АНАЛИЗИ > СТАТИИ
От Тефтерчето на Левски до пазарния фундаментализъм на съвремието

Ивайло Христов - 03 април 2018

Ако се опитаме да съотнесем тази реликва, свързана с живота и делото на Апостола, с идейната атмосфера на нашето време, не може да не ни впечатли следният факт: след 1989 г. кабинетите на управляващите опустяха и осиротяха откъм „окраса“ с брадатите образи на класиците на марксизма-ленинизма! На тяхно място почти повсеместно беше поръчано производството и поставянето на портрета на  Васил Левски. Той стои сега засега зад гърба на овластените при демокрацията, и точно тук буквално избухва логичният въпрос: а това означава ли, че идеалите на днешното общество са идеалите на Апостола?!! Никак не би било грешка, ако се каже ясно и категорично: не – не са! Защо? Защото житейските и моралните норми, от които се е ръководел Васил Левски, нямат нищо общо с утвърждаващите се днес ценности.

За каква държава си мечтае Апостола? В неговото съзнание тя е „храм на Истинната и Правата Свобода“, на „съгласието, братството и съвършеното равенство“. Там човекът е „свободен с пълна свобода“ и „има благословението от Бога да бъде господар с всичките си права“. Днес обаче потомците на Апостола в своето доминиращо мнозинство са   унизени от цинизма на новите богати; смазани са от мизерията, те са озлобени и без вяра в собствената си държава. Формалното създаване на демократични институции (многопартийна система, свободни избори, правителство, което управлява на базата на парламентарно мнозинство и в рамките на мандати и пр.) не доведоха до просперитет на България. Не се подобри благосъстоянието на повечето от българските граждани. Напротив, все повече факти доказват, че всичко се превърна „в батак“, а развитието на нацията и държавата тръгват за пореден път от „нулата“.

В държавата на Левски човекът трябваше да живее човешки. Там да владее силата на правото, а не правото на силата. Там всички „живеят под едни чисти и свети закони“. Там „всичко се състои в нашите задружни сили.“ Там решава народът „по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова“, според нечий каприз, алчност, егоизъм, продажност и простотия. Социалното и политическото  съзнание на самия Левски са свързани с мисленето на свободен човек, който ясно декларира, че не ще да е „турский и никакъв роб, същото да гледам и на милий си род“. Докато днес „филите“ и „фобите“ в София се чудят как да се поклонят по-ниско или на американците, или на брюкселската бюрокрация, или на руския президент, за да получат нещо, което да разпределят между своите поддръжници.

Днес търпението и сривът на национално самочувствие в голяма степен са насаждани от властимащите, под натиска на новите световни сили, наложили невидимия с просто око, сюзеренитет над Третата българска държава. Това е една постоянно натрапваща се реалност. Всички правителства на прехода (без изключение) следваха външни указания и директиви за правене на социалните, политическите и културните реформи. И за да се провеждат по някакъв начин тези преобразования, на българските управници им трябваше уплашен, послушен и търпелив народ. Но абсолютна илюзия е, че страхът може да роди нещо позитивно и градиво. Страхът ражда чудовища – такива са днес мутрите, мафиотите и олигарсите, поставили под контрол публични блага, узурпирали власт, медии и държава. Ясно се вижда колко нагли, арогантни, с напомпано самочувствие и лъскави фасади са тези нови „герои”, покорили своята страна и нейния народ.

Там,  в държавата на Левски, народът не дава „подпора на глупци“, нито се влачи подир „хладнокръвни и мними родолюбци“, нито хваща вяра на думите им, не ги чака като месии и не се надява на тях за нищо. Там народните водачи са „разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни“. Гледат „народната работа повече от всичко друго“, като повече от себе си я уважават. Не си играят с живота на човека и със съдбата на държавата, за чието създаване силните днес, нямат абсолютно никакъв принос. Не пущат „хора да лъжат народа“, които „по-много знаят да се препоръчват, а не правят нищо“.

В съвременна България обаче управляващите се оказаха далеч под обективните потребности на времето. В сравнение със строителите на следосвобожденска България, за които интересите и престижът на собствената държава са въпрос на дълг и политическа норма, голяма част от съвременните управници манифестират фатални дефицити на държавническа зрялост и практическа управленска опитност. Грубо казано, немалка част от българската политическа върхушка не служи на българския народ, а на лични или чужди интереси – като или продава неизгодно ключови сфери на обществото и икономиката, или направо ги унищожава под чужда диктовка, алчност, слабоумие, криворазбран интегритет.

