Като преглеждаше коментарите под клиповете си в Ютюб, Иван Габеров ту изпадаше във възторг от добри идеи, ту се смрачаваше от неуместни думи и местна простотия. Амплитудата на представите му подскачаше и се гмуркаше или към небесата, или под повърхността на блатото, в което напоследък му се струваше, че съществува.
Тази пъстрота си беше баш нашенска и ако трябваше да е по-откровен или най-малкото по-правдив, Габеров трябваше да приеме този факт от родната действителност. Но такава позиция го дразнеше с отсъствието на оригиналност и той, някак естествено за себе си, се стремеше да е по-встрани от нея, а и от асоциациите й. Вероятно поради това Габеров не се зарадва на стария виц за Свети Петър, портите на Рая и пияния шофьор, който карал всички да се молят горещо докато ги вози, а в същото време – и за чинният свещеник, който захвърлял други в дрямка от скуката на проповедите си.
Усещането, че народът ни е ментално смазан и психически обременен, обаче, си оставаше като вкус от насекомото „миризливка“, случайно попаднало в хапката от зелена салата и този натрапчив привкус на безнадеждност кривеше лицето на Издателя в болезнена гримаса.
Безсилен да открие нещо свежо в представите си за този контекст Габеров си направи силно кафе и топлейки дланите си с чашата излезе на моравата сред Имението.
Врабчета край улуците отдавна нямаше, а свикналите на суха служебна храна шест котака скочиха да мяукат жално, макар от ежедневно преяждане това упражнение да им тежеше. Нега и безсилие пълзяха с ниската мъгла, която не щеше да си ходи, както и самата зима… Ситуацията беше толкова по британски мрачна, че дори накара Издателя да погледне към пейката в парка за някой отровен от шпионски напън, но въображението на британските служби все още не бе стигнало чак до тук.
В такива часове Габеров отваряше жизнерадостната си книжка: „Корона от лъжи. Притчи за хора и политически влечуги“ и се разсмиваше сам, развеселен и тонизиран от спомените си. Така и се опита:
23 април 2005 г.
Снощи, докато откарваше майстор Руси до Балван, на Габеров му се стори, че човекът е притеснен. От дума на дума бай Руси изплю камъчето: Ето, иде Великден, а той все не може да събере една кошница яйца, защото съседът му Христо Лудия все изпреварва стопанина и ги събира преди него. Габеров, който наскоро беше открил, че Краси Алфата му е сменил турбокомпресора и диференциала на джипа със стари, за да продаде неговите, докато уж само сменял маслото на двигателя, също беше вдигнал ръце от мошеници и къде на майтап, къде от отчаяние, посъветва Руси да остави тази вечер в полога на кокошките бележки с надпис: „Христо, не ми кради яйцата“!
Най-неочаквано, докато на сутринта бай Руси се качваше при Издателя, за да отидат на работа, пред двамата цъфна въпросният Христо и недоволно се обърна към Руси:
– Ти защо ме обиждаш, че ти пипам яйцата?!
– А ти как разбра? – контрира го майстор Руси.
В това време, като видяха Издателя, на центъра на селото бабите от местния драм състав, с които той беше в най-топли отношения, го наобиколиха…
…За 14 години, с дълбоко съжаление си помисли Габеров, повечето жени от състава си отидоха. Намаляха, дори тук-там изчезнаха напълно, хората по селата. Само… странно как, измамниците във властта стават все повече и все по-нагли, но си остават с манталитета на кокошкари.
Нега…, тъга…, мъгла…, България???
