През последните дни правителство и институции отведнъж се „събудиха” за явлението Луковмарш – зам.-министърът на външните работи Георг Георгиев, бивш лидер на младежкото ГЕРБ, обяви с декларация несъгласието си с провеждането на традиционния (подчертавам) Луковмарш. Той се появи във всякакви медии, за да призове маршът да не се провежда, а в неделя – и да изрази съжаление, че се е провел. Направи го в качеството си на национален координатор за борба с антисемитизма. Тази година Луковмарш беше и забранен, макар че съдът впоследствие подкрепи организаторите му. И толкова.
Какво стана реално?
Ами това, че Луковмарш се проведе не като полагане на цветя, каквото е разрешението на Софийска община, а – както винаги – като факелно шествие. Трябва ли да припомням какво символизира факелното шествие за последователите на българските национални легиони и ген. Луков? На Луковмарш любезно беше предоставено трасе, полицията се погрижи да спре автомобилното движение, за да бъде маршът необезпокояван.
Да, вярно е, че обществена реакция имаше – тя бе осъществена, отново както винаги, от група млади хора, определящи се като антифашисти. Но сравнението между протестното шествие срещу Луковмарш и самия Луковмарш говори само за себе си. Първото, за което мога да говоря и като участничка, беше немногобройно, пъстро, усмихнато, с различни лозунги, включително и за толерантност към чужденците и хората с различна сексуална ориентация, но и с призиви да не забравяме за нацизма и да се борим с него. Луковият марш традиционно беше поне два пъти по-многоброен, добре организиран, с много участници в характерни за движението униформи, „гости” от крайната десница в други европейски страни. Нищо ново.
Какво толкова, ще каже някой.
Това, че за пръв път българското правителство заявява категорична позиция срещу Луковмарш, но само на думи, и то думите на един заместник-министър, при това на външните работи. Къде е премиерът, къде е и министърът на вътрешните работи? Ами няма ги, вероятно за да не клатят коалицията, в която присъстват немалко хора, преди години открито подкрепящи Луковмарш.
Още по-лесен е отговорът на въпроса защо все пак тази година правителството зае категорична позиция, а не се направи, че не го интересува какво става в центъра на София? Заради прословутото европейско председателство – да не се „изложим пред чужденците”. А вероятно и защото американското посолство излезе с категорична позиция срещу Луковмарш.
Какво да кажа за другите политически сили и за обществото? Вярно е, че леви партии и организации осъдиха Луковмарш, но толкова – само с декларации. А обществото продължава да предпочита да гледа отстрани и да коментира. Например: „Какво сте тръгнали с тези джендъри?” Очевидно вече станахме много гнусливи към различните, но и лишени от чувството за единство в името на обща кауза.
С други думи, живеем във време на думите, от които не следват действия.
Докъде ще ни доведе това?