И тук е един от най-големите парадокси в новата българска история: при безпрецедентното разграбване на националното богатство нито един от грабителите не е признат за виновен, не е съден така, че да е осъден ефективно. Създадена е вече каста, която носи различна ценностна система, притежава материални възможности и води начин на живот, които са коренно различни от тези на обикновените българи. С други думи – една от основните причини за разгрома на българската икономика е свързана с вулгарното интересчийство на българските управници и защитата на корпоративните интереси. Разбира се, от значение са и „поръчките“ от външни икономически и политически сили, които са в ущърб на българските национални интереси и в услуга на новите ни „покровители“.

В държавата на Апостола водачите не мечтаят да видят „себе си на висок чин“, но да умрат „в народната работа“. Не вдигат „глас за себе си, което е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо“. Не присвояват нищо за себе си, не посягат на народните пари, не пилеят народното имане, не злоупотребяват със служебната власт. Докато днес е налице безпрецедентна алчност и безотговорност на български политически елит – и синия, и червения. Достатъчно е да се припомни  какво стана през 1991 г. и 1997 г., когато в България се осъществи подчертано десен прокапиталистически завой.

През 1991 г. Филип Димитров на практика ликвидира българското селско стопанство – напоителни съоръжения и селскостопанска техника, сграден фонд, огромни ферми за животни бяха унищожени и загубите са за милиарди долари. Шест години по-късно се извърши и деиндустриализация на страната, унищожаване и разграбване на промишленото ѝ богатство. Собственост за над 30 млрд. долара бе раздадена на десетина пъти по-ниска цена на малка група хора, които вместо да я направят ефективна, я ликвидираха, разграбиха и препродадоха.

Първоначалното натрупване на капитала в следдесетоноемврийска България стана с подчертано варварски средства, по криминален път – чрез грабежи, убийства, контрабанда, получаване на активи на символични (смешни) цени, криминално организирани търгове, заменени имущества и пр. Вместо организиране на ефективен производствен процес се утвърди инвестиране в камерни мащаби в инерционни отрасли, в леката и хранителната промишленост, примитивни инвестиции в земеделието, пренасищане с инвестиции в туризма, застраховането, консултанските услуги и пр., при което главни белези на развитието бяха: значителен дял на сивата и черната икономика; ограбването на населението чрез системата на изкупните цени на дребно; отказ от регламентирано предоставяне на продукт за обществото – мита, данъци, такси и пр.

 В държавата на Левски всички трябваше да „живеят по едни чисти и свети закони“. Докато в съвременна България границите между добро и зло са размити, а закони се правят „за нашите хора”. Следващото правителство ги преправя „за своите хора”. Българският народ така и не може да види „чисти и свети закони”, които да не позволяват  „затвор за кражбата на кокошка, а за отмъкналия милиони – прошка”. Днес успехът и реализацията са резултат не толкова на трудолюбие, а на изкуствено предоставен шанс, на късмет, че си там, където се приватизира и се създава спекулативна икономика. В днешна България чрез подражателство отвън се наложи нов образец на представата за социален успех. При него главно значение за реализацията на личността има не труда, а кражбата, играта на борсата, хазарта.

Днес парите, независимо как са спечелени – дори без труд, придобиват все по-нарастващо, доминиращо значение. Извън тяхното притежание вече почти всичко губи стойност. Далеч в миналото остана възгласът на Иван Вазов: „Да работим, тази славна дума, нека екне кат камбанен звън“. Повечето млади хора подражават на този новоналожен социален модел, разбирайки, че успял е не онзи, който повече знае и може, а само и единствено, този който е богат. При пълна неизвестност по въпроса: откъде са неговите милиони? Поради това, за младите днес вече не е важно да си образован, а е добре да си хитър. Не трябва да си пестелив, а грабителски пресметлив. Не е важно какво можеш, а какво имаш. Неслучайно наглата демонстрация на благоденствие и на парвенюшка показност са онова, което доминира в съвремието днес.

В държавата на Апостола лидерите са отговорни „пред Бога и пред Народа“. Доказва го отношението на самия Левски към народните средства. Тема, която минава като червена нишка през текста на неговото тефтерче. Своите финансови „записки“ той започва да води през ноември 1871 г. Това тефтерче разкрива такива негови черти като пестеливостта, пуританското ограничаване в името на делото, крайното въздържание и т.н. Независимо че целият паричен фонд на комитетите е бил на негово разположение, Апостола не харчи и грош повече от необходимите му разноски. Удивително е неговото изострено чувство за отговорност към онези грошове, които са събрани от доброволните дарения на народните хора. Всяка пара, излязла от неговия джоб е грижливо и педантично отбелