Повод за тази статия е филмът „Страната, която се свива“, излъчен от датската централна телевизия преди дни. Бедност, пустош и безнадеждност в един от регионите на страната ни. Пътят на България – стълб с некролози, самотен пътник и посока в нищото.
И се пита човек – няма ли сила, която да спре разпада? Няма ли политика, която да сложи юзди на стремглавото демографско свличане? Няма ли действия, които да върнат надеждата, че процесите са обратими? И първото, което ти идва в ума след тези въпроси, е, че българските политици са се отказали да се борят. Престанали са да се съпротивляват. Оставили са нещата в ръцете на сляпа, пасивна и неясна съдба. Политици, които са се отказали от политиката на създаване.
След като България отдавна поддържа добри макроикономически показатели, най-нормалното е да се захване с по-сложни за управление задачи. Например с намаляването на диспропорциите между отделните региони на страната.
Известно е плачевното състояние на Северозападна България (1). Известно е също така, че никакви видими усилия не се полагат за ускоряване на развитието на този регион или поне за противодействие на процесите, които го разрушават.
Ако властта се ангажира сериозно, тя би могла да направи много за Северозападна България.
На първо място, властта може да създаде политика на специални данъчни кредити за бизнеса там (2).
Държавата може и директно да се заеме с разкриване на работни места. Тя би могла да създаде предприятия, сама или в партньорство с частния бизнес, като на последния формулира съблазнителни предложения. И ако по идеологически причини е против държавната собственост, тя би могла да създаде предприятия с цел след известно време да ги приватизира. Никъде не е казано, че трябва да се приватизира само това, което е създадено по време на социализма.
И защо все пак държавата?
Защото тя много по-лесно в сравнение с един частен бизнес субект може да намери сериозно финансиране и да поеме рискове. Защото нейното решение за създаване на предприятия е най-напред политическо и след това икономическо. От един частник не може да се очакват политически решения. Не е негова работа да се грижи за изглаждане на регионални несъответствия, докато на държавата и това й е работа. Първият въпрос, който възниква е:
„А откъде пари?“
Държавата, когато поиска, винаги може да намери пари, особено ако е в добро макроикономическо здраве.
Първо, тя трябва да се отнася отрицателно към бюджетните излишъци, ако няма да наваксва сериозни бюджетни дефицити от миналото. Бюджетният излишък при финансов недоимък в различни сфери е парадоксален. Той говори не толкова за добро управление, колкото за икономическа пасивност чрез непохарчени пари. Непохарчените налични пари са осъзнато задържане на ръста на БВП и осъзнато неразкриване на работни места.
Второ, държавата може да си позволи да вземе сериозни заеми, особено когато нейната задлъжнялост е далеч под нормите, определени за приемливи в Европейския съюз (3). Външният държавен дълг на България в момента е под 30% и ние сме една от трите страни в ЕС с най-нисък външен държавен дълг (4). Маастрихтските критерии разглеждат като допустими 60%.
Тук бих напомнил, че задлъжнялостта на Белгия например, страна, сравнима с нашата по големина, е над 100% от БВП. И тази задлъжнялост не е от управленска безотговорност. Тамошните политици са решили, че е недопустимо определени национални харчове да бъдат спестявани и че икономиката на страната ще се справи с такава задлъжнялост. Икономистите знаят, че за подобна преценка има и специални формули за изчисление.
Не бих си позволил да съветвам българските управляващи да направят това, което са направили еквадорските през 2008 г. , защото съветът ще се стори доста необичаен, а действието, което той изисква – драстично. Но там, в Еквадор, записват в Конституцията си, че заемите трябва да са с инвестиционна цел (5). Точно такива инвестиционни заеми са много подходящи и много нужни за толкова изостанал регион като Северозападния.
И ако става дума за заем, с който ще се създава производство за бързооборотни стоки, той става още по-лесно защитим. Съответното производство относително бързо ще генерира средства, които дори със закон могат да имат само едно предназначение – връщане за заемите, с които то е създадено.
