На 3 март 2018 г. отбелязваме 140-годишнината от Освобождението на България. Колко ненавременна годишнина!
Как да отбележим тържествено своето Освобождение във време, когато държавата, която ни го е донесла, е не просто плашещо голяма сила, каквато е била винаги, не просто основна опора, каквато е била в продължение на десетилетия през ХХ в., не просто бивш съюзник, каквато беше до 1991 г., а е вече враждебна сила. Днес сме част от Северноатлантическия пакт, организация, обявила Русия за враждебна сила, но и посочена от Русия като враждебна сила. Заедно с другите си европейски посестрими (ако може така да се определят отношенията в ЕС) България е осъдила руските действия в Украйна, анексията на Кримския полуостров, наложила е санкции срещу Русия. И изведнъж на националния си празник трябва да изразим благодарност към Руската империя, много по-легитимна предшественичка на съвременна Русия, отколкото беше Съветският съюз.
Ужасно ненавременно и неудобно! Особено за страна, която в момента председателства Съвета на Европейския съюз.
Е, разбира се, може да постъпим и като доскорошния президент Росен Плевнелиев и на националния празник да не споменаваме Русия и руснаците като освободители, а да се задоволим само с изброяването на финландци, поляци, украинци и многобройните други поданици на Руската империя, мобилизирани в руската армия и по тази причина участвали в нашето освобождение. Но не вярвам, че сега можем да повторим точно този модел.
Това накратко е политическата интерпретация на настоящия национален празник. И се страхувам, че тя ще вземе връх над повода за празника и спокойната оценка за миналото, която трябва да ни помогне да се ориентираме в обърканото настояще. Затова ще се опитам да защитя историята като професия, а не като пропагандна дейност, обслужваща всяка поредна политическа реалност.
Русия като фактор се появява на Балканите относително късно – едва през ХVIII в., като алтернатива на Османската империя, овладяла три-четири века по-рано Балканския полуостров и опитала се да разшири владенията си на север и запад, та чак до Виена. Това е векът, в който новоучредителят на Руската империя Петър I, наречен Велики, очертава бъдещето на страната си като модерна европейска държава, което означава да се бори за присъствие и в световния океан. Това последното обръща погледа на неговите наследници не само на Запад, но и на Юг, тъй като там, на Юг, се намира топлото незамръзващо море, чието овладяване може да направи Русия истинска морска държава. Така в обхвата на руската стратегия влизат и Балканите – не толкова заради страдащите под иноверско иго православни, колкото заради Проливите.
Епичната борба между двете източни империи –
Руската и Османската
продължава до разпадането и на двете империи в края на Първата световна война и изпълва със съдържание историята на Източна Европа. А балканските православни гледат с все по-голяма надежда успехите на руското оръжие. Всъщност, като изключим Кримската война от 1853–1856 г., в която Руската империя търпи унизително поражение, останалите май са спечелени от Русия. Но Кримската война всъщност е сблъсък между европейските велики сили (Англия и Франция) в съюз с Османската империя и изолираната Руска империя. Нещо повече, британският външен министър Джордж Кларендън пропагандира тази война като „битка между цивилизацията и варваризма”. Както се вижда, пропагандната война не е от вчера, защото в случая цивилизацията се идентифицира и с Османската империя. Теза, с която балканските поданици на падишаха трудно биха се съгласили. Но кой ли ги пита!
Не искам да изброявам многобройните войни, обикновено и не съвсем точно наричани руско-турски, а да ги поставя в по-широкия контекст на европейската история и на процесите на Балканите, сиреч, борбите за освобождение на подчинените от Османската империя балкански народи.
Руското оръжие проправя бавно, но сигурно пътя на Русия на юг, а тъй като пречка за овладяването на Проливите е Османската империя, тя е и основният руски противник в тази посока. Този ход на събитията оформя образа на Русия като освободителка в очите на стремящите се към възраждане на старите си държави балкански народи. Вярно е, че Русия не е единствената кандидатка за т.нар. османско наследство, такава е и Хабсбургската империя, която има дори още по-дългогодишен военен спор с Османската империя. Но
в полза на Русия е верският въпрос
който играе огромна роля в онази епоха. След падането на България и Византия под османска власт Русия се е превърнала в опора и носител на православието дори и като митология – Москва „Третият Рим”, докато Дунавската империя традиционно е опора и защитник на католицизма, който има слабо присъствие на Балканите.
Каквото и да е отношението ни към европейската принадлежност на Русия, няма как да отречем два факта. Първият е ролята ѝ за победата над Наполеон, възприета от управляващите в европейските държави като спасение на континента. Вторият е постепенното изтласкване на Османската империя от Балканите, където с нейна помощ са създадени всички нови/стари християнски държави. И всичко това през бурния и изпълнен с войни ХIХ в.
За да не бъда голословна, ще припомня.
