като него. Но те не са само стойностни напластявания. След всичко, което прелетя като текуща действителност пред очите ни, ние неволно започваме да гледаме критично не само към съвремието, но и към миналото. Ние  изведнъж се подсещаме, че в него далеч не всички, почитани като исторически личности  са били само рицари или само ангели. Не може всичко в нас да е било толкова възвишено преди, а след столетие и половина да бъде толкова мерзко. Значи има нещо по средата! Тези съмнения обаче не достигат до Левски.Той стои като особено изключение в  историческата ни представа за величие. Нека да оставим  всякакви превзети демитологизатори да се  упражняват върху тази енигма. Като поле за амбициозно различие, тя интересува само тях.

„Нито един човек не загива за истината. Героите загиват за това, което искат да е истина“- тази афористична фраза на Оскар Уайлд, отразява една  истина, която може да изглежда цинично. Идеалът в политиката и историята често се възприема  иронично. Иронизирали са го онези, които не са смеели да го следват. А са умирали мъдри хора, които не са били употребени глупци.

Няма защо да подминаваме истината, че по-голямата част от  идеите на Левски никога не се сбъдват. България, такава каквато става, далеч не е мечтаната държава от проектите  не само на Левски, но и на повечето загинали герои. Но мечтаната цел е реализирана – на европейската карта се появява държава с изстрадалото име България. Това е историческата реабилитация на хора като Дякона. Но именно разминаването между идеал и последвала реалност предоставя възможност за различни тълкувания и предположения за неговите преживявания в последните му дни преди краткия път  към бесилката. Оттогава историци, писатели, културолози,  психографи се пробват във виртуални предположения как се чувствал той в последните си дни. Никога няма да разберем това. Апостолът е извършил един тих подвиг, който съединява  храброст, романтика и ум. Имало  ли е потребност от митове след него? Да!

Но защо именно той?

Случайно ли бе и можеше ли някой друг? Тук вече не сме толкова бъбриви!

Още  със стиховете на Ботев и Вазов и с летописите на Захари Стоянов Левски става носталгичната тръпка на българите по славно минало. При това, да не забравяме, че става дума едновременно за най-мълчаливия, най-непретенциозния и най-последователния български революционер. А и най-оригиналния. Нека напомня,че във времето на Левски мацинистката идея за паралелно осъществяване на национално освобождение с принципи на социална справедливост е почти навсякъде мъртва. Новите държави в Европа се правят от монарси, графове, генерали, канцлери и аристократичния елит. Ирландците и унгарците се провалят, защото са се опитали да направят всеобщо  движение от всички съсловия.  Тази съдба служи като парализиращо предупреждение за бъдещи подобни акции. Решителните революционери са се превърнали в мрачни съзаклятници и бомбаджии, изолирали се в тайни общества, в които произнасят мистични клетви за безсмислена смърт. Италианските карбонари и ирландските шинфейнери са възприемани повече като спектакъл, отколкото  като заплаха.

Левски би следвало да е разколебан от такава динамика, за която е имал добра представа от възрожденската ни преса. Но той настояваше, че бъдеща България следва да бъде не само свободна, но и справедлива. Така виждаше той „българско”. Това бе част от функционалната същност на комитетската мрежа. И това не беше наивен идеализъм или пропаганден театър.Това бе търпеливото изграждане на  онази система, която скоро ще направи България равна на балканските си съседи само двадесет години след нейното закъсняло Освобождение. Едно начало пълно с надежди, част от които останали само такива.

Колебаем ли се в Левски, ние преставаме да бъдем не само българи. Ние преставаме да бъдем и човешки същества!  Вероятно вече не можем да кажем нещо  кой знае какво ново за Левски. Но усещаме нарастваща потребност неговото име да се повтаря! Не само молитвите се повтарят!

Колко ли нашенски дюкянджии и сарафи  са се подготвяли за ежедневния алъш вериш тогава, когато Левски е тръгнал към бесилото? Колко ли неразумен, да не употребим друга дума, е изглеждал той за тях? Тяхната тарикатска логика е несъвместима с неговото геройство. За тях свободата и търговията са различни работи. А все пак ние славим Левски,а не дюкянджиите.

Идеализацията на Левски може да бъде обяснявана като феномен от различни страни. Ние обаче още не знаем как така точно Левски, а не Ботев стана наш идол за всички времена. А той произнасяше уж прости фрази, които имаха библейски смисъл и общочовешки магнетизъм.

А какво може да се каже още за Левски в нашите времена? Понякога го актуализираме доста вулгарно.

Това, че е единствената личност, която ни обединява,
не носи никакво успокоение

Колко много хора държат в кабинетите си неговия портрет? И как търсят разни многомандатни длъжности, като че ли Левски е настоявал за такива!

Ако приемем, че има нещо божествено в Апостола, вероятно ще се смутим от безутешното наблюдение, че враждуващи българи са се клеветели и избивали в неговото име. Нима така не е било и с Бога? Едно тревожно съпоставяне,което само потвърждава аналогията.

Затова Левски си остава евангелска икона, затова е назован Апостола. Колкото и да сме променени в негативен смисъл, ние все още носим неговата генетична, идейна и храбра кръв! Все още имаме право да го честваме. Но докога?

 

Почетен председател на Клуб "24 май" Проф. Андрей Пантев e роден в на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. Произхожда от учителско семейство. Двамата му родители са учители, а той самият е вече трето поколение учител. През 1954 г. завършва гимназия във Видин, след което следва „История“ в Софийския държавен университет, където се дипломира през 1961 г.…

Вашият коментар