Зачетох се в твоето „Житие“, отче Софроние. 50-те страници на книжката, издадена от „Захарий Стоянов“, ме измъчиха – четох ги цял ден, сигурно 8 часа! Такъв ли е бил българският език преди 200 години? И то, текст все пак редактиран, за да бъде що годе разбираем…
Не намерих това, което очаквах, възрожденецо! Очаквах да прочета нещо за Паисий, за българската история, за българския народ, за неговите надежди и неговите стремления! А защо пък точно това да съм очаквал? Така е, когато човек слуша сдъвкани послания за велики епохи и велики хора, а не чете оригинални думи…
Говорейки за твоята епоха, литературният историк проф. Кирил Топалов е казал: „Възкресяването на спомена за някогашната българска държава се превръща в силен импулс за пробуждане и бързо развитие на българското национално съзнание“.
Няма в твоето Житие дума за това. Все едно не си се срещал в Паисий. За какво си говорехте? За величието на средновековна България? За необходимостта да се възроди българската държава? Преписвал си я два пъти тази история. Щом си го правил, а това е адски труд – бавен и сигурно мъчителен, ти си знаел защо го правиш. Защо този труд е нужен. А защо няма една дума в твоето Житие по този въпрос? За мен неспециалиста това е загадка!
И в този момент се прекланям пред Историята, която от два милиарда секунди в един нормално дълъг човешки живот отделя няколко стотин, за да ги издигне на пиедестал, да ги превърне в свой компресиран и готов за запомняне, изучаване, осмисляне и превръщане в ценности, монумент. Ти едва ли си си давал сметка, че секундите, в които си потопил перодръжката в мастилото и си я положил на хартията, Историята ще сграбчи тези секунди в ръце и ще ги вдигне високо, високо в небесата, за да ги запази за всички поколения българи, които ще се родят след теб! Това не си го чувствал, това няма как да си го знаел. И това не ти е идвало на ум да ми разкажеш – какво си чувствал когато си говорил с Паисий за история, защото няма как да не си говорил; когато си взел решение да препишеш неговия труд; когато си седнал на стола и си взел перодръжката в ръка! Аз, твоя далечен, далечен, наследник, защото всички българи сме твои наследници,твои чада, какво ли не бих дал, за да чуя мислите ти в тези няколко секунди! Защото тези секунди всъщност това си ти! Защото тези секунди, и още някои други разбира се, е твоят възел в многохилядното въже, изплетено от българския народ.
А иначе, ти ми разказваш много интересни неща. Как са те мамили, как са те ограбвали, как са те връзвали, как са те били, как са искали да те бесят, как са те прокуждали, как си се скитал немил и недраг, как си се крил, треперейки от страх за живота си…
И сега ще те изненадам, като ти призная кое за мен е великото в теб. Когато веднъж се разболяваш, ти пробваш някакви лекарства, ако това,което е имало може да се нарече лекарства, накрая отиваш при една баба да ти бае. Твоето църковно началство научава и ти забранява следващите три години да служиш литургии. Казано с нашите съвременни думи, забраняват ти да упражняваш професията си. Направо е невероятно, че не си измолил прошка, че не си се разкаял, че не си получил опрощение. А и като чета Житието, разбирам, че и по твое време почти всеки проблем е можело да се реши с пари. Ти явно дори не си се опитвал да го решиш с пари. И си стоял на просия, на подаяние, стоял си сигурно полугладен. Отстоявал си обаче себе си, своето разбиране за нещата, своето схващане за правилност. И това се повтаря, това се потретва. Когато те лишават за нови три години от служене на литургия заради някакви 85 гроша, които си дължал. Когато след оклеветяване са те подлагали на мъчение, когато си виждал смъртта на една ръка разстояние. Винаги твърд, винаги себе си. Неогъваем, чилик някакъв, орех някакъв. Не знам, сигурно ще ми се изсмеят историците и литераторите – но този характер всъщност представлява темелите на нашето Възраждане. Тази готовност да жертваш нормалността на своето ежедневие, но да съхраниш ненаранени своите разбирания, своите ценности. Този инат, този дух, тази твърдост виждаме по-късно в нашите национални икони – и в Левски, и в Ботев, и в Бенковски, и във… Именно тази твърдост, която е отнесла живота на стотици и хиляди, е била почвата, на която е изградено зданието на нашето национално самооусещане.
И като си мисля… Жертвах ли години, за да отстоя себе си? Изстрадах ли своето „аз“ напук на заобикалящата ме посредственост, агресивност, алчност и враждебност? Коя беше моята твърда почва? Какви темели създадох? Каква твърдост ще завещая на децата и на внуците си?
Честит рожден ден отче Софроние! Честита 279 годишнина! Изхвърлиха те от литературата и от историята, защото трябва да ставаме граждани на света! Не на България, а на света! Дали можем да те върнем? И каква ли твърдост и какви страдания са нужни за това?