Необходимо е, несъмнено, да поздравя в началото на една беседа от подобно естество всички кубински слушатели и освен това отново да се спра на обяснението, което даде нашият другар, за значението на този вид народни просветителни беседи, чрез които установяваме пряк контакт с работническите и селските маси, за да изнесем истината за революцията. В тези беседи ние няма да си служим с онзи склад от думи, измислени сякаш нарочно, за да се забули истината, а ще смъкнем от истината всичко изкуствено, ще я разголим, за да я покажем неподправена.

Падна ми се честта да открия този цикъл от беседи, макар че бе определено това да извърши другарят Раул Кастро, но той прехвърли тази задача на мене, тъй като днес ще бъдат разглеждани теми от икономически характер. Ние, като бойци на революцията, се подчиняваме и изпълняваме всяка задача, която ни се възложи, а понякога се случва да се залавяме с някои, за които нямаме необходимата най-добра квалификация. Може би тук сме изправени пред такава задача — да се обясни с прости думи, с понятия, които всеки разбира и схваща, какво огромно значение имат политическият суверенитет и икономическата независимост, като посочим освен това, в каква близка връзка се намират тези две понятия. Възможно е, както това се случи в даден момент в Куба, едното да предшества другото, но по необходимост те са тясно свързани помежду си. Куба след като постигне политически суверенитет, се посвети незабавно на задачата да извоюва и икономическа независимост. Този факт трябва да бъде оценен положително. Не е такъв обаче случаят с някои страни, които са успели да извоюват политическа независимост или да тръгнат по пътя към нейното осъществяване и сетне, поради това, че не успяват да осигурят икономическата си независимост, тя постепенно губи от съдържанието си, обезсилва се, докато най-сетне изчезне напълно. Наша революционна задача е да мислим не само за нашето изпълнено със заплахи настояще, а и за бъдещето.

В този момент задача на деня е планирането, а това ще рече да предвидим по съзнателен и рационален начин проблемите, с които кубинският народ ще се сблъска в близките години. Ние не трябва да мислим само за отговора, за контраудара на някаква близка или по-далечна агресия, а трябва да направим усилие да изготвим план, конто ще ни позволи да предвидим бъдещето. Революционерите трябва да изпълняват съзнателно своите задължения, но не е достатъчни само те да вършат това, необходимо е и целият кубински народ да се запознае с революционните принципи, за да се увери, че след като отминат сегашните моменти, когато някои изпитват несигурност за бъдещето, нас ни чака щастливо бъдеще, славно бъдеще, защото ние сме тези, които са положили първия основен камък на свободата в Америка. Ето защо цикъл от беседи като сегашния е от голямо значение и в него трябва да участват всички онези, които имат да кажат нещо на народа. Той не представлява нещо ново, защото всеки път, когато нашият министър-председател се явява пред телевизионните камери, той изнася една превъзходна лекция, както само просветител от неговия ранг може да изнесе, но трябва да кажа, че тъй като планирахме и нашата образователна програма, решихме, вместо да отговаряме на въпроси, в рамките на едно интервю да подготвим и изнесем цикъл беседи по някои специални теми. И така, нека започнем сега с нашата днешна тема, която, споменах вече, гласи:

Политически суверенитет и икономическа независимост.

Преди да разгледаме въпроса, какво прави революцията, за да превърне в действителност тези две понятия, които винаги трябва да вървят ръка за ръка, необходимо е да ги дефинирам и изясня пред вас. Дефинициите винаги страдат от недостатъци, винаги се стремят да замразят понятията, да ги умъртвят, но добре е да дадем поне някакво определение на тези два термина-близнаци.

Някои не разбират или не искат да разберат — и това е лошото, — че тук става дума за едно и също нещо, и се плашат, когато нашата страна подпише договор какъвто е например търговският договор със Съветския съюз. Искам да споделя с вас, че аз имах честта да участвам в сключването на този договор, като получихме дори заем от тази страна. Не трябва да се забравя, че в Америка тази борба има своя история, свои прецеденти. Без да се връщам много назад, ще напомня, че тези дни, по-точно преди два дена, отново се навърши годишнина от деня, в който правителството на генерал Ласаро Карденас национализира петролните компании в Мексико. Ние бяхме по онова време още почти деца (оттогава са минали двадесетина години) и не можем точно да опишем вълнението, което предизвика този акт в Америка, но във всеки случай ругатните и обвиненията, които са били отправени по онова време към Мексико, са същите, с които сега заливат Куба и които в едно много близко бъдеще, на което лично аз съм свидетел, трябваше да понесе и Гватемала. Същите ругатни и обвинения ще бъдат отправени в бъдеще към всички народи, които поемат решително пътя на свободата. Днес можем да кажем, без да искаме да окарикатуряваме когото и да било, че големите компании или големите вестникарски агенции, глашатаите на общественото мнение в САЩ, обръщат понятията с главата надолу, когато искат да представят пред публиката образа на един управник, да покажат какво значение има той и доколко неговата политика е честна. А това ще рече, че колкото повече ругаят един управник, толкова той е по-добър. Днес ние се ползваме от привилегията да сме най-нападани като страна и като правителство, и то не само в този момент, а може би и в цялата история на Америка. По-обругани от Гватемала и може би дори от Мексико в 1938 или 1936 година, когато генерал Ласаро Карденас издаде указ за национализацията. По онова време петролът играеше важна роля в мексиканския живот. Днес за нас същата роля играе захарта. Това е ролята, която играе един продукт, когато той е от първостепенно и изключително значение за националното стопанство и се експортира само на един чуждестранен пазар.

