АНАЛИЗИ > СТАТИИ
По повод на нашата (частична) свобода

Боян Дуранкев - 03 март 2018

 

„Днес сме свободни!“

Тази фраза така се е набила в масовото съзнание, че почти няма място за продължението „обаче“…

Мислителят на хилядолетието Карл Маркс обаче е много точен, когато твърди че една форма на свободата обуславя друга, така както един орган на тялото обуславя друг. Всеки път, когато се поставя под въпрос една или друга свобода, се поставя в действителност под въпрос свободата въобще. Няма как да не се съгласим, орелът е свободен само когато има криле.

Националната свобода, постигнала една зряла възраст от 140 години, която честваме, е преди всичко свобода на идентичността ни като общност, като народ, като различие от всички останали. Именно за такава свобода е жадувал националната ни икона Васил Левски, „па ако щат да ме наредят да паса патките“. Христо Ботев прави стъпка напред, посочвайки че няма власт над онази глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за „благото на цялото човечество“ – една теза, която отдалече във времето надхвърля ограничената мечта „Да направим Америка отново велика!“.

Актът на национално освобождение обаче е крайно недостатъчен за „поддържане“ и развитие на свободата на България. В това отношение се налага да припомня мъдреца Любен Каравелов, който писа че „само онзи народ може да живее и напредва, който има свой исторически живот и своя външна и вътрешна свобода, „сиреч, който има господарствена независимост“.

Именно през последните 140 години – след Акта на освобождаването – се оказа че българската държава трябва да скланя главица, да хитрува, да се подмазва, да целува, да облизва, да мляска щастливо кат овца, за да бъде относително свободна за развитието на своите граждани. Българският „държавник“ прие и отхвърли Хитлер, прие и отхвърли Сталин, прие и отхвърли Брежнев, впечатли се от и впоследствие намрази Горбачов, синовете и дъщерите на членовете на бившето ЦК на БКП ентусиазирано приеха „евроатлантическите ценности“, втурнаха се към НАТО и ЕС, но не забравиха да изпратят децата и внуците си да учат в и да служат на Вашингтон и Брюксел. Днес на почит и поклон е г-жа Меркел; тайно се харесва г-н Путин; мечтае се за успехите на Си Дзинпин; впечатлява бабаитлъкът на г-н Тръмп. Българският „държавник“ е гъвкав, той не е за олимпийските, а направо за световните първенства по гяволък! Той е и православен, и католик, и частичен мюсюлманин, и какъвто поискат ще е!

Всичко може (да изкаже) в международен план българският държавник, той е „подготвен“. Уж да обяви на ужким война на Великобритания и САЩ, пък после се чуди що го бомбардират; уж да присъедини страната към СССР, но времето не му стига; уж да вкара българите в Европейския съюз, а те робуват на 200 лв. пенсия и на 510 лв. заплата – „европейска“ мизерия, каквато не е имало при „реалния социализъм“. И понеже остава поне половин век, докато електоратът почувства европейското „средно“ равнище на живот и щастие – а до тогава електоратът или ще избяга, или ще измре – „държавникът“ инициира приемането в ЕС на Западните Балкани, после – на Азия и Африка. Накрая – и на Турция.

Толкова за националната свобода!

Личната свобода (да не се обърква със свободата при покупката на ЧЕЗ!) при силно ограничена национална свобода – икономическа, социална и политическа, не следва старата логика „по-добре куче на свобода, отколкото лъв в клетка“. Напротив, над 1 000 000 български граждани са прескочили границата в търсене на по-добър, по-стойностен и по-умен живот от своята татковина. Когато свободата е изчезнала, остава територията, но отечество вече няма, ако перифразираме Шатобриан.

В България сегашната свобода е разбирана по два различни начина от вълците (1% от остатъчните българи) и овцете (99% – другите). Българското „овче стадо“ (с извинение за израза) си спомня и трите думи  от лозунга на френската революция „Свобода, равенство, братство!“. Българските организирани вълци се задоволяват с първата думичка – „свобода!“ за пазарната инициатива, за ниските заплати, за печалбарството, за спекулата, за непрестанното повишаване на цените и т.н. Равенството и братството са за бедните и глупавите, мислят си вълците: „те са равно бедни, понеже са по-глупави; затова най-много да им намерим работа, но с условието, че ще си останат равно бедни“.

Бедни ми народе, освен спечелената битка за националната идентичност, ще можеш ли да извършиш и следващата революция – за икономическа справедливост и политическа свобода? Където няма справедливост, няма относително равенство; където няма относително равенство – между бебето на бедняка и бебето на милиардера – не може да има свободно отечество.

Вашият коментар