България може да си постави и външнотърговска цел –
да бъде най-солидният износител за арабските страни на агнешко, например. Специалисти казват, че нашите агнета са предпочитани, защото се отглеждат в условия на изключително богата и разнообразна флора, което ги правело с много добри вкусови качества. Мултипликационният ефект на една суперферма за агнешко в нашия пример не се нуждае от особено доказване – тя гълта нискоквалифициран труд, чиято реализация е голям проблем, съвкупната заплата по правило цялата се излива в оборота, което от своя страна създава работни места.
Тази схема и нейните предимства показват колко изкуствени и безперспективни са опитите за стимулиране на заетостта с просто опрощаване на определени разходи на бизнеса. Такива програми има – държавата за определено време поема определено количество социални вноски и средства за квалификация. Да, бизнесът е облекчен с това, но работното място в момент, в който държавата престане да го субсидира, става нелогично, става излишно (6).
Има много други подходи, които могат да направят бизнеса в съответния регион относително привлекателен. Те отдавна са описани, систематизирани и прилагани по света. Достатъчно е да се проучи специалната регионална политика на страни като Китай или Хонгконг и да се вземат тези неща, които са приложими в наши условия. Например освобождаването от „Данък печалба“. Той не е голям, но неговата отмяна в дадена „свободна зона“ може да има сериозен психологичен успех.
Тук е мястото да споменем, че българската държава не разчита особено на данък печалба, когато прави разчетите си за бюджета. Освен това тя не се впечатлява от парадокси, свързани с този данък, което потвърждава нейната незаинтересованост (7). Известно е, че
българските политици пълнят бюджета главно от косвените данъци,
тоест взимат пари предимно от бедните
Такъв подход е удобен – бедните няма как да реагират остро на ДДС, дори само защото този данък не се вижда. Облагането на богатите с по-високи данъци, обратно, е рисково за политиците – срещу тях се изправят медии, НПО, лобисти и подкупи, една армия, срещу която се изисква голяма политическа устойчивост и голяма доза обществен идеализъм, от които нашите политици в своята съвкупност са лишени. То затова по теоретични конференции е лесно да се говори срещу ниския плосък данък, но на практика е невъзможно или почти невъзможно да се предприемат срещу него някакви политически действия.
В своята незаинтересованост от събираемостта на данък печалба България стигна до там, че като държава тя не реагира на парадоксални факти, които в стари демокрации биха довели до медиен шум, скандали, парламентарни комисии, сезиране на прокуратури и прочие. Имам предвид парадоксът от 2014 г. , когато 100-те най- големи фирми в България с общ оборот от 57,6 млрд. лева обявиха съвкупна загуба от 441,7 млн. лева (8). Нещо, което не е невъзможно да бъде реално, но в една зряла страна би предизвикало сериозни проверки.
Какво трябва да се случи?
Лесно за формулиране, фантастично за сбъдване
Достатъчни са две неща. Първо, политиците ни да се освободят от чувството,че процесите в страната са някак си обективни, от природата дадени. Да се изпълнят от чувството, че тези процеси могат да бъдат коригирани и дори същностно променяни с активни действия и минимум бездействия. Второ, депутати от определени избирателни райони да се проникнат от чувството ,че тяхна основна отговорност е развитието на районите, които представляват. Все едно са държавници на малки страни – като Сан Марино, Лихтенщайн или Люксембург. Днес страната се нуждае много от местен политически патриотизъм.
Тези призиви биха били вик в пустиня, ако избирателите не започнат да изискват такова поведение от своите представители. Ако не започнат да ги държат отговорни за това, което се случва, и за това, което не се случва в техните родни места. Липсва ли претенцията на избирателя, трудно може да се очаква от политиците масово и като по вълшебство да се изпълнят с местен патриотизъм.
И тук се затваря дяволският кръг. На бедният изобщо не му е до това да възпитава някого. От друга страна, неговата бедност ще продължи да бъде гарантирана при това качество на политиците. И как се прерязва този дяволски кръг?
За мен това е най-сложният обществен въпрос в България днес.