Глашатаите на реакцията си дерат гърлото: „Без захар няма Куба“, и вярват при това, че банкрутът ще бъде пълен, ако пазарът, на който изпращаме нашата захар, престане да я купува. Говорят така, сякаш този пазар купува захарта, воден само от желанието да ни помогне. В продължение на векове политическата власт е била в ръцете на робовладелците, след това е преминала във феодалните господари, а те, за да улеснят воденето на войните против неприятеля или смазването на бунтовете на потиснатите, са прехвърляли правата си върху един от тях — този, който е обединявал всички, най-решителния или може би най-жестокия, и са го издигали за крал, за господар или деспот. Той от своя страна постепенно е налагал волята си — това е ставало в продължение на цели исторически епохи, — докато накрай неговата власт се превърнала в абсолютна.

Естествено, ние няма сега да разправяме как е протекъл целият исторически процес на човечеството, а освен това времето на кралете отмина вече. Останаха само няколко мостри от тях в Европа. На Фулхенсио Батиста никога не му мина през главата мисълта да се нарече Фулхенсио I. На него му стигаше, че един могъщ съсед го бе признал за президент и че офицерите го почитаха и му се подчиняваха, а това ще рече, че на него се е подчинявала грубата, материална сила на страната, палачите и кръволоците, които са го признали за най-силен, за най-жесток между тях, или може би за този, който има най-добри приятели в странство. Днес има крале, но те не носят корони. Това са монополите, истински владетели на цели страни, а понякога и на континенти, както доскоро беше случаят с африканския континент, с голяма част от азиатския и, за нещастие, същото важи и за нашия, американския континент. Имало е и случаи, когато са се опитвали да завладеят целия свят. Пръв опит в това отношение направи Хитлер, представител на големите германски монополи. Той издигна идеята за превъзходството на една раса, реши да я наложи в една световна война и този опит струва на човечеството четиридесет милиона убити.

Силата на монополите е голяма, толкова голяма, че свежда до нула политическия суверенитет на много от нашите американски държави. Преди време четох едно литературно есе от Папини. В него героят му Гог си купува една държава. Авторът разправя как тази република си мислила, че има президент, камара, войска, че е суверенна държава, когато всъщност тя била купена от този Гог. Тази карикатура, тази сатира е много точна, защото има републики, които формално притежават всички характерни черти на една независима държава и въпреки това зависят от всемогъщата воля например на „Юнайтед Фрут Къмпани“ — неин омразен директор бе един адвокат, който наскоро почина . Други държави зависят от „Стандарт Ойл“ или от някоя друга монополистическа петролна компания, трети се подчиняват на кралете на калая или на онези, в чиито ръце се намира търговията с кафето. Давам примери все от американската действителност, за да не отивам по-далеч и да ги търся в африканския или азиатския континент. И така, всичко това показва, че ако искаме да си обясним какво е политически суверенитет, не е необходимо да търсим разни формални дефиниции, а трябва да позадълбаем малко повече, трябва да потърсим неговите корени. Всички научни трудове и правни кодекси, всички политици по света поддържат, че националният политически суверенитет е една идея неотделима от понятието за суверенната държава, от модерната държава, и ако не е така, някои велики сили не биха се почувствали принудени да нарекат своите колонии „сдружени свободни държави“, с други думи, да се опитат да скрият колониализма зад една фраза. Право на всеки народ е да посочи сам, какъв да бъде вътрешният строй, който ще му позволи да упражнява в една или друга степен, или въобще да не упражнява суверенните си права. Но национален суверенитет означава преди всичко дадена държава да не допуска, която и да било чужда държава да се бърка в живота й. Национален суверенитет означава, че народът има право сам да си посочи правителството, да си избере начин на живот, който най му допада. Всичко зависи само от волята на народа и само той може да реши, да се извърши или не смяна на правителството. Но всички тези определения за политически суверенитет, за национален суверенитет са мними, ако не се основават на икономическата независимост.

Още в началото изтъкнахме, че политическият суверенитет и икономическата независимост вървят ръка за ръка. Ако една страна няма независимо народно стопанство, ако в него е проникнал чуждият капитал, тя не е свободна страна, тя се намира под опеката на онази сила, от която зависи икономически, и никога не ще може да наложи волята си, щом тя бъде в противоречие на интересите на онази голяма сила, която владее икономически. Все още има много хора в Куба, на които не им е ясна тази идея за политически суверенитет, и затова се налага от време на време да им я напомняме. Основите на политическия суверенитет на нашата страна, които бяха положени на 1 януари 1959 година, ще се заздравят напълно едва тогава, когато се постигне пълна икономическа независимост. Имаме основание да твърдим, че вървим по правилния път, ако всеки ден се взема по някоя мярка, която да осигурява нашата икономическа независимост. Ще изгубим всичко и ще се върнем неминуемо към някоя от повече или по-малко прикритите форми на колониализма, които отговарят на една или друга характерна черта на дадена страна и на даден исторически етап от момента, в който по силата на правителствени разпоредби спрем да напредваме по избрания от нас път или решим да се върнем назад.

В сегашния момент е от много голямо значение да изясним понятията, за които говорим. В днешно време е трудно да се задуши политическият национален суверенитет на една страна, като се прибягва само до чисто насилие. Поучителни примери в това отношение са коварното и безжалостно нападение на британските и френските колониалисти срещу Суецкия канал и десантът на северноамериканските войски в Ливан. В наше време не могат вече да се изпращат така безнаказано както в миналото морски пехотинци в една страна. По-лесно е една държава да се обвие в завеса от лъжи, отколкото да се нахлуе в нея само заради това, че е тръгнала против интересите на някой голям монопол. Ние живеем в ерата на Организацията на обединените нации, където всяка държава-членка има право да изложи своето гледище и разполага с правото на глас, и затова не е лесно да се нахлуе в една страна, която държи на своя суверенитет.