Русия много внимателно следи какво става в Османската империя и още преди да получи официално правото да защитава православните там, използва местните въстания, за да се намеси. Прави го след като през 1804 г. избухва сръбското въстание, оглавено от Георги Караджорджевич. Намира повод (в Молдова и Влахия), за да започне война с Османската империя (1806-1812), в края на която в Букурещкия договор е дадена автономия на Белградския пашалък. Това е началото на модерната сръбска държава. Така Русия материализира своя предварително изграден образ на защитник на балканските православни. И се превръща във водещ външен фактор на полуострова.
Образът е препотвърден от руското участие в създаването на нова Гърция. То става след гръцкото въстание на Александър Ипсиланти от 1821 г., което предизвиква намесата не само на Русия, а и на други велики сили. Рамо до рамо британци, французи и руснаци разгромяват османския флот при Наварин през октомври 1827 г. Следва война на Османската империя с Русия, която приключва с победа на Русия и Одрински мирен договор от септември 1829 г., който признава автономията и на гръцката държава.
Няма как тези успешни намеси на Русия в делата на Османската империя да не предизвикат нарастващи надежди у българите, че идва и техният ред да реализират целта на националноосвободителната си революция – създаване на държава. И тук стигаме до сблъсък между идеализирания образ на Русия като освободителка на православните балканци и реалностите на руските имперски интереси. Докато Русия има интерес от недоволството сред поданиците на Османската империя, тя подкрепя действията на българските национал-революционери, но когато това вече не ѝ е необходимо, е готова да ги спре, дори и със сила – такъв е горчивият опит на кап. Георги Мамарчев.
Все пак следващата балканска държава, създадена с руска помощ, е нашата. И тук е моментът
да погледнем по-голямата европейска картина,
в която се вписват руските действия
Защото трагичната за Русия Кримска война и последвалият я Парижки договор от 30 март 1856 г. слагат край на разширяващото се руско влияние в Източна Европа. Русия е изтласкана обратно на изток, като дори ѝ е забранено да държи военен флот в Черно море. Това е изходната точка, от която трябва да тръгнем към войната, която донася нашето освобождение.
Защото цели две десетилетия Русия е в европейска изолация и не може и да помисли да възстанови водещата си роля на Балканите. Това, което често се пренебрегва, е европейската система, създадена след Наполеоновите войни от т.нар. Виенски концерт. Системата на баланс на силите, която трябва да осигури мирно съжителство между великите сили. Казано с други думи, всяка промяна в утвърденото след Наполеоновите войни статукво трябва да бъде балансирано, за да може да се запази относителното равновесие между великите сили, а оттам и европейският мир.
След Кримската война равновесието е в ущърб на Русия и тя търпеливо изчаква удобен момент, за да го промени. Тук идва часът на българите, защото въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г. и отчаяното българско Априлско въстание от 1876 г., потушени с традиционната за Османската империя жестокост, дават шанс на Русия да излезе от изолацията и да се върне в играта.
Масовите кланета, с които османската власт възстановява реда в империята, предизвикват силен външен отзвук в Европа, благодарение и на новите медии (вестниците) и образите, които показват. Те предизвикват общоевропейска акция на съпричастие. Говорителите на европейската съвест произнасят силно въздействащи речи и общественото мнение бързо се обръща срещу доскорошните съюзници на Великобритания и Франция. В руското общество страданията на братята славяни и православни предизвикват още по-широк и емоционален отзвук. И дават неоспорим от морална гледна точка повод на Русия да се върне към ролята си на защитник на православните на Балканите. Но за да го направи, първо трябва да е готова (което не е съвсем така), и второ, нужно ѝ е съгласието и на другите велики сили, защото такива са правилата. Така се стига до предварителните договорености с Австро-Унгария (по-късно и с Великобритания), без които войната би била невъзможна. Това би трябвало да знаят и днешните български критици на Русия, но кой знае защо предпочитат да го пропускат.
Най-важният въпрос за нас е
дали Руско-турската война от 1877-1878 г.
е освободителна за нас или завоевателна за Русия?
А нима не може да е и двете? Напълно. И тя е точно такава. Каквито са и всички останали войни на великите сили, в резултат на които са създадени или защитени малки държави. Не че има много такива примери. А какво да кажа за задавания и днес въпрос: „За какво освобождение можем да говорим, след като българските земи са разделени на пет части?” Май единственият адекватен отговор е контравъпросът: „По-добре ли щеше да бъде, ако българските земи бяха останали обединени, но в Османската империя?”
Да, като всяка европейска и континентална сила Русия се стреми да разширява своите територии по границите си, за разлика от западноевропейските колониални империи, чието разширение е отвъдморско. Но няма как да разберем ролята на Русия на Балканите, ако не погледнем цялата картина, която в случая с Русия включва и Азия, където тя има не по-малко значими интереси. Може би и затова руското военно усилие на Балканите завършва със създаването на три нови държави върху териториите на Османската империя, но не и с реализиране на основната цел – контрол върху Босфора и Дарданелите.
А за нас остава това, което отбелязваме всяка година на 3 март – началото на новата българска държава след почти петвековното прекъсване на държавната традиция. И би било дълбоко неморално да не изразим благодарност и да не почетем паметта на загиналите десетки хиляди воини, дали живота си в освободителната за нас война.