Бележки:
(1) БВП на човек от населението, изразен в стандарт на покупателната способност (СПС), в Северозападна България е едва 29% от средното за ЕС, а този в Югозападна България (район, който включва София) достига 76%. В периода 2006-2015 г. тази разлика се увеличава с 14%. В нашите съседки Гърция и Румъния разликата намалява. В същото време в ЕС има само четири страни, в които разликата между най-бедния и най-богатия регион е по-голяма от тази в България (2,62 пъти) – Великобритания, Словакия, Чехия и Белгия. За подробности виж: Виж например: http://ime.bg/bg/articles/regionalnite-razliiya-v-bylgariya-i-stranite-ot-es/
(2) Във Франция например държавата въвежда данъчен кредит за конкурентоспособност и заетост (CICE), влязъл в сила през 2013 г. През 2014 г. той е на стойност 6,43 милиарда евро, през 2016 г. – 12,6 милиарда и през 2017 г. – 15,7 милиарда. В своя пети доклад през октомври 2017 мониторинговият комитет преценява, че той би трябвало да позволи да се запазят или създадат до сто хиляди работни места. Вж http://bg.mondediplo.com/article1591.html В цитираната статия тази политика на държавата се преценява като насочване на ненужни и скъпи подаръци към бизнеса, но в България преференциалното отношение към регионален бизнес е едно от средствата за стимулиране на развитието на съответния район.
(3) Разбирането, че дългът трябва да се използва за развитието на икономиката се споделя например от опозиционния депутат Румен Гечев – „Искаме да видим какво правим с дълга, защото други страни използват част от държавния дълг, за да си стимулират икономиката.“ На противоположно мнение е финансовия министър Горанов: “ Държавният дълг не е пряк инструмент за въздействие на икономиката“. Виж https://www.investor.bg/biudjet-i-finansi/333/a/goranov-dyrjavniiat-dylg-ne-e-priak-instrument-za-vyzdeistvie-na-ikonomikata-251794/
(4) В края на второто тримесечие на 2017-а година дългът на 28-те членки на ЕС взети заедно е 83,4% от БВП. Държавният дълг в еврозоната за същия период е 89,1% от БВП. Според Евростат през второто тримесечие на 2017-а година най-ниско ниво на държавния дълг като процент от БВП е отчетен в Естония (8,9%), следвана от Люксембург (23,4%) и България (27,7%), докато най-високи нива на дълга са отчетени в Гърция (175,0% от БВП), Италия (134,7%) и Португалия (132,1%). Виж: http://bnr.bg/post/100888046/evrostat-namalavane-na-darjavnia-dalg-v-es-i-v-balgaria-prez-vtoroto-trimesechie-na-2017-godina
(5) „По отношение на сключването на заеми еквадорската конституция, приета с всеобщо гласуване през септември 2008 г., представлява голям напредък. Член 290 подчинява всяко бъдещо задлъжняване на следните правила: …..3. Държавният дълг ще финансира единствено инвестиционни проекти и програми в областта на инфраструктурата или програми и проекти, които генерират средства за изплащане на дълга. Вече съществуващ държавен дълг ще се рефинансира само ако новите условия са по-изгодни за Еквадор.“ Виж: http://bg.mondediplo.com/article1331.html
(6) Както казва на свои клиенти един мой публицистичен герой – кръчмар: „Ще открия ново работно място, ако започнете да ядете по четири кюфтета вместо по две и да пиете по две ракии вместо по една. Ако ви е такава мижава консумацията, за какъв дявол ми е ново работно място? То откъде ще си избива парите? А и моята полза каква е?“
(7) В ЕС преките данъци осигуряват 33,4% от бюджетните приходи, а в България едва 16,02%. Има един интересен факт при сравнението на 2007 г., първата година на облагане на печалбата с 10% и 2014 г., който не впечатли нито управляващи, нито опозиция,нито т. нар. гражданско общество. За двете посочени години е събран почти еднакъв данък печалба – за 2007 г.1676,6 млн. лева и за2014 г. – 1679,3 млн. лева. В същото време ръстът на БВП е 47%! За 2007 г. БВП е 56,5 млрд. лева, а за 2014 г. – 83,6 млрд лева. Как така БВП скача почти с 50%, а данък печалба не мърда – това е факт, който не възбуди никакво любопитство, да не говорим за управленска рефлексия. Виж: http://epicenter.bg/article/Istinata-za-niskite–ploski–danatsi/115218/11/33
(8) Виж „Капитал 100“ за 2014 г. издание на „Икономедиа“ АД