В това отношение не е вече лесно да се приспи общественото мнение, нито в дадена страна, нито в световен мащаб. Необходимо е да се направи едно голямо пропагандно усилие, да се подготвят условия, при които нахлуването да изглежда по-малко омразно.

Точно това правят сега с нас и ние при всеки възможен случай трябва да изтъкваме, че се подготвят условията, при които ще се опитат да върнат Куба в предишното й състояние. От нас зависи да не позволим агресията да се осъществи. Нека взимат колкото и каквито си искат икономически мерки, но наша задача е да направим необходимото, страната да придобие високо политическо съзнание. В такъв случай, ако те решат да материализират решението си за нахлуване (пряко с войници, сънародници на собствениците на монополите, или с наемници от други страни), те не ще могат да осъществят намерението си, защото ще трябва да платят прекалено скъпа цена. Да, те се опитват да задушат и подготвят необходимите условия, за да задушат в огън и кръв, ако се наложи, нашата революция, само поради това, че сме тръгнали по пътя на нашето икономическо освобождение, защото даваме пример за прилагането на мерки, които целят да освободят напълно нашата страна, защото се стремим нашата икономическа независимост да се изравни по съдържание с политическата свобода, на която се радваме днес.

Започнахме борба за икономическо освобождение, след като завоювахме политическата власт, след като народът я държи вече здраво в ръцете си. Народът не може дори да мечтае за суверенитет, ако не съществува власт, която да отговаря на интересите и на въжделенията му. Народна власт не означава само, че министерският съвет, полицията, съдилищата и всички правителствени органи се намират в ръцете на народа. Народна власт означава и това, че икономическите структури са почнали да преминават в ръцете на народа. Революционната власт, или политическият суверенитет, е инструментът, който прави възможно да се завоюва икономическата независимост, като само по този начин ще стане възможно да се изпълни със съдържание понятието национален суверенитет. Тук, при кашите кубински условия, това означава, че нашето революционно правителство е инструмент, който ще направи необходимото страната да бъде управлявана от нас самите, и то в истинския смисъл на тази дума — не само да упражняваме политическата власт, но и да разполагаме с богатствата на нашата земя и на промишлеността ни. Все още нямаме право да обявим тържествено пред гробовете на нашите герои, че Куба е икономически независима. Тя не е икономически независима, щом като в Куба може да спре някоя фабрика, поради това че са задържали един кораб в САЩ, щом като едно нареждане на монополите може да парализира работата на някой трудов център в страната. Куба ще бъде независима, когато стане господар на всички свои средства, на всички свои природни богатства, когато си осигури чрез договори, чрез търговията, която ще води с целия свят, такова положение, при което не ще бъде възможно едностранно действие на някоя чуждестранна сила, целещо да й попречи да поддържа темпа на производството си, да попречи нейните фабрики и земеделски стопанства да произвеждат максимално, съгласно с принципите на плановост, която сега почваме да прилагаме.

Ние можем да определим съвсем точно датата, когато бе завоюван националният политически суверенитет като първа крачка на освобождението. Това е 1 януари 1959 година, деня, в който победи народната власт, деня, в който възтържествува революцията.

Този ден ще придобива все повече значението на начало не само на една извънредна година в историята на Куба, но на начален ден на една нова ера. И ние вярваме, че този ден бележи не само началото на нова ера за Куба, но и началото на нова ера за Америка. За Куба първи януари е върховата точка, резултатът от делата на 26 юли 1953 година, на 12 август 1933 година, дори на 24 февруари 1895 и на 10 октомври 1868 година. Но този ден е една славна дата и за цяла Америка, защото е може би продължение на 25 май 1809 година, когато Мурильо се вдигна в Боливия, продължение на 25 май 1810 година, когато в Буенос Айрес бе даден първият знак за борба против испанското господство, продължение на всяка дата, която бележи начало на борбата на американския народ за политическа независимост в първите десетилетия на деветнадесети век.

Тази дата — първи януари, — за която кубинският народ заплати невероятно висока цена, включва в себе си борбите на поколения кубинци за суверенитет, за свобода, за пълна политическа и икономическа независимост на тяхната родина. Тя не може да се сведе до някакъв кръвопролитен случаен епизод, пък ако щете и решителен, но представляващ само миг от историята на Куба. Първи януари е денят, в който рухна деспотичният режим на Фулхенсио Батиста, на този дребен местен Вейлер , но той е също рождена дата на истинската, политически свободна и суверенна република, която издига за свой висш закон пълното зачитане на човешкото достойнство.

Този първи януари означава тържеството на всички национални герои — на Хосе Марти, Антонио Масео, Максимо Гомес, Каликсто Гарсйя, Монкада, Хуан Гуалберто Гомес, на техните предшественици Нарсисо Лопес, Игнасио Аграмонте и Карлос Мануел де Сеспедес, както и на фалангата герои от по-ново време, на хората като Меля, като Гитерас, Франк Паис, Хосе Антонио Ечеверия и Камило Сиенфуегос.

Още в деня, когато се отдаде изцяло на борбите на своя народ, Фидел Кастро е знаел колко е голяма революционната сила, колко е голям колективният героизъм на кубинския народ, който създаде Въстаническата армия, продължител на делото на борците против испанското господство. Когато предстои да се започне изпълнението на някоя нова задача, Фидел често има навик да я сравнява с трудното дело, което извършиха шепата бойци, останали живи след легендарния десант на „Гранма“. Когато напуснаха кораба, бойците забравиха всички свои лични амбиции и стремежи и се хвърлиха в борбата, в която целият народ щеше или да победи, или да загине. Дори и в най-тежките мигове на кампанията Фидел никога не загуби кураж, защото вярва силно в народа, защото между народа и него съществува една дълбока спойка, защото той знаеше, че борбата се води не само в Сиера Маестра, а всякъде в Куба, където някой мъж или някоя жена се осмеляват да издигнат знамето на честта и достойнството.

