АНАЛИЗИ > ДОКЛАДИ
Участието на евреите в антинацистката съпротива в годините на Втората световна война

Искра Баева - 15 март 2018

Темата за съдбата на евреите в годините на Втората световна война се е превърнала в структуроопределяща за следвоенна Европа, за създаването на държавата Израел, за интерпретирането на т.нар. еврейски въпрос в цял свят. От края на най-голямата война в историята на човечеството отминаха повече от седем десетилетия, историята ѝ вече се разглежда от най-различни гледни точки, но струва ми се, че никога няма да бъде прекъсната връзката ѝ с холокоста – най-краткото описание на съдбата на европейските евреи. Това деяние, което предвоенните хора трудно могат да си представят, за пореден път показва, че историята винаги може да ни изненада – както с неочаквано велики, така и с невъобразимо мерзки дела.

Темата на днешната конференция ни припомня за друг елемент от историята на Втората световна война – не толкова мащабен като холокоста, но истински хуманен – спасяването на преследваните евреи, каквито случаи има в цяла Европа. Едва ли има добронамерен човек по света, който да не осъзнава, че без окончателната победа на Антихитлеристката коалиция във войната, без освободителната мисия на нейните армии (на първо място съветската) в лагерите на смъртта, неслучайно изградени в присъединените към Третия райх източни територии, нямаше днес да говорим за европейско еврейство.

Победата във войната е постигната на много висока цена, платена от всички демократични и свободолюбиви народи, като една от най-високите плаща европейското еврейство. Така се ражда големият разказ за мартирологията на милиони мъже, жени и деца от еврейски произход, който има различни политически, културни, икономически и други последици за Европа и света.

Историческият разказ за холокоста дава силен превес върху обрисуването на евреите като обект на историята, мишена на унищожителните импулси на националсоциализма. Но почти липсва другият образ – на евреите като субект, като активни участници в битките и противопоставянията на Втората световна война – за участието на евреите в националната и общоевропейската съпротива срещу опитите на нацистите да си осигурят първо общоевропейска, а след това и световна доминация.

Разказът за участието на евреите в антинацистката съпротива има два аспекта. Първият е за съпротивата на евреите срещу собственото им унищожаване, а вторият е за участието им в по-голямата борба – общоевропейската антифашистка/антинацистка съпротива. В първия случай става дума за действия в еврейските общности, а във втория за общоевропейски действия, в които етническият произход не играе роля.

Европейските евреи трудно и относително късно стигат до идеята, че трябва да се противопоставят на нацистките планове за „освобождаване” на Европа от евреи (сиреч за „окончателно решение”). Те се оказват неподготвени за мащабната и организирана широка скала германска акция за гетоизиране, а после и буквално за унищожаване на европейските евреи. За дългия си живот в Европа те са привикнали (доколкото това е възможно) с антисемитизма и са изработили стратегия за приспособяване, в която водещи са несъпротивата и преживяването. Затова в еврейските среди, дори и след като в окупираната от вермахта част на Европа те са затворени в гета, надделява стратегията на оцеляването. А усилията на еврейските организации са насочени към осигуряване на реда, запазване на вътрешната организация и йерархия в общността. Много късно, едва след като започва планомерното им унищожаване в лагерите на смъртта, се стига до истинска организирана еврейска съпротива.

Не е случайно, че първият голям акт на еврейска съпротива с оръжие в ръка е въстанието на Варшавското гето, започнало на 19 април, в деня Песах, и продължило до 15 май 1943 г. Характерен за господстващите настроения сред евреите е фактът, че въстанието избухва не когато в средата на 1942 г. започва извозването на наброяващите половин милион евреи от Варшавското гето към Треблинка, а след като то е почти изпразнено – когато остават 50 до 70 хил. души. Дотогава остава жива надеждата, че несъпротивата ще осигури оцеляване на по-голямата им част. Въстанието на младите варшавски евреи няма шансове за успех – те нито имат достатъчно оръжие, нито могат да се противопоставят на нацистите. Обречеността е залегнала и в обявената цел: „Да умрем с достойнство, да се противопоставим на деморализацията, на силите на злото, да демонстрираме своя отказ да бъдем доведени до състоянието на животни”. И действително, въстанието на Варшавското гето връща човешкото достойнство на хора, поставени в нечовешки условия. Въстанието има символичен заряд с много силно звучене. Затова данните за германските жертви, определяни на 86 убити и 450 ранени, имат значение като символ, че и евреите могат да нанесат удар на вермахта.

