За да няма корупция в България, са необходими едновременно три условия. Първото е да няма кой да иска подкуп. Второто е да няма кой да дава подкуп. И третото условие е искането и даването на подкуп да бъде наказвано адекватно. При това, под „подкуп“ трябва да се разбира всякакъв вид материални облаги. За всеки здравомислещ човек у нас, това е „мисия невъзможна“. Дори и най-големите оптимисти не могат да си представят, че в България няма ди има и един служител, който да не иска подкуп. Трудно е също човек да си представи, че нито един български гражданин няма да прибегне до даване на подкуп, за да си реши един или друг проблем. А как може да се постигне стопроцентово наказание на корумпираните, при условие, че днес те са само единици. Защото, за разлика от някои политици, които считат, че „корупцията в България е само едно усещане“, тя в действителност е една най-сурова реалност.
Наред с това, България е бедна държава. Разбира се, в рамките на света България не е в групата на бедните държави и най-солидното доказателство за това е, че тя е членка на ЕС. Но в рамките на ЕС, статистиката неумолимо сочи, че България е най-бедната страна-членка. Средните доходи у нас са в пъти по-ниски от средните доходи в ЕС, като в същото време цените на стоките от първа необходимост са почти съизмерими с тези в другите страни-членки. А азбучна истина е, че бедността е най-добрата хранителна среда за корупцията. Навсякъде бедността и корупцията са свързани в симбиоза, при която те взаимно се захранват и поддържат. С други думи, бедността не може да бъде преодоляна при наличието на корупция, а корупцията, от своя страна не може да бъде премахната в условията на бедност. И тъй като за България преодоляването на бедността е дългосрочна задача, за премахването на корупцията също трябва да се мисли в дългосрочен план. Но в средносрочен и краткосрочен план могат да се направят значителни стъпки за ограничаване на корупцията до едно приемливо за ЕС ниво. И за да се постигне тази съвсем нелека задача, усилията трябва да бъдат насочени в три основни посоки: чувствително намаляване на броя на тези, които искат подкуп, ограничаване до възможния минимум на броя на тези, които дават подкуп и видимо увеличаване на наказаните за корупция. При това, усилията и в трите основни посоки трябва да бъдат взаимно обвързани, защото конкретните резултати във всяка отделна посока са пряко зависими от резултатите в другите две посоки.
За намаляването на броя на тези, които искат подкуп, могат да се приложат няколко механизма, които са доказали своята ефективност както в световната, така и в европейската практика. На първо място е необходимо да се намали до минимум броят на лицата, подложени на корупционен натиск. Това на практика означава да се свие чувствително кръга на служителите, които вземат еднолично решение. И пътищата за това са два. Най-добре е там, където е възможно да се въведе електронното правителство, където не отделният служител, а съответната компютърна програма взема решението. Най-подходящото поле за прилагане на електронното правителство са администрациите на местната и регионална власт, както и многобройните изпълнителни агенции на регионалната и централната власт. Електронното правителство трябва да бъде задължително при данъчната и митническа администрация, както и при всички контролни органи, в т.ч. и при финансовия контрол и при пътната полиция. Най-важният ефект на електронното правителство е, че то премахва прекия персонален контакт между гражданите и служителите и с това ограничава до минимум възможността за даване и вземане на подкуп. Но широкото прилагане на електронното правителство няма да бъде достатъчно, ако то не бъде придружено от цял пакет от мерки, които да осигурят достойно заплащане и осигуряване на хилядите служители в по-ниските ниви, които ежедневно са подложени на корупционен натиск. У нас завинаги трябва да се изостави разбирането, че „заплащането на митничарите не трябва да бъде високо, защото те винаги си изкарвали нещо допълнително“. И обратно, за хванат в корупция служител, не само не трябва да има място в съответната система, но той трябва да загуби всички привилегии, получени дотогава.
Броят на служителите, искащи подкуп, може да се намали значително и чрез промяна на нормативно-правна уредба, като се ограничат и опростят действащите в момента огромен набор от регулации, така, че намесата на служителите да бъде сведена до минимум. Казано по друг начин, това е да се намали бюрокрацията, която неизбежно поражда корупция. Много от днешните регулации са повече нужни на администрацията, отколкото на гражданите и ако се промени подходът към тях, може да окаже, че значителна част от тях са напълно излишни. Оттук и простата формула – по-малко регулации, по-малко служители, по-малко корупция.
Разбира се, има обществени сфери, каквито са законодателната и съдебната системи, където прилагането на електронното правителство е технологично ограничено, а в някои случаи и дори невъзможно. Именно тук, колективното вземане на решение е най-ефикасната мярка срещу корупцията, но тя не е достатъчна. Нужни са още строги правила, всеобхватен контрол и безкомпромисни санкции за получилите подкуп, включително и отнемане на имущество. Всъщност, в голямата си част, тези които участват във вземането на колективни решения са служители на висши публични длъжности, които са обхванати от Закона за противодействие на корупцията и за отнема на незаконно придобитото имущество. И именно този закон, в значителна степен осигурява нужния контрол и налагащите се санкции. Но наред с мерките и ограниченията на този закон, тези висши служители имат и сравнително добри възнаграждения и цял набор от материални придобивки, които намаляват в значителна степен изкушението да се взема подкуп. От друга страна, тези висши служители са сравнително трудно достъпни от обикновените граждани, а и този достъп по правило е силно контролиран. Това също затруднява корупционните практики. Слабото място при този механизъм е пълното и безусловно прилагане на този закон. Защото в повечето случаи, тези висши служители, от своите високи обществени позиции, от своето голямото политическо влияние и от своите големите финансови възможности, с които разполагат, могат да повлияят силно на обективността и безпристрастността на контролните и право-раздавателни органи. С други думи, с пост-корупционни практики може да бъде обезсилен самия Закон за противодействие на корупцията.
