Изчаках да отминат острите страсти, за да поставя в малко по-различна светлина актуалния въпрос. Защо споменаването мимоходом на „народния съд“ като „необходимо и неизбежно военновременно правосъдие” предизвика такъв голям обществен скандал? Според мен, поне по две причини.
Първата е, че през последните над 20 години „народният съд“ е представян единствено и само като форма на политическа репресия на взелите властта на 9 септември комунисти, като удобно се забравят другите коалиционни партньори във все още единния ОФ, да ги припомня – БЗНС, БРСДП и „Звено”. В твърдението за репресивния му характер има много истина. Но не цялата истина. Защото едновременно с невинните или частично виновните, или обвинените само за казани думи и публикувани становища, от „народния“ съд са съдени и осъдени и многобройни истински военнопрестъпници; хора, избивали цивилни граждани както в старите предели, така и в новоприсъединените земи. И те са избивали цивилни не за друго, а защото са виждали в тях политически противници.
Втората причина е съзнателното и с участието на всички политически сили (включително и на БСП, особено в първите години на прехода) отричане на всичко, станало след 9 септември 1944 г. Не че в тази теза няма голяма доза истина, но отново – не е цялата истина. Защото не всичко, извършено дори и в политическата сфера, тъй като за социалната и икономическата вече се говори по друг начин, е само лошо. Не искам сега да влизам подробно в тази теза, но не се отказвам от нея.
Какъв обаче беше резултатът от консенсусното отричане на социализма в България? По естествен начин беше реабилитирано предсоциалистическото минало в своята пълнота. Не само безспорните постижения на периода, приносът на изтъкнати дейци в различни сфери – нещо, което българската историография беше започнала да прави и в последните десетилетия на социализма (достатъчно е да припомня публикациите на Николай Генчев). Днес обаче тази справедлива реабилитация на историята на Третото българско царство еволюира до идеализация. Затова има толкова публикации и предавания за проф. Богдан Филов, но не като археолог, а като политик. Затова за Никола Гешев се говори като за „велик полицай”, да не говорим за царското семейство, а както виждаме през последните 15 години – и за ген. Христо Луков. И днес виждаме резултатите –
в скандал се превърна едно исторически вярно твърдение
Да, „народният съд“ е бил „необходим” (заради задължението на българската политика да се разграничи от съюза си с Третия райх, който не е само на хартия, както го представят днес); „неизбежен” (заради положението на България на победена и подчинена на волята на победителите); „военновременен” (тъй като първите процеси се провеждат докато България, Европа и светът продължават да са във война с Третия райх) и накрая – най-проблемната част – „правосъдие” (вярно далеч от принципите на Римското право, но извънредно правосъдие, каквото се провежда с различна степен на жестокост и желание за възмездие из цяла Европа).
Целта ми не е да оправдавам „народния съд”, неслучайно го поставям в кавички. Но опитите да се осъди, без да се анализира и обясни, каквато е основната задача на историята, ни водят в погрешна посока. Ако „народният съд” е едно от най-големите престъпления на комунистите, то в такъв случай всички осъдени са единствено и само жертви, а идеите, които са изповядвали, са верни и защитими и днес. Това ли искаме днес?
Накратко, скандалът с фразата за „народния съд” показа, че в съвременното българско общество има
пълна държавна и политическа реабилитация на пронацисткия режим до 1944 г.
Точно затова никой не иска официално да почита и неговите жертви, а те удобно са представяни като терористи, защото са се изправили срещу „законното българско правителство”.
Разбираме ли докъде сме стигнали?
