АНАЛИЗИ > ДОКЛАДИ
Руско-турската освободителна война – съвременни интрепретации и оценки

Ваня Добрева - 07 март 2018
Николай Дмитриевич Дмитриев-Оренбургски (1837-1898). ВЛИЗАНЕ НА ВЕЛИКИЯ КНЯЗ НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВИЧ В ТЪРНОВО, 30 ЮНИ 1877

Ще започна с един известен исторически факт: едва ли има друга война в света като Руско-турската от 1877-1878 г., която народът, засегнат пряко от нейния ход – българският народ, да я нарича Освободителна. Както и едва ли е известен друг случай, при който идващите войски – руските, да се възприемат като свои, да се натоварват със значенията на брат, на близък, на родственик. И този културно-исторически факт се съхранява през времето като свещен завет, получавайки завършен вид в класически стихове и разкази, в крупни творби на изкуството, в устни истории, митове и легенди. Споменът се материализира в паметници, паметни плочи, братски могили, превръща се в имена на селища, улици и булеварди.

Известно е също, че само няколко години след Освобождението във всеки български край издигат ръст паметници, посветени на руските воини – техният брой надвишава цифрата 250. А това е красноречив знак на всенародна признателност пред подвига на славянска и православна Русия, на руските солдати, жертвали живота си за свободата на славянска и православна България.

Известно е още, че отношенията между България и Русия след Освобождението, през целия ХХ век, та до днес, претърпяват исторически изпитания и премеждия, процеси, както на тясно плодоносно сътрудничество, така и процеси на разделение и противопоставяния, в резултат на които България през Първата и Втората световни войни се оказва съюзник на противниците на Русия. Положението и днес не е по-различно. Българската политическа класа и сега прави същото или почти същото – превръща българската територия в плацдарм на световни сили, които подготвят нова студена и гореща война срещу Руската Федерация. В името на тази цел у нас системно се насаждат антируски настроения, внедрява се репертоарът на активната русофобия, преиначава се истината за Русия и руския народ.

По-конкретно, тези неблагоприятни обстоятелства, зависими от новите геополитически реалности в Европа и на Балканите, влияят отрицателно върху погледа, интерпретацията и оценките на Руско-турската освободителна война. Процесът на глобализация, който дискредитира характера и насоката на националната държава, също оказва въздействие върху начина, по който се изразява отношението към Руско-турската освободителна война. И тук не става въпрос единствено за историческите събития и катаклизми такива, каквито са, единствено за способа, по който се характеризира Русия, изследват се обществено-икономическите отношения през ХІХ век в Русия, единствено за очерталите си противоречия на ниво Велики сили по отношение на Източния въпрос. За съжаление, в съвременна България се масовизират интерпретации, ширят се постановки, които предлагат такова обяснение на събитията около Освободителната война, така изопачават ролята на Русия в нея, че на практика подменят ценностните ориентации в мисленето на българина, манипулират смисловите компоненти и техните сцепления в културната ни памет.

Ще се спра на два въпроса. Първият е свързан с появата на научни и публицистични текстове, с организирането и провеждането на конференции в областта на обществените науки и хуманитаристиката, финансово подпомагани от фондациите „Отворено общество” на Джордж Сорос и „Америка за България”. Същевременно, през последните две десетилетия в научни организации и висши училища се

толерират изследвания
с осигурен финансов ресурс от османски фондове

които целят да изградят нова картина за живота на българите през периода на Османското владичество – на съвместното мирно съществуване с поробителя.

Какви са резултатите на подобни изследвания? Наред с провокацията, че Батак – българската светиня – е мит, наред с обезценяването на Априлското въстание от 1876 г., на дискредитиране се подлагат и останалите емблеми на българската възрожденска реалност.

Крайно опасна е тенденцията да бъде променена същината на Националното ни възраждане – епохата на ХVІІІ и ХІХ век да се представи само като период на благотворни реформи от страна на Османската империя. По такъв начин се неглижира ролята на българския народ, подлага се на ревизия и отрицание неговата борба за духовна пробуда, за просвещение и революционно решаване на българската участ.  Наред с това се прокарва тенденция, която има за задача да абсолютизира еволюционните движения в поробена България, за сметка на идеите на националната революция. Така се подготвя нова гледна точка, свързана със значението и историческия смисъл на Руско-турската война, гледна точка, предназначена да дискредитира Русия, руския народ като освободител на българите.

