В утрото на празника по една телевизия видях с радост две наследнички на Левски.
Но както е редно за български журналисти, не забравиха да попитат за убития ловешки ратай.
Никой не запита: „Левски биволи ли е продавал в града, или е бил изобличен с чужда булка, че е бил там? Способен ли е бил, щом е оръдие на народния копнеж за свобода, да пожертва великия народен план, на който е обрекъл най-вече себе си, но и който без него не може? Ако някой убие, за да те спаси, как е естествено да го приемеш?“ И имаш ли право да го съдиш, още повече посмъртно?
Признавам, че не се въздържах. Ето резултата:
Пред всеки от нас времето изважда из причините си един ратай, който трябва да бъде убит. Ако съдбата е благосклонна към нас, а ние сме свободни от непреодолими обстоятелства – ратаят, който трябва да бъде ритуално пожертван, е в нас самите. Той е образът на нашите лични страхове и интимни пречки. Той стои и вреди на нашето величие, прави ни слепи пред истината, че сме част от висшият план на намерението – от Бог.
Ако обаче от нас се очаква и сме проектирани за по-сложни взаимовръзки със съдбата, ратаят е някой отсреща. Той има живи очи, които ни гледат, и ръце, които ни блъскат; има семейство и родова история; дори е познат наоколо с правилни лични качества, а в жилавото му, готово на всичко, за да съществува, тяло, тече топла родна кръв. Тогава, както се случва с Апостол Васил Левски, с едно-едничко забранено действие излизаме от геометрията на ограничената си котловинна представа за правилно и влизаме в Космоса, от двумерни ставаме многоизмерни, така както и действието ни се превръща във вселенски проблем, а мракът на съмненията трансформира ракурсите на тази сложна ритуална и космическа фигура в заплашителни чудовища, в ужасни дилеми и в гнусен срам.
Тогава, както при Апостол Васил Левски, като пред участник в култ се отваря свещеният контекст на космическото случване и той от жива топка съмнения се трансформира в кълбо от митична светлина, призвана да огрее, по инакъв, свещен начин, тези съмнения, страхове и цялата динамика на слугинските представи.
Тогава, колкото и да ви е странно, насилникът Васил става Свети Апостол Васил Левски, но и ратаят се превръща в национален герой, като участник в тази велика ритуална жертва.
В тази мистерия не може без кръв и жертва, но те са свети, както това, което предстои да се случи – отварянето на онуй чудо, наречено бъдеще, което се е струвало непостижимо.
Този акт на космическа алхимия не може да бъде осъждан и обругаван, нито участниците в него да бъдат дамгосани и стигматизирани.
Това, което е написано или все още не е казано за казуса на криминалното деяние на Васил Иванов Кунчев, няма никакво отношение към мистерията на Свети Апостол Васил Левски. Това са различни нива на случване, това са различни народни приказки за делата на един герой, за израстването му в различни епохи от живота, за различните нива на величие на народа ни, но и на жертвата на Апостола.
Трети март има в утробата си тази ритуална кръв и поради това на Трети март честваме кръвта – свещената, топла, жива, непрежалима, лична и всеотдайна червена кръв на нашите братя и сестри, които тогава, в Руско-турско-българската война завършиха цикъла на това мистерийно случване, при което българите се превърнахме от име в султанските фермани в име на световната политическа карта.
Чудото на Трети март е заченато и с кръвта на онзи ратай, който трябваше да умре, както и Господ трябваше да умре разпнат на Кръста си, подбуждайки към ритуалното си предателство великия си събрат Юда, преди и двамата да се възкресят.
Братя и сестри, ние сме по-големи, по кръв, от битийните си представи за добро и зло, от криминалните ракурси на спасението и от ратайската примиримост към робството.
Нека оставим онази топла, жива, лична, обична и червена кръв на героите ни да говори с нашата травмирана и смачкана от безсилието ни днес психика, нека дадем заслуженото на жертвата и да приемем саможертвата на представите си в името на космическия Орфей – Свети Апостол Васил Левски; вместо и на Трети март да вадим костите на ловешкия ратай, на когото не знам името, но без съпротивата на който Дяконът нямаше да се превърне в национален Светец.
Честит празник, скъпи мои, честита саможертва!
