АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Антибългарите и нашата перспектива като народ

Димитър Нинов - 18 март 2018

Антибългарите са особена категория хора: родени от българска майка, сукали българско мляко, расли и възпитани в България, а станали имитатори на западни модели, оплюватели на миналото си и демитологизатори на историята си. С други думи, антибългарите са съвременни герои от „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников, а в тяхното поведение по един чуден начин се преливат чуждопоклонничество, папагалщина и злонамереност.

Вие ще разпознаете антибългарите на Трети март (не са ни освободили, окупираха ни); на 9-ти май (това е Ден на Европа и той няма нищо общо с Червената армия, съставена от изнасилвачи и окупатори); на т.н. Халоуийн (традиционен български празник, особено за децата!); на т.н. Свети Валентин (традиционен ден на любовта, особено в България!)…

Антибългарите са хора на новия ред, които са склонни към спонтанна анти-комунистическа и русофобска реторика. Ако ги питаш как са живяли по време на социализма, те ще ти кажат, че са пребивавали в концлагер. Там, в „окупирана България“ те са учили в елитни гимназии и вузове, там са се лекували безплатно и са защитавали дипломните си работи сред шума на маршируващи руски ботуши. Там са станали комсомолски активисти, а някои – дори членове на БКП. Там са получили възможност за работа и кариера, едни са станали учители, а други – университетски преподаватели, артисти, инженери, директори, технически ръководители.

Днес тези неподозирани дисиденти заплюват своето минало и разобличават „комунизма“, посочват с пръст враговете на глобализма и на „евроатлантическите ценности“. Доволни са, че България вече няма индустрия, стопанство и армия, но има над хиляда джамии, няколко американски военни бази и два милиона и половина по-малко българи. Гордеят се с общата неграмотност на населението, с дълговете си към банките, с изобилието от мутри, с мижитурската си поза към новите си владетели. Благодарни са, че живеят зад железни врати и решетки, че имат алармени инсталации в апартаментите и колите си, че изпитват несигурност за утрешния ден.

Антибългарите са безспорни майстори на нови словесни клишета от типа на „няма безплатен обяд“, „комунистите са виновни за всичко“, „през 1941 г. не сме имали друг избор освен да се съюзим с Хитлер“, „в България фашизъм не е имало“, „партизанин – значи терорист“, „Паисий не е написал История славянобългарска, а История славно-българска. Тези наследници на Конфуций неуморно търсят повод да избълват цялата тази тирада от безсмислици в лицето на всеки неверник, който се съмнява в светлата европейска перспектива на България и в достойнствата на капитализма.

Кандисахме от българи, които се срамуват от Ботев, Вапцаров, „Време разделно“ и Сан Стефано; от такива, които премахнаха Родинознанието от учебните програми и изтриха стиховете на наши революционни поети. Кандисахме от псевдоучени, които пренаписват историята; които са забравили кой е махнал феса от главата им и се чувстват неудобно пред света, че у нас има връх Шипка и паметник на Царя Освободител. Кандисахме от български слагачи, които се умилкват като малки паленца пред своите европейски и американски господари, а като погледнат на Изток – ръмжат и святкат с очи като истински балкански левове…

Както казва големият български поет Ивайло Балабанов „Революция е нужна, но няма войвода“. Народът е доволен, омаян, гласува за едни и същи разрушители на България, ходи на плаж в Гърция, пазарува парцалки в Турция и си пие кафето в Париж. Мнозинството възприема тези нови възможности като крайна цел на своя живот, чиято основна мисия се определя от нуждите на благоутробието. Насаждат му аморалност, денационализират го, събличат го и го ограбват, а той  възприема всичко това с благодарност и го смята за добродетел.

Народът ежедневно руши своите духовни опори: език, писменост, славянство, православие – четирите стълба на българската идентичност, които съхраниха нацията ни в най-мрачните времена на робството. Днес тези духовни опори са незнайни за голяма част от българския народ и тяхното място е заето от неграмотност, опростачване, комерсиализъм, аморалност и култ към всичко западно.

Дали някога ще се събудим, зависи от нас, но времето е златно и преминава като мираж. Ако сега не го използваме, за да се извадим от блатото сами за косите, както е направил барон Мюнхаузен – ще продължаваме да бъдем безмълвни свидетели на собственото си затихване като нация и народ. Ще зачеркнем делото на хан Аспарух и ще се разпилеем окончателно по света, като прах във вятъра.

 

Димитър Нинов преподава теория на музиката в Тексаския държавен университет, град Сан Маркос, САЩ. Той е бивш председател на Директорския съвет на Националната асоциация на композиторите в САЩ (за 2009г.). Нинов е доктор на музикалните изкуства от Тексаския университет в град Остин и магистър по теория на музиката и композиция от Националната музикална академия в София.  Публикувал е статии в Cambridge Scholars…

Вашият коментар