Във връзка с въстанието на Варшавското гето заслужава да се припомни как там се появява идеята за съпротива. Бойните еврейски организации възникват още през март 1942 г. и обединяват привърженици на леви организации – Полската работническа партия, Поалей Сион–Левица, Хашомер Хацаир и Дрор, създали Антифашистки блок. По време на унищожението във Варшавското гето се създава както лявата Еврейска бойна организация, под ръководството на Мордехай Анелевич, разполагаща с 600 бойци, така и десният Еврейски военен съюз, командван от Павел Френкел, разполагащ с 250 бойци. Въстанието избухва на 19 април 1943 г. рано сутринта, когато от две страни в гетото навлизат германски военни и полицейски части и подкрепящите ги колаборационистки украинско-латвийски сили – въстаниците обстрелват нахлулите с гранати и бутилки с бензин, като успяват да ги прогонят. Тогава въстаниците убиват първите германци. Въпреки политическите си различия младите и решени да се противопоставят на унищожението евреи от гетото воюват рамо до рамо и успяват да докажат, че във всяка ситуация хората могат да запазят достойнството си. И още нещо – след избухването на въстанието на Варшавското гето на въстаналите евреи се опитват да помогнат полските съпротивителни дейци както от свързаната с лондонското правителство Армия Крайова, така и от прокомунистическата Гвардия Людова.

Друга линия на еврейската дейност е опитът да се разбуди световното обществено мнение чрез документиране и разпространяване на свидетелства за холокоста. Единичен, но въздействащ акт става демонстративното самоубийство на активиста от Бунд Шмул Зигелбойм на 13 май 1943 г. в Лондон, по време на въстанието на Варшавското гето. То е знак на протест срещу безразличието на света към ставащото във Варшава. Първото въстание е последвано от въоръжената съпротива срещу неизбежната гибел и в гетата на Бялисток и Вилнюс.

Особено трагична е съдбата на евреите в Литва заради силния антисемитизъм там и сътрудничеството на литовското население с германските окупационни сили по ликвидирането на местните евреи. През септември 1941 г. във Вилнюс са създадени две еврейски гета, като по-голямото е унищожено още в края на с.г.. Второто обаче, в което са съсредоточени около 20 хил. трудоспособни евреи, продължава да съществува – в него са създадени работилници, работещи за германския вермахт, докато през 1943 г. не започва и неговата ликвидация. Тогава създадените още през 1941 г. в него бойни еврейски групи оказват въоръжена съпротива.

Въстанието на гетото в Бялисток също избухва в хода на ликвидирането му – между 16 и 20 август 1943 г. Въстаниците не са обезсърчени от факта, че разполагат само с 25 автомата и около 100 пистолета. Евреите се надяват да прекъснат германския кордон, настъпващ срещу гетото, за да си осигурят коридор за бягство. Плановете им не успяват и те са откарани в лагера на смъртта в Аушвиц. Но бойните групи продължават съпротивата, а организаторите на въстанието Мордехай Таненбаум и Даниел Мошкович предпочитат да се самоубият, вместо да се предадат.

Форма на въстание добиват и въоръжените акции на евреите вътре в лагерите на смъртта. Такива са съпротивителните действия през август 1943 г. в Треблинка, през октомври с.г. в Собибор, през октомври 1944 г. Аушвиц-Биркенау. С откраднато оръжие те атакуват охраната на лагерите и по този начин поддържат живо чувството за съпротива.

Втората форма на еврейска съпротива е участието в партизанското движение на спасили се по един или друг начин евреи. По общи данни от 1942 до 1945 г. между 20 и 30 хиляди евреи партизани се борят с вермахта и неговите съюзници в Източна Европа. Създадени са и чисто еврейски партизански отряди, възникнали почти веднага след германската окупация на Белорусия и Литва, където живеят едни от големите еврейски общности. Най-известният еврейски партизански отряд действа в Белорусия. Той е създаден от тримата братя Белски (Тувия, Александър–Зус и Аарон), който действа от декември 1941 г. до края на войната, като воюва с германските сили и спасява още около 1200 евреи, подготвени за изпращане в лагерите на смъртта.

Все пак основната група евреи-партизани участват не обособено, а в общонационалното партизанско движение в страни като Съветския съюз, Полша, Франция, като не бива да забравяме и България. Еврейското участие в съпротивата по правило е доста по-широко, отколкото е процентът на евреите в съответната държава. Така например във френската съпротива участват около 15 % евреи, докато делът им сред френското население е едва процент.

