В навечерието на деня на Освобождението Батето и Пъчо мръзнеха пред затворената врата на кръчмата, както руските войници – по пътя за освобождение на София.
Беше им толкова замръзнало, че всеки поотделно не си спомняше какво прави там, а се надяваше другият да знае. Утрото пръскаше в лицата им снежинки и по набръчканите им, и с подпухнали очи лица, снежинките се стопяваха и създаваха илюзията за емоционалност и сълзи, каквито двамата отдавна не помнеха да са идвали в живота им.
– Иде ли? – изфъфли с беззъбата си уста Пъчката.
– Цъ – след време и някак съзаклятнически му отвърна Батето.
– М-м-м-ъ-ъ… – любезно го подкрепи ортака.
Мина време, ни кръчмарка, ни човек по пътя, дори снегът ги забрави и се отдръпна някак встрани. Оставени в чакалнята на съдбата, двамата не се сещаха да прочетат, че в неделя кака Ванчи пуска пералнята и не работи до обяд. Ако помнеха, че е неделя. Всъщност, дори кучето, което ги гледаше неподвижно отстрани, знаеше това и не въртеше опашка в очакване на нещо за ядене.
Времето някак орфически нереално, сякаш беше яхнало „Москвича“ на Пъчо, преди колата да иде за скраб, и шумно виеше с „мръсна газ“ по спиралата на Млечния път, към Космическото гробище за коли, докато нашите герои стърчаха, като две копия в ръцете на одриски цар, нарисувани върху етикета на бутилката вино, недостъпно оставена на тезгяха, от другата страна на стъклото. Нищета и копнеж, и вселенска мъка…
Но ето че към съзаклятието им се присъединиха трима туристи, които на път за Еменския каньон, се надяваха да пийнат кафе.
Едните гледаха пасивно другите, докато вятърът се усилваше, а в студа на никого не му се задаваха въпроси. По-сетне, туристите безмълвни тръгнаха, а Пъчо започна да се взира в кучето.
Очите на животното бяха толкова умни, че ако искаше нашият герой можеше да прочете очевидната диагноза за настоящето; за смисъла на пътя през Прехода – обезсмислил и техния живот; за субектността и обектността в делата на народа ни, както умно ги обяснява проф. Иво Христов; за липсата на жизнен смисъл в чакането… но вместо това Пъчката погледна Батето и продължи да чака някой да го спаси и от двамата.