Фидел знаеше още тогава, а ние го разбрахме по- късно, че това ще бъде една борба — както е и тази, която водим днес, — в която кубинският народ или ще победи, или ще бъде разгромен. Днес той повтаря думите, които каза тогава — или ще се спасим всички, или ще загинем всички. Вие познавате тази фраза. И съвсем естествено е днес да я повтаряме отново, защото трудностите пак са толкова големи, както по времето след десанта от „Гранма“. Все пак сега бойците не се броят на пръстите на ръцете, не са и няколко дузини, а са милиони. Цяла Куба е превърната в Сиера Маестра, за да се сражава с врага всякъде, където би се появил. Това ще бъде последният бой за свободата, за бъдещето и честта на нашата родина, която, за съжаление, днес единствена от американските страни върви по пътя на борбата.

Сражението за Куба е сражение за цяла Америка, но то не е последният решителен бой. Поне в едно отношение. Ако дори приемем, че Куба загуби сражението, Америка няма да го загуби, но ако Куба спечели тази битка, цяла Америка ще е спечелила борбата. Ето, в това се състои значението на нашия остров и поради това те искат да премахнат „лошия пример“, който даваме. В 1956 година, когато започнахме борбата, стратегическата цел, а това ще рече общата, голяма цел на нашата война, бе да бъде свалена тиранията на Батиста, с други думи, да се възстановят потъпканите и нарушени от чуждестранните монополи демократически права, суверенитетът и независимостта на страната. От 10 март 1952 година, когато Фулхенсио Батиста извърши преврат и зае властта, Куба се превърна в голяма казарма, казарма подобна на онези, които днес връщаме на народа  (2). Цяла Куба се беше превърнала в казарма. Превратът на 10 март не беше дело на една личност, а на една каста, на една група от хора, обединени помежду си от привилегиите, които ползваха, като един от тях, най-амбициозният, най-дръзкият, стана техен водач. Говоря за „Фулхенсио I“ от нашата приказка. Тази каста изразяваше интересите на реакционната класа в нашата страна, на латифундистите, на притежателите на паразитния капитал, тя беше свързана с чуждестранния колониализъм. Те не бяха малко — тези хора, тези паразити, които сега се изпариха като по някакво чудо — цяла поредица от екземпляри, политикани от най-лоша проба, журналисти приближени на президентския салон, стачкоотстъпници, „царе“ на хазарта и проституцията. И така на 1 януари 1959 година бе постигната стратегическата цел, поставена по онова време от революцията — унищожаването на тиранията, която в продължение на седем години избиваше кубинския народ. Но нашата революция, която е революция, съзнаваща своите отговорности, не забравя, че политическият суверенитет е тясно свързан с икономическата независимост на страната.

Нашата революция не желае да повтори грешките, извършени през тридесетте години, когато революционерите мислеха, че е достатъчно да се ликвидира една личност  (3), без да си дават сметка, че този човек е представител на една класа, на един определен строй и затова, ако не бъде разрушен този строй, неприятелите на народа ще си намерят друг човек. Ето защо днес революцията полага усилия да се изтръгне от корен злото, което отдавна измъчва Куба. Трябва да се учим от Марти и непрестанно да повтаряме, че коренни преобразования са тези, които стигат до корените на нещата; че този, който иска да прави основни промени, трябва да се стреми да преустрои из основи нещата, за да даде на хората сигурност и щастие. Нашата революция възнамерява да изтръгне злото из корен, е заявявал не веднъж Фидел, като употребява думи, различни от тези на Марти, но мисълта, намерението му е същото. След като бе постигната голямата стратегическа цел да се свали тиранията и да се установи революционна власт, рожба на народа и отговорна пред него; власт, чийто въоръжен орган е една войска-синоним на народа; наложи се да се очертае новата стратегическа цел и тя е да се завоюва икономическа независимост, а това ще рече да се постигне национален суверенитет в пълния смисъл на думата. По време на борбата, която водихме доскоро, ние си поставяхме тактически цели: да победим в планините или в селищата, да превземем Санта Клара, президентския дворец, военния лагер Колумбия, производствените центрове, и т.н. Тези задачи осъществявахме чрез фронтална атака, чрез обсада или по пътя на нелегалните акции.

Днес си поставяме други тактически цели — да приложим успешно аграрната реформа, която е основа на индустриализацията на страната, да разнообразим номенклатурата на външната търговия, да повишим равнището на живота на народа, и т. н. Всички те трябва да спомогнат да постигнем нашата голяма стратегическа цел — освобождението на народното стопанство от всяко чуждо вмешателство. На икономическия фронт се падна честта да се превърне в главна арена на борбата, която водим, макар че несъмнено и други фронтове, като например образователния, са от огромно значение. Неотдавна говорих за голямото значение на образованието, което ще подготви необходимите за новата борба специалисти. Но точно тези мои думи показват, че в новата борба икономическият фронт ще има първостепенно значение, а образованието ще подготвя при възможно най-добри условия, командирите, конто ще ръководят борбата. Мога да се нарека военен, военен, излязъл от недрата на народа, грабнал оръжието като толкова други, отговорил на един призив, военен, който в миналото изпълни своя дълг, а сега оглавява поста, който му бе наредено да заеме — министър на промишлеността и ръководител на Централния планов съвет. Нямам претенции да съм икономист, но като всички революционни бойци и аз се подчиних на заповедта и заех новия си боен пост. Сега аз съм един от тези, които трябва да бдят за съдбата за народното стопанство, а от него зависи бъдещето на революцията. Но сражението, което водим на икономическия фронт, се различава от онези, които водехме за Сиера Маестра. Сраженията, които сега водим, са позиционни, сражения, при които почти никога не се случва нещо неочаквано. При тях се съсредоточават войски и се подготвят грижливо атаките. Победите са плод на труда, на усърдието и на плановостта. Този вид война изисква колективен героизъм, саможертвата на всички. Тя не е еднодневна, едноседмична, едномесечна, тя е една извънредно продължителна война. Колкото по-дълго време останем изолирани, колкото по-малко изучаваме характерните особености на терена, колкото по-слабо проучваме противника, толкова по-продължителна ще бъде тя.

