ЛИТЕРАТУРА
Нови притчи. Трети март

Иван Габеров - 26 февруари 2018

 

В навечерието на деня на Освобождението Батето и Пъчо мръзне­ха пред затворената врата на кръчмата, както руските вой­ници – по пътя за освобождение на София.

Беше им толкова замръз­на­ло, че всеки поотделно не си спомняше как­во прави там, а се на­дя­ваше другият да знае. Утрото пръскаше в лицата им снежинки и по набръчканите им, и с под­пухнали очи лица, снежинките се стопяваха и създаваха илюзията за емо­­ци­оналност и сълзи, каквито двамата отдавна не помнеха да са ид­вали в живота им.

–  Иде ли? – изфъфли с беззъбата си уста Пъчката.

– Цъ – след време и някак съзаклятнически му отвърна Батето.

– М-м-м-ъ-ъ… – любезно го подкрепи ортака.

Мина време, ни кръчмарка, ни човек по пътя, дори снегът ги забрави и се отдръпна някак встрани. Оставени в чакалнята на съд­бата, двамата не се сещаха да прочетат, че в неделя кака Ванчи пуска пералнята и не работи до обяд. Ако помнеха, че е неделя. Всъщност, дори ку­чето, което ги гледаше неподвижно отст­рани, знаеше това и не вър­теше опашка в очакване на нещо за ядене.

Времето някак орфически нереално, сякаш беше яхнало „Москвича“ на Пъчо, преди колата да иде за скраб, и шумно виеше с „мръсна газ“ по спиралата на Млечния път, към Космичес­кото гробище за коли, докато на­шите герои стърчаха, като две ко­пия в ръцете на одриски цар, нарисувани върху етикета на бутил­ката вино, недостъпно оставена на тезгяха, от другата страна на стък­лото. Нищета и копнеж, и вселенска мъка…

Но ето че към съзаклятието им се при­съе­диниха трима ту­ристи, които на път за Еменския каньон, се на­дяваха да пийнат ка­фе.

Едните гледаха пасивно другите, докато вя­тъ­рът се усил­ва­ше, а в сту­да на никого не му се задаваха въпроси. По-сетне, ту­ристите без­мъл­вни тръг­наха, а Пъчо започна да се взира в кучето.

Очи­те на жи­вот­ното бяха толкова умни, че ако искаше на­шият герой можеше да прочете очевидната диагноза за насто­я­ще­­то; за смисъла на пътя през Прехода – обезсмислил и техния живот; за субектността и об­ектността в де­лата на народа ни, как­то умно ги обяснява проф. Иво Христов; за липсата на жизнен сми­съл в чакането… но вместо това Пъч­ка­та пог­ледна Батето и продължи да чака ня­кой да го спаси и от двамата.

 

 

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…

Вашият коментар