За първи път в нашата история двете регионални суперсили – Турция и Русия, които никога не са били заедно, сега са в ситуационен съюз с потенциал за стратегическо сътрудничество и могат да имат помисли за осъществяване на свои национални интереси, които да са в наша вреда.
Интервю на Петър Волгин с бившия дипломат Валентин Радомирски и журналиста Валерий Тодоров в предаването „12+3“, БНР, програма „Хоризонт“
– Г-н Радомирски, привикването на българския посланик в Москва за консултации в София безспорно не е много приятелски ход към Русия, но от друга страна, е все пак по-слаба мярка, отколкото да бяхме отзовали посланика или да бяхме изгонили руски дипломати, нали така?
Валентин Радомирски: Да, точно така е от гледна точка на дипломатическия протокол. Въпросът е в колебливата позиция, която според мене показа българското правителство. Защото само ден преди това се твърдеше, че няма да гоним и че сме подложили на съмнение твърденията на Великобритания. Сега по този начин показваме солидарност. За мен това означава, че е имало доста голям натиск, за да се направи този ход, който всъщност е компромисен между предишните заявления и това, че ние все пак трябва да покажем някакъв съюзнически ангажимент.
– Натиск от кого?
Валентин Радомирски: От тези, които досега го направиха и които продължават да твърдят, че случаят „Скрипал“ е сериозно нарушение на международното право. За мен всъщност въвеждането на презумпцията за виновност, вместо презумпцията на невиновност, е рязко нарушаване на правилата на досега установения международен ред.
– Русия каза, че ще има ответни реакции. Може ли да има ответна реакция и за България?
Валерий Тодоров: Терминът, който беше употребен от говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, беше ,че ще се отговори на принципа на „взаимност“, което не означава „реципрочност“. Могат да бъдат включени някакви асиметрични мерки. Не виждам в момента причини Русия да реагира по-остро спрямо България. Но така или иначе проявяваме акт на солидарност. Въпросът е, че досега нямаме ясни доказателства какво точно се случва. Лично аз смятам, че Великобритания, която реши да напусне ЕС, не беше достатъчно коректна да поиска европейска солидарност в момент, в който по нейна преценка е застрашена заради извършено покушение на нейна територия. При това покушение срещу двама граждани, единият от които – Юлия Скрипал, е руски гражданин. Русия поиска обяснение по случая с Юлия. Досега никой не видя нито следи, нито убедителни доказателства.
– Великобритания, която напуска ЕС, иска европейска солидарност и я получава на мига… Дали това е защото другите държави в ЕС толкова харесват Великобритания и толкова са убедени във вината на Русия или тук не е само Велибритания, а има и други сили или друга сила, която настоява за много силна реакция срещу Русия?
Валентин Радомирски: Въпросът за солидарността е екзистенциален и за НАТО, и за ЕС. Всички сме свидетели, особено в последните две години, на проблемите в НАТО и в ЕС. (Те са кръвно свързани, припокриването им като „мека“ и „твърда“ сила е ясно за всички.) Редица държави започнаха да провеждат своя собствена външна политика по отделни въпроси. Знаем какво става между Полша и Германия, знаем отношението на Вишеградската четворка по много кардинални въпроси на бъдещето на ЕС, по мигрантската криза, по решението на въпроса в Сирия. Видяха се противоречията в германо-френското сътрудничество, които се появиха с желанието на Макрон да има по-голяма роля, използвайки периода след изборите в Германия, когато не се знаеше дали Меркел ще продължи с още един мандат… Така че въпросът за солидарността стана първостепенен.
Очевидно определени сили, които седят зад НАТО и ЕС, бяха смутени от протичащите, главно в САЩ, процеси. Моята възраст ми позволява да направя една аналогия: процесите в САЩ много наподобяват тези по време на перестройката в СССР – ожесточена борба в елита с всички видове компромати, отстраняване на възлови фигури от властта и неизвестни за обществото резултати, дори в краткосрочна перспектива.
– От тази гледна точка как тълкувате назначаването на Джон Болтън за съветник на Тръмп по националната сигурност? Човек, силно настроен срещу Русия, който държи на твърдия подход по всички въпрос – Иран, Ирак, Сирия…?
Валентин Радомирски: Смущаващото е, че той се присъединява към един екип около президента Тръмп от генерали и хора, които вземат твърди позиции не само срещу Русия, но и по това как да действа Америка в съвременния свят…
Валерий Тодоров: Има борба между различни фактори в американската външна политика. САЩ не много убедително застанаха на страната на Великобритания. Тя в един момент се оказа между два тежки камъка: от една страна, излиза от ЕС, от друга това става в момент, в който основният ѝ съюзник – САЩ, се затварят в себе си и започват да преразглеждат поети ангажименти.
– Ако приемем, че всичко това е просто предлог за засилване на напрежението, коя е истинската причина? Дали това, че светът вече наистина стана многополярен, че нямаме един хегемон, че имаме сили, които с все по-голямо настървение оспорват първенствуващата роля на САЩ, дали това пък не води до ответната реакция на силна част във Вашингтон?
Валерий Тодоров: За мен в момента има натрупване на неблагоприятни фактори. Първо, никой не очакваше Тръмп да спечели изборите. Някои от неговите противници смятат последствията за трагични за американската външна политика, оттук – и ответната реакция, която повишава рисковете и опасенията. От друга страна, Западът доста ясно даде знак, че не би искал Владимир Путин да е следващият президент на Русия. Това хубаво, ама все пак гласа си дават руснаците. И тази западна реакция имаше обратен ефект. Сега част от политиците, които бяха против преизбирането на Путин, дават знак, че Русия трябва да си преразгледа позицията, да промени фигурите, обстоятелствата, които движат руската външна политика. Това е един натиск за друга конфигурация на екипа, която да компенсира разочарованието.
– Такъв тип натиск винаги е бил непродуктивен. Би трябвало да са се научили, че така не става, специално в Русия. Г-н Радомирски, коя е основната причина за засиленото противопоставяне между Запада и Русия? Защото на мен ми се струва, че Скрипал не е причината, Скрипал е просто повод.
Валентин Радомирски: О, разбира се. Това е част от мероприятията във връзка с огромните изменения, които настъпиха в международните отношения. Ако сравним например действията на Кисинджър като държавен секретар през 70-те години и възобновяването на отношенията с Китай, тогава главният му аргумент (и той сега го пише в своите книги) е, че има два огромни полюса – СССР и САЩ, и един слаб, но много важен играч – Китай. Китай е стратегически съюзник на Съветския съюз, но постепенно става стратегически съюзник на Съединените щати. Сега е точно обратната картина – на мястото на Съветския съюз имаме Китай, имаме Щатите и един слаб, но важен световен играч – Русия. С кого ще играе Русия е главният въпрос в новия международен ред, който трябва да се отчита в бъдеще. Тук има много варианти, много сценарии. И аз съм убеден, че в момента във всички държави на Запада елитите трескаво (така както Сайс и Пико някога са чертали картите на Близкия изток) чертаят новите карти. Нямам предвид физическите граници, а преди всичко сферите на влияние.
– И ние къде попадаме при това чертане?
Валентин Радомирски: Ние сме много близко до линията на съприкосновение на интересите на всички основни сили. И това ни прави ако не фронтова държава, то санитарен кордон в умовете на някои от колегите.
Валерий Тодоров: Защо, ние можем да се окажем наистина фронтова държава. Двама от големите играчи – Русия и Турция, са ни съседи, поне по черноморска линия. Влиянието на тези държави, с всички рискове от тяхната политика, нараства. Наистина трябва да бъдем изключително предпазливи в тази криза, която се задава, независимо дали ще я наречем нова студена война, тя е дипломатическа и политическа криза… В момента не могат да се формулират приоритети – как да се отнася Западът към Русия, как да се разговаря с Путин, как ще реагира Китай. Предстои среща Турция – Русия – Иран. Това са изключително важни акценти, които могат да прояснят картината докъде може да стигне тази конфронтация, зададена от Великобритания, така че военното противопоставяне да бъде спряно.
– А може ли да се стигне до снижаване на конфронтацията?
Валентин Радомирски: Да, всичко е възможно, и да се надяваме на това. Но нека да кажа за ролята, в която се намира България. За първи път в нашата история двете регионални суперсили (били те Византия и Турция, от едната страна, а от другата – Русия и всичко славянско), които никога не са били заедно, сега са в ситуационен съюз с потенциал за стратегическо сътрудничество. Трябва да наблюдаваме. Това може да се окаже най-критичният момент в историята на българската държава – когато двете регионални сили, които са най-близо до нас, могат да имат помисли за осъществяване на техни национални интереси, които са в наша вреда. Ние тогава ще трябва да разчитаме на съюзници, които са доста далече от нас. Това е плашеща история и тя трябва да бъде разработвана. За съжаление, такива сценарии не се разработват или не се разработват сериозно с дългосрочно виждане за това какви мерки трябва да се вземат сега. Защото някои от резултатите на такива мерки ще бъдат след години.
– Имат ли българската дипломация и българският политически елит капацитета да играят тази изключително сложна игра? От една страна, сме членове на НАТО и ЕС, от друга страна, искаме да имаме добри отношения с Русия, от трета страна – с Турция, въпреки цялата история и т.н. също се опитваме да имаме добри отношения…
Валентин Радомирски: България има интелектуален капацитет, но няма институционален в момента. В продължение на години разгромявахме и кадрово редица институции… Това е проблемът на България в момента и той трябва да бъде решаван с последователна консенсусна политика, каквато в момента няма.
Валерий Тодоров: Русия и Турция не са само големи партньори и играчи, а и съседи, които имат много силно влияние в България. В момента правим анализ повече на външните фактори и разчитаме, че общата европейска политика може да реши наши вътрешни проблеми. Двустранният диалог с тези държави трябва да се активизира, защото в противен случай можем да се окажем силно изненадани от една нова ситуация. Страните около нас също са в лабилна политическа перспектива и трудни за прогнозиране. Засилват се противоречията между нашите съседни държави и противоречивостта в тяхната политика също е фактор, който ще притиска нашата дипломация, нашите политици, които трябва да вземат по-бързо решения.
– Дано тези решения да са добри. Валери Тодоров, Валентин Радомирски.
Източник - БНР, програма "Хоризонт", 12+3