Тази война се води с най-различни оръжия. Такива са например вноската от 4% върху надниците, с която работниците помагат за индустриализирането на страната, трудово-производителните кооперации, създаването на нови, непознати за националната промишленост отрасли, като цитохимията, тежката химия, металургията на черните метали, и наша главна стратегическа цел – това трябва непрестанно да се подчертава – е завоюването на националния суверенитет.

Но за да завоюваме нещо, трябва да го отвоюваме от някого и затова е добре да говорим ясно и да не се крием зад понятия, които биха могли да бъдат зле тълкувани. Това, което трябва да завоюваме, е всъщност суверенитет, а трябва да го отвоюваме от някого, който се нарича монопол. Въпреки че монополите по начало нямат отечество, те имат поне една обща характеристика, а именно — всички монополи, които се бяха настанили в Куба, които ползваха кубинската земя, са тясно свързани със САЩ, а това ще рече, че ще водим икономическа война с великата сила, разположена на север от нас, и че тази война съвсем няма да бъде проста и лесна. Това означава, че нашият път към освобождението минава през победата над монополите и по-конкретно над северноамериканските монополи. Контролът, който упражнява една страна над народното стопанство на друга, е в ущърб на това стопанство.

На 24 февруари Фидел Кастро на събрание в Кубинската конфедерация на труда запита: „Възможно ли е една революция да чака да се разреши въпросът, свързан с частния чуждестранен инвестиционен капитал? Възможно ли е една революция, която между другото има основание и в това, че издигна искане за възстановяване правата на работниците, които бяха ощетявани в продължение на дълги години, да чака разрешаването на въпроса за частния чуждестранен инвестиционен капитал, когато той се насочва там, където му диктуват интересите, и прави инвестиции не в производството на стоките, които са най-необходими за страната, а на онези, които носят най-големи печалба?“ Революцията, естествено, не тръгна по този път, защото това беше пътят на експлоатацията и се наложи да търсим друг път. Налагаше се преди всичко да ударим най-дразнещия от всички монополи, монополът, свързан със собствеността на земята, да го унищожим, да върнем земята на народа и едва тогава да започнем истинската борба, защото трябва да подчертаем, че това, което направихме досега, бе само установяване на контакт между двама врагове. Истината е, че във връзка с аграрната реформа не се води истинско сражение, сражението ще се води едва сега, ще се води в бъдеще, защото въпреки че монополите притежаваха тук големи площи земя, земеделското стопанство не бе за тях от решаващо значение. Участието им в химическата индустрия, в машиностроенето и строителството, в петролодобивната промишленост е от много по-голямо значение и именно в тези области на стопанството Куба дава един пример, един „лош пример“, както го наричат те.

Няма съмнение, че трябваше да се почне с аграрната реформа, защото 1,5% от собствениците били те кубинци или чужденци, притежаваха 16% от общата площ обработваема земя, докато 70% от собствениците притежаваха само 12% от нея. Имаше 62 хиляди стопанства с площ, по-малка от 0,75 кабалйерии  (4), докато нашият закон за аграрна реформа определя, че в районите, където няма изкуствено напояване, две кабалйерии са необходимият минимум, който позволява на едно петчленно семейство да задоволява минималните си нужди. В Камагуей пет или може би шест компании за производство на захарна тръстика контролираха 56 хиляди кабалйерии. А това отговаря на 20% от общата площ на Камагуей.

Но монополите държат освен това никела, кобалта, желязото, хрома, мангана и всички петролни концесии. За петрола например имаше концесии — тези, които бяха отпуснати, и онези, за които бе предявена молба, — които надхвърляха три пъти повърхността на нашата държава. С други думи, тези концесии обхващаха не само цялата национална територия, но и всички околни на Куба островчета, включително континенталния шелф. А имаше зони, за които две или три компании водеха дела. Този вид собственост на северноамериканските монополи бе също ликвидирана. Бе нанесен удар и на спекулата с жилищата, бяха намалени наемите, а сега Националният институт за архитектура и жилищно строителство изработва планове, които предвиждат на населението да се предложат евтини жилища. В Куба много монополистически предприятия се подвизаваха в областта на жилищното строителство и спекулираха с наемите. Те може би не бяха северноамерикански, но бяха представители на паразитния капитал, свързани със северноамериканските, ако не по друг начин, то по своята идеологическа концепция за частната собственост, която позволява на отделен човек да експлоатира цял народ. С намесата на държавата в големите търговски предприятия и със създаването на ..Народните магазини“ — в кубинските села има вече хиляда и четиристотин такива магазини — бе спряна, или се направи първата крачка, за да се спре спекулата и да се сложи край на монопола в областта на вътрешната търговия.

Вие знаете за поскъпването на продуктите, но ако сега ме слушат някои селяни, и те ще могат да ви кажат каква разлика съществува между днешните цени и тези, които търгашите-лихвари в селото определяха своеволно в отминалата злокобна епоха. Произволните действия на монополите в областта на обществените услуги бяха, ако не друго, то поне обуздани. Телефоните и електрическата енергия са два примера в това отношение. Присъствието на монополите можеше да се открие във всички области на кубинския живот. Не само в икономиката, за която днес говорим, но и в политиката и културата.