Истината за Руско-турската война е по-различна. Тази война, и това е известно, поставя началото на развитие на националната българска държава. За няколко десетилетия България, като православна и славянска държава, става независима, самостоятелна страна. Националната ни държава извървява свой път на изграждане, достига икономически, социални и културни върхове както през първата, така и през втората половина на ХХ век.

Що се отнася до днешната ситуация, длъжна съм да подчертая, че през 90-те години на ХХ век като резултат от промените и новите геополитически реалности, започна демонтаж на националната българска държава. Последиците – днес България е най-бедната държава в Европейския съюз. За 28 години нашата държава стремглаво влоши всички показатели на качество на живот. Естествено е в такъв план да се търсят и утвърждават началата на Третата българска държава, еманациите на нейните повратни моменти и борби. Което отвежда и винаги ще ни връща към епопеята на Руско-турската освободителна война.

Особена форма на манипулация се осъществява и чрез образователната система

чрез представата, която младите поколения придобиват за себе си, за света, за категориите „свое”, „близко”, „чуждо”. В националната ни културна памет, още от „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски” (ХVІІІв.), категорията „свое” получава обозначения чрез съ-поставката, съ-измерването със славянството и православието: българите са славяни и православни. Софроний Врачански конкретизира това наблюдение и активно работи в края на ХVІІІ-ХІХ век за взаимното опознаване и сближаване на българите и русите. В науката съществува версия за кореспонденция между Софроний и ген. Кутузов, в която Софроний сочи, че българите са братски на русите народ.

Впрочем, двете определящи характеристики – славянството и православието, устойчиви в културната памет на българина, го сродяват с руския народ. А това на настоящия етап е също подложено на нова интерпретация, която като краен резултат подготвя нов вид оценки и за  Руско-турската освободителна война.

Но както посочих, в България понастоящем се случва не такова обективно вглеждане в историята на българо-руските отношения. Надделяват манипулативните подходи и техники, които съдействат за фактическото раздалечаване между България и Русия, залагат на заличаването на националната памет.

През 2015 г. Народното събрание на България прие нов закон за предучилищното и училищното образование. Настъпиха резки промени в образователна система. Сред тях е програмата по история и литература, които българските ученици оттук нататък ще изучават и по които ще придобиват знание за своята славянска и православна идентичност. Във връзка с това ще се съпоставят и ще се открояват историческите и културни взаимовръзки.

Така например, по история и цивилизация – предметът се изучава от 5-ти до 10 клас – програмата се изгражда върху принципа историческите обстоятелства и събития да се представят като част от световната история. Във връзка с това и Русия – чрез реформите при Петър І от ХVІІІ в. – се изучава наред със събитията в  Англия, Франция, Германия и САЩ.

Този принцип на представяне на глобалната история, с пренебрегване на националния характер на явленията, е прокаран и за исторически събития, свързани с българската история: крупните цивилизационни явления през Българското средновековие – създаването на славянската азбука и Покръстването, също са разтворени в общия климат на Средновековието. А това предполага, че полученото знание за славянската духовност и православна единосъщност ще бъде ограничено.

Руско-турската война от 1877г.-1878г. се изучава повърхностно и спорадично – в ІІІ клас, и Х клас.

Силно ограничена и принизена е представата, която учениците ще придобиват за ролята на СССР във Втората световна война.  Руската литература – в рамките на представянето на литературата от периода ХVІІ-ХХ век, ще бъде представена само с „Евгений Онегин” на Пушкин, и то в гимназиалния етап (ІХ клас).

По такъв начин знанието на младите поколения за историята на България, за  взаимоотношенията между България и Русия, за Руско-турската освободителна война, ще бъде бегло и дилетантско, с възможности за откровени  манипулации.

Опитах се, макар и накратко, да щрихирам част от проблематиката, свързана със съвременните интерпретации и оценки за Руско-турската война. Ще завърша с това, че въпреки опитите на чуждестранни фактори, въпреки огромния натиск за подмяна на историческата истина за значението на Руско-турската война, и сега валидна и стойностна остава оценката на българския народ, определил тази война като освободителна. Независимо от грубите фалшификации и манипулации, близо 80 процента от българите се определят като русофили. Следователно, решителното мнозинство от нашия народ изпитва дълбока признателност към онези синове и дъщери на руския народ, които проляха своята кръв за свободата на България.

 

Ваня Добрева е изследовател на българската литература и култура, публицист и политик. Доктор на филологическите науки, професор. Родена е на 20 юли 1965 година в град София. Завършила е НГДЕК „Константин Кирил Философ. През 1990 година се дипломира като магистър по „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1996 година след защита на дисертация на тема: „Структурообразуващи принципи…

Вашият коментар