Другите форми на чисто еврейско участие в съпротивата са въстанията и бягствата от концентрационните лагери. На евреи се дължат и сведенията за ставащото в лагерите (достоверни сведения за холокоста светът получава след бягството на Рудолф Врба и Алфред Вецлер от Аушвиц на 7 април 1944 г.). Техните сведения постепенно променят отношението на външния свят към Третия райх и създадените от него лагери на смъртта.

За общоевропейската еврейска съпротива срещу нацизма в годините на Втората световна война може да се говори много, но накратко искам да се спра и на българския случай.

Съвременното българско общество е сравнително слабо запознато с отношението на българските евреи към властите в тогавашна България. Ще започна с това, че днес българите предпочитат да не знаят за репресивните мерки срещу българските евреи, последица от Закона за защита на нацията: имуществото им е конфискувано, изселени са от столицата и големите градове, мъжете са изпратени в трудови лагери. Днес тези репресии могат да се интерпретират и като цена за спасяването на евреите, но тогава те раждат желание за съпротива. Предварително условие за появата на еврейската съпротива в България е възникването на българското противопоставяне на господстващата в България и в Тристранния пакт система. Това става на 24 юни 1941 г., два дена след началото на Германо-съветската война, когато започва организирането на българското съпротивително движение, ръководено предимно от комунисти. Българските политически реалности обуславят факта, че еврейските съпротивителни нагласи се свързват с комунистите, с други думи в България не можем да говорим за самостоятелна еврейска съпротива, вероятно и защото нашите евреи са малко – между 48 и 50 хил. и са добре интегрирани в българското общество. Немалка част от младите евреи се присъединява към всички форми на съпротива срещу българските власти и техните нацистки съюзници. Също както във Франция и в България участието на евреите в съпротивата значително надхвърля присъствието им в обществото.

Най-масово се включват евреите в партизанското движение, тъй като то им позволява да излязат извън контрола на властите и да се почувстват господари на съдбата си. Само като пример за присъствието на евреите в българското партизанско движение ще посоча данните за Родопския отряд „Антон Иванов”, създаден през февруари 1943 г. В неговия около 200-членен състав се включват 28 евреи, 21 от които загиват при разгрома на отряда през зимата на 1944 г. Евреи партизани има в почти всички отряди, разположени до по-големи групи интернирани евреи. Конкретните данни сочат, че в антифашистката съпротива загиват 66 евреи. Евреи участват и в другите съпротивителни дейности като саботажи, пропаганда, организирана политическа дейност, градски бойни групи. В това отношение българските евреи не правят изключение от европейските. В съпротивата се включват младите, главно ляво ориентираните. Много от тях загиват, други успяват да преживеят войната и се включват както в следвоенното развитие на България, така и в заселването и изграждането на Израел.

Накрая на това кратко споменаване на участието на българите евреи в противопоставянето на германския нов европейски ред, искам да изброя някои имена на загинали, но забравени, изтрити от паметни места или отречени евреи-антифашисти: Саул Авербах, Моис Йосиф Бенбасат, Менахем Папо, Изидор Айзнер, Леон Йосиф Таджер, Виолета Якова, Емил Шекерджийски, Йосиф Хаим Бенбасат, Маир Джалдети, Ездра Мордехай, Израел Маир Илел, Исак и Яко Алболах, Изи Аврам Герон, Алберт Хаим Бенвенисти, Хаим Моис Чичек. Те заслужават най-малкото за момент да преклоним глава пред тяхната памет.

И за да бъде по-ясен мащабът на жертвите на европейските евреи, при цялата условност на големите числа в историята, ще посоча следните данни: в онези трагични години загиналите евреи в балтийските страни доближават 100 %, в Гърция – 98 %, в Полша – 94 %, в Австрия – 88 %, в Германия и Чехословакия – по 86 %, в Югославия – 84 %, в Холандия 74 %, в Белгия – 55 %, в Унгария и Норвегия – по 50 %, в Румъния – 46 %, в Италия – 34 %, във Франция – 26 %, в Дания – 15 %, в Съветския съюз – 14 %, в България – между 6 и 22 % в зависимост от интерпретацията на понятието български земи.

Историята не можем да променим, но трябва да я помним, за да не повтаряме не само грешките, а и престъпленията. И да се стараем да живеем така, че да не се налага следващите поколения да се срамуват от нашите действия и бездействия.

 

––

Докладът е представен пред конференцията „75 години. Незабравените лица на спасението”, проведена на 14 март 2018 г. в СУ „Св. Климент Охридски”.

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…

Вашият коментар