Напоследък се наложи да направим нова важна крачка в развитието на нашата борба за освобождение — нанесохме удар на монопола в областта на външната търговия. Бяха сключени вече няколко търговски договора с различни страни и непрекъснато пристигат представители на други страни, които искат да търгуват с Куба на равноправна основа. От договорите, които подписахме, несъмнено от най-голямо значение е този със Съветския съюз. Нужно е да го подчертаем, защото ние направихме една необичайна за този сезон на годината продажба. Пласирахме на световния пазар без остатък цялата наша квота за захар, имаме постъпили искания за покупки, които възлизат приблизително на осемстотин хиляди до един милион тона, а е възможно да сключим нови сделки, нови договори с други страни. Освен това осигурихме за следващите пет години да продаваме ежегодно по един милион тона. Вярно е, че само за 20% от тези продажби на захар ще получим долари, но в края на краищата доларът не е нищо друго освен едно средство за покупка. Доларът няма абсолютно никаква друга стойност освен тази, че с него може да се купи нещо, а в нашия случай ние използваме захарта вместо долара, като с нея купуваме промишлени стоки или суровини. Някой ми подхвърли, че договор като този, който сме сключили, е истинска катастрофа, тъй като голямото разстояние, което отделя Съветския съюз от Куба оскъпява продуктите, които ще внасяме. Договорът за внос на петрол опроверга категорично всички тези пророкувания. Съветският съюз се задължава да внася в Куба различни петролни деривати, като цената им ще бъде с 33% по-ниска от тази на северноамериканските петролни компании, които се намират на един хвърлей място от нас. Това се казва икономическо освобождение.

Някои подмятат, че всички тези продажби на Съветския съюз са политически сделки. Някои намекват, че те го правели, за да дразнят САЩ. Нека приемем, че е така. Съветският съюз като суверенна държава има право да ни продава петрол и купува захарта ни, пък ако ще и с това да дразни САЩ. А нас никак не ни интересуват намеренията, които имат или нямат някои. Ние търгуваме като продаваме тази или онази стока, а не националния си суверенитет, както ставаше преди. С всеки представител на държава, който идва при нас, ние ще говорим от позициите на равноправието. Няма значение колко голяма е тази страна, нито от какъв калибър са оръдията, с които е въоръжена. Като независима страна Куба има един глас в Организацията на обединените нации, един глас, равен на този на САЩ или на СССР. Договорите, които подписахме, са проникнати от този дух на равноправие и в бъдеще ще продължим по същия път. Нека напомним, че Марти още преди много години бе разбрал и бе изказал истината, че държавата, която купува, заповядва, а тази, която продава — се подчинява. Когато Фидел Кастро обясни, че търговският договор със Съветския съюз е извънредно благоприятен за Куба, той просто обясни, че… впрочем по-правилно е да кажа, той изрази чувствата на целия кубински народ. Действително, всички ние се почувствахме малко по-свободни, когато разбрахме, че можем да подписваме търговски договори с когото си искаме, а днес се чувстваме още по-свободни, когато сме убедени, че е подписан един от най-благоприятните за Куба търговски договори. Когато сравняваме неизгодните заеми, отпускани от северноамериканските компании със заема или кредита, който ни отпусна Съветският съюз — срок за изплащане дванадесет години при лихва от 2.5%, а това ще рече най-ниският и благоприятен лихвен процент в историята на международните търговски отношения, — разбираме от колко голямо значение е този кредит. Вярно е, че този кредит се отпуска, за да купуваме с него съветски стоки, но нима заемите, които отпуска Експортната банка, една привидно международна институция, не се дават при условие, че ще бъдат купувани стоки от САЩ?  При това трябва ла се купуват определени стоки от чуждестранните монополи. Да приемем (примерът, разбира се, е произволен), че Експортната банка отпусне на Бирманската компания за електроенергия — нека си представим, че Бирманската компания е подобна на Кубинската компания за електроенергия — заем от осем, десет или петнадесет милиона долара. Тя купува за тази сума съоръжения и започва да доставя извънредно скъп и при лоши условия ток, събира огромни такси и, с една дума, в случая плаща целият народ. Такава е системата на международните кредити. Те са съвършено различни от кредита, отпуснат на една държава, с цел тя да го използва, за да бъдат облагодетелствани от него всички нейни граждани. Съвсем различно щеше да е положението, ако СССР беше отпуснал сто милиона долара на някоя своя дъщерна компания, с цел да направи една сделка и да изнася дивидентите в Съветския съюз. Но в нашия случай не виждаме нищо подобно и дори е планирано да бъдат построени у нас един голям металургичен завод и една петролна рафинерия. Те ще бъдат чисто кубински и ще служат на народа.

