26 март 2005 г.
Тази сутрин Иван Габеров се беше покачил на скалите над Емен и, търсейки прозрение, наблюдаваше от високото селото и природата наоколо. Компания му правеше дребното, с космати дълги уши и остра муцуна, куче на Пъчо, което носеше характерното име Герой. Някой беше захвърлил Героя на улицата пред Пъчовата врата още като новородено кутре и за учудване на всички жители на селото кучето много бързо се научи да намира орехи в тревата на изоставените дворове наоколо и да преживява с тях, а когато веднъж една немска туристка го съжали и му подхвърли парче хляб, кучето го отнесе на Пъчо и така получи името си. Защото къде в просперираща България някой така геройски ще се откаже от неговото си в полза на приятел, или на когото и да било другиго?!
Както се беше полуизлегнал под първите топли слънчеви лъчи, Габеров осъзна, че прозрението се е сгушило до препичащия се до него Герой и му се усмихва. „Наистина – зарадва се Издателя – колко разумно постъпват управляващите. Разделиха света на виртуален и реален. В реалния свят те се облагодетелстват от властта, готови са да забършат всяка горичка, магистралка, пристанище, ЕРП и каквото народът от глупост и сиромашко доверие дал, а в замяна на това отпускат на децата ни компютърчета, за да може във виртуалния свят, в който единствено им остава да се развиват, да не пречат на реалните концесии на пътища, мини за злато, летища и монополи. Излиза, че ние, техните родители, досущ сме като Пъчовия Герой – всеки се е захванал с черупката на костеливия си орех, а щом падне, носи келепира на управниците, и някак по животински, да не кажа верноподанически, оставя големите крадци в държавата да го залъгват с грамадански обещания, защото в България никой не мисли за бъдещето, освен те – управниците – за своето. Ето и селото под мене – мислеше си Габеров, – с невзрачните си къщички без основи, с кривите, кални и тесни улички и с всичкия недоимък, който личи отвсякъде, показваше, че никой тук не е мислел от ден до пладне. Че животът е къс като тояга за зло куче и не ни стига времето да се надигнем над проблемите си, па макар и на пръсти, и да го погледнем в очите. Как тогава да не се повярва на „героя“, който обеща цели осемстотин дни светло бъдеще, раздаде кифли и мляко с държавни пари на учениците, почерпи и всички ни с по една студена вода от чешмичките, които построи със същите държавни средства, макар само с парите потрошени по автомагистрала „Тракия“ да би могъл да нахрани всяко българско семейство с по едно печено агне, и то – почти сто пъти в годината“.
Габеров погледна към Пъчовото куче и видя поредния костелив орех, който животното глозгаше, за да преживее до утре.