При даващите подкуп трябва да се прави ясно разграничение между тези, които предлагат подкуп и тези, които са принудени да дадат подкуп. Тези, които предлагат подкуп, за да получат някаква облага, трябва да се третират еднакво с тези, които искат подкуп, защото и в двата случая корупционният натиск произтича от тях. Нещо повече! Тези, които предлагат подкуп, в повечето случаи са представители на сивата икономика и искат да избегнат плащането на данъци, такси, акцизи и осигуровки или са от средите на организираната престъпност, която владее всички нелегални канали за контрабанда на стоки, хора, пари, оръжие и наркотици. В тази незаконна и престъпна дейност, те не се колебаят да използват всякакви непозволени средства, включително заплахите и шантажа, когато длъжностното лице откаже подкупа. Разбира се, най-ефикасният начин да се намали броя на предлагащите подкуп е да се свие сивата икономика и да се ограничи периметъра на действие на организираната престъпност. Но тава отново изисква продължителен период от време. В краткосрочен план трябва да се прилагат спешни мерки, включващи специалните разузнавателни средства, агентите под прикритие и т.н. „защитен свидетел“. При тази най-трудна и опасна група на даващите подкуп, от специална система за защита се нуждаят и представителите на правораздавателните органи, които също могат да станат обект на даване на подкуп, както и на заплахи и шантаж.
Труден за решаване е и проблемът с намаляване на броя на принудените да дават подкуп, защото по правило това са обикновени граждани, които имат спешни нужди, чието решаване зависи от определено длъжностно лице. В повечето случаи те са жертва на изнудване от страна на това длъжностно лице и освен широкото въвеждане на електронното правителство и осигуряване на адекватно заплащане на служителите, не по-малко важни са ежедневният контрол, в който специална роля могат да играят и самите граждани. При всеки случай на поискан подкуп, те трябва да могат да информират съответните контролни органи, без да се страхуват от неблагоприятни последици за тях. Успешна практика в някои страни са специалните телефони, на които всеки потърпевш от корупция може да се обади и да предизвика разследване на случая.
Но, за съжаление, все още у нас се шири масовата практика, гражданите да се опитват да заобикалят установите правила и ред и по пътя на „връзките“ и „дребните подаръци“ да търсят облага за себе си. Така, по същество, тези граждани се включват в групата на целенасоченото даване на подкупи, което има сериозни негативни последици. Най-напред те разширяват прекомерно много фронта на участниците в корупционния натиск, което отнема ресурс на компетентните органи да контролират ежедневно и отблизо представителите на сивата икономика и организираната престъпност, от които, по правило идва най-голямата корупционна заплаха. Освен това, гражданите, предлагащи „дребни подкупи“ сами корумпират обществената среда и сред хората започва да се налага все повече разбирането, че „всичко и всички са корумпирани“, което прави безперспективна борбата с корупцията. Опитът на държавите с най-ниско ниво на корупция показва, че семейството, училището и гражданското общество, чрез социалните мрежи, могат да играят важна роля в преодоляването на широко ширещата се у нас голяма обществена търпимост съм корупцията.
Най-трудно е решим проблемът с почти пълната безнаказаност на корупцията в България, Дори Румъния, която е съизмерима с нашата страна по високото ниво на корупция, успя да осъди и да вкара в затвора няколко министри и един бивш министър-председател, докато у нас, след няколко шумни и демонстративни ареста на бивши високопоставени лица, съдът ги освободи и оправда по всички обвинения. Разкриването и наказването на корупционните прояви се усложнява от факта, че самите контролни и правораздавателни органи са подложени също на много силен корупционен натиск, като в редица случаи, свързани със сивата икономика и с организираната престъпност, той включва и сериозни заплахи и шантаж. Това изисква всички служители, работещи в тези органи не само да получават полагащото им се адекватно възнаграждение, но те да бъдат и под специална закрила от държавата, като посегателството срещу тях, включително и заплахите да бъдат наказвани подобаващо строго. Наред с това, много от корупционните практики, които за сега се считат само за административни нарушения, трябва да бъдат криминализирани и адекватно наказвани.
Наказуемостта на корупцията може да се повиши значително и чрез по-активното включване на гражданското общество в борбата с нея. Независимо от голямото разнообразие на корупционни практики и прояви, в крайна сметка корупцията нарушава установения обществен ред и грубо нарушава правата на гражданите. И именно гражданското общество трябва да стане изразител на обществената нетърпимост към всички форми на корупция. Социалните мрежи могат да бъдат трибуна на тази обществена нетърпимост и съответните антикорупционни органи могат да ги използват като изключително ценен източник на информация. Наред с това, упълномощени представители на гражданското общество трябва да бъдат включени в състава на антикорупционните комисии на всички нива, включително и на национално ниво. На основата на добрите практики в Скандинавските страни, може да се разширят и пълномощията на най-висшия обществен защитник омбудсмана, които могат да обхванат и защита на гражданите от корупция, особено на регионално и локално ниво.
Независимо от всички конкретни мерки, които могат да се предприемат за ограничаване на корупцията в България до приемливи нива, без ясна и категорична политическа воля от страна на управляващите, трудно биха могли да се постигнат видими резултати. Еднакво опасно и неприемливо е както отричането на съществуването на корупция, каквито заявления вече бяха направени от някои министри, така и подценяването на корупцията и дадените на най-високо ниво обещания, че България ще се справи с нея в рамките на 2-3 години. Трябва от всички да се разбере, че корупцията застрашава бъдещето на България като държава. Освен инвеститорите, тя може да прогони и детеродната част на българите. А тогава за какво бъдеще на България може да се говори без българи!