С една дума, ние ще платим само цената на това, което ще получим, и както стана ясно от договора за петрола, това ще бъде една разумна и честна цена. Нашето правителство ще продължи съвсем открито да обяснява своите дела, но аз не бих могъл отсега да кажа дали в бъдеще, когато подпишем и други договори с тази страна, цените и на другите стоки, които тя произвежда, преди всичко тези на някои качествени промишлени произведения, ще бъдат така необичайно евтини, както досегашните. „Диарио де ла Марина“, налага се отново да цитирам този вестник, се противопоставя на договора. За съжаление, не донесох една много интересна статия, в която се посочват пет, шест или седем съображения, поради които договорът не е по угодата на този вестник. Разбира се, всички те са неверни. Те са неверни не само по отношение на тълкуването, което също е лошо, но те са неверни и като информация. Този вестник не казва например истината, когато твърди, че с търговския договор Куба поемала задължението да подкрепя действията на СССР в ООН. В една декларация, издадена по взаимно съгласие със СССР и съвсем отделно от търговския договор, Куба заявява, че ще се бори в ООН за запазване на световния мир. Това обаче е нещо съвсем различно от твърденията на „Диарио де ла Марина“. Както Фидел обясни вече, това е все едно да обвиняват Куба, че вършела това, за което ООН според нейните учредителни актове е била създадена. Другите съображения, които изнася вестникът — те са от икономически характер — и които бяха много сполучливо опровергани от нашия министър на търговията, страдат от сериозни недостатъци и са изпълнени с нагли лъжи. Най-сериозното съображение на вестника, за да се противопоставя на договора, е свързаното с цената на захарта. Вие всички знаете, че на световния пазар тази цена зависи от търсенето и предлагането. „Диарио де ла Марина“ твърди, че Съветският съюз ще хвърли отново на пазара този милион тона захар, който купува от Куба. В такъв случай Куба няма да спечели нищо. Но това е една чиста лъжа, защото договорът уточнява изрично, че Съветският съюз може да изнася захар само за онези страни, които и в миналото са купували обикновено от нея. Съветският съюз е страна вносител на захар, но тя изнася рафинирана захар за някои съседни страни, които не разполагат с инсталации за рафиниране, като Иран, Ирак и Афганистан, естествено е, че Съветският съюз ще продължи да доставя захар на тези страни, но важното е, че нашата захар ще се пласира изцяло в СССР, и то в съгласие плана, който предвижда да се увеличи потреблението на захар в страната.

Щом северноамериканците са много загрижени, защото, както се изнесе дори в конгреса, вярват на думите на Съветския съюз, че ги настига, защо ние да не вярваме на СССР, когато ни казва, и не само казва, а и го скрепява с подписа си, че тази захар е за вътрешна консумация?  Бихме могли да се запитаме, как можа да се намери тук вестник, който да подхрани това съмнение, което се подема в международен мащаб и което действително може да повлияе зле на цените на захарта? Работата е там, че този въпрос се раздухва от контрареволюцията. Той е дело на онези, които не могат да се примирят, че са им отнети привилегиите, от друга страна, във връзка с цената на кубинската захар (преди няколко дена по повод на едно наше твърдение съвсем неоправдано се намеси и Линкълн Прайс, един от техните говорители) монополите твърдят, че тези сто или сто и петдесет милиона долара, които плащат в повече за захарта, са всъщност един подарък на Куба. Това не е така, защото Куба подписва митнически споразумения, по силата на които за всеки долар, който северноамериканците изразходват в Куба, Куба изразходва приблизително долар и петнадесет цента. Това означава, че в срок от десет години един милиард долара е минал от ръцете на кубинския народ в ръцете на северноамериканските монополи. Ние не държим да правим подаръци на когото и да било, но ако тази сума, вместо да остане в ръцете на кубинския народ, попадаше в тези на народа на САЩ, щяхме все пак да сме доволни. Най-лошото в случая е, че тя влиза в касите на монополите, а те служат като инструменти за потисничество, пречат на заробените народи от цял свят да тръгнат по пътя на своето освобождение. За всеки долар, който Куба е получила в заем от САЩ, са платени седемдесет и един цента лихва, и то при положение, че тези заеми са краткосрочни. Можем да си представим какви щяха да бъдат лихвите, ако заемите бяха дългосрочни, какъвто е кредитът, който ни отпусна СССР. Ето защо в нашата работа сме следвали съвсем точно заръките на Марти, като сме се старали да разнообразим номенклатурата на външната търговия и да не се обвързваме само с един купувач. Но ние се стремим да разнообразяваме и нашето производство, така че да можем да доставяме стоки на повече пазари.

Ясно е, че Куба върви към възход. Ние действително изживяваме истински звезден миг в нашата история. Настъпило е време, когато народите на Америка обръщат погледа си към нашия малък остров, а реакционните правителства обвиняват Куба за всички взривове на народно недоволство, където и да избухнат в Америка. Ние декларираме категорично, че Куба не изнася революции. Революциите не могат да се изнасят. Революциите избухват тогава, когато в една страна се натрупат редица непреодолими противоречия. Куба изнася, но изнася един пример, този „лош пример“, за който говорих. Това е примерът на един малък народ, който дръзва да отхвърли законите на една лъженаука, наречена геополитика, и макар да се намира в пастта на звяра, както казваше Марти, си позволява да издига глас за свобода. Това е престъплението, това е примерът, от който се плашат империалистите, северноамериканските колониалисти. Искат да ни смажат, защото сме знаме за Латинска Америка, искат да приложат към нас доктрината Монро, а има н един нов вариант на същата доктрина, , който бе представен в Сената на САЩ. Мисля, че за тяхно щастие, той не беше приет или не успя да мине през някоя от сенатските комисии.

Имах възможността да прочета мотивите на новия вариант и открих в тях един първобитен, невероятно остарял колониален начин на мислене. Струва ми се, че ако бяха одобрили този законопроект, той щеше да опозори народа на САЩ. Законопроектът възкресяваше доктрината Монро, правеше я още по-категорична и в един от членовете, спомням си отлично, се казваше: „Доктрината Монро постановява изрично, че никоя не американска страна не може да поробва американските страни“. А това ще рече, че американски страни могат да го правят. По-нататък продължаваше „…естествено, това всъщност представлява вариант на възможността да се осъществи намеса, без да е необходимо да се прибегне до Организацията на американските държави“, и след това, разбира се, да се поднесе свършеният факт за одобрение пред същата организация. И така, това са опасностите от политическо естество, които произтичат от нашата кампания за икономическо освобождение. Виждам, че времето ми изтича, но остава да се занимаем с последния проблем — в какво да инвестираме нашите девизи, в какво да вложим усилията на нацията, за да осъществим нашите икономически искания. На 24 февруари по случай символичното връчване на вноската от 4%, Фидел Кастро каза на работниците: „…когато революцията взе властта, тя не можеше да гледа безучастно намаляването на резервите, а народът беше привикнал на такава консумация, при която вносът надхвърляше износа.“

В това положение една страна няма друг изход освен да почне да инвестира, а за тази цел тя или трябва да пести, или да допусне чуждестранни капитали. Да видим сега защо решихме да пестим, и то да пестим преди всичко нашите девизи, за да развием с тях собствена промишленост. Преди това у нас бе в сила тезата за внос на частен капитал. Когато става въпрос за национален частен капитал, капиталът се намира в страната. Но ние говорим за внос, тъй като националният капитал е недостатъчен, а формулата, която се предлагаше, беше да се инвестира чуждестранен частен капитал. Движението на чуждестранния частен капитал се подчинява на закони, които нямат нищо общо с щедростта, благотворителността или желанието да се помогне на народите. Движещата сила в случая е желанието да си помогне сам на себе си. Чуждестранният частен капитал е онзи капитал, който поради това, че е излишен в дадена страна, се прехвърля в друга, където надниците са по-ниски, животът и суровините са по-евтини, така че могат да се получат по-големи печалби. Не щедростта, а печалбата обуславя движението на чуждестранния инвестиционен капитал. Тук, у нас обаче, винаги е била защитавана тезата да се дават гаранции на частния инвестиционен капитал, за да се разрешат с негова помощ проблемите на индустриализацията.

В селското стопанство и промишлеността ще бъдат инвестирани триста милиона. Ето каква битка водим сега, за да развием стопанството на нашата страна и да разрешим тежките проблеми, наследени от миналото. Пътят, по който вървим, несъмнено не е лесен. Знаете, че ни заплашват, че се говори за икономически репресии, знаете, че се говори за машинации, за това, че ще ни отнемат квотата за внос на захар в САЩ, и т. и. А ние всъщност се опитваме да продаваме нашето производство. Означава ли това, че трябва да отстъпим? Означава ли това, че трябва да изоставим, поради това че ни заплашват, всяка надежда за подобряване на положението ни? Кой е верният път на народа? Кому вредим, като искаме да се развиваме? Искаме ли да живеем от труда на други народи? Искаме ли да живеем от богатствата на чужди народи? Какво искаме ние, кубинците? Ние не искаме да живеем на гърба на другите, а желаем да изкарваме прехраната си с пот на челото. Ние не искаме да живеем от чужди богатства, а от нашите собствени богатства, за да бъдат задоволени всички нужди на нашия народ, като на тази база разрешим останалите проблеми на страната, защото тук не се говори за икономиката в името на самата икономика, но за икономиката като основа, която ще позволи да се задоволят всички останали нужди на страната — от образование, от здравословен и хигиеничен живот, от един живот, който не се състои само от труд, но и от отмора, необходимостта да се изкоренят недъзите, останали от колониалното минало, когато са били създадени предпоставките за появата на проблемите, които ние искаме да разрешим. Не аз, а друг другар ще ви обясни в някоя от следващите беседи не само как, а и за какво ще бъдат употребени милионите, които ще получим от износа на нашето производство.

А сега за малодушните, за страхливите, за тези, които смятат, че никога друг народ не се е намирал в подобно положение и че това положение е катастрофално, че сме загубени, ако не спрем или не се върнем назад, искам да прочета, и с това завършвам, един къс анекдот от Хесус Силва Ерцог, мексикански икономист, автор на мексиканския закон за национализацията на петрола. Този анекдот се отнася за времето, когато и Мексико е изживявало една напрегната епоха, в която международният капитал е заплашвал духовните и културни ценности на народите. Този анекдот представлява един синтез на това, което днес се говори и за Куба. Ето какво пише Хесус Силва Ерцог: „Почна да се говори, разбира се, че Мексико е комунистическа страна. Появи се призракът на комунизма. В книгата, която цитирах вече в различни беседи, посланикът Даниелс разправя, че в онези тежки дни посетил Вашингтон и срещнал там един английски джентълмен, който почнал да му говори за мексиканския комунизъм. Сеньор Даниелс му казал: „Вижте какво, аз в Мексико не познавам друг комунист освен Диего Ривера , но я ми кажете, какво е това комунист? Джентълменът се настанил в един удобен фотьойл, почнал да размишлява, станал и се опитал да даде една дефиниция. Не го задоволила. Седнал отново, отново потънал в размисъл, поизпотил се дори, станал отново и дал друга дефиниция. И тази не била задоволителна. Седнал още веднъж и така продължило, докато накрай се отчаял и казал на Даниелс: „Господине, комунист е всеки, който ни дразни.“

Сами виждате, как историческите положения се повтарят. Аз съм сигурен, че ние всички доста дразним някои хора. Струва ми се, че Раул Кастро и аз имаме честта да бъдем сред най-дразнещите… Но историческите ситуации си приличат. Така както Мексико национализира петрола и продължи да върви по своя път, като всички признават, че генерал Карденас е най-великият президент на тази република, така и ние няма да се спрем и ще продължим по нашия път.

Всички онези, които са от другата страна на барикадата, ще ни наричат такива или онакива, ще говорят за нас това или онова, но едно е сигурно — ние работим за доброто на народа и не ще отстъпим, а онези — експроприираните, конфискуваните, национализираните, няма да се върнат.

(1)  Встъпителна беседа от телевизионната програма „Народен университет“, изнесена на 20 март 1960 г.

(2)  След победата на революцията народната власт превръща някогашните казарми на Батиста в учебни центрове. – Бел. прев.

(3)  Авторът говори за опитите да бъде свален режимът па Херардо Мачадо чрез убийство на самия диктатор. — Бел. прев.

(4)  Кабалйерията е мярка за площ, употребявана в Испания и някои латиноамерикански страни. В Куба се равнява на 134,3 декара. – Бел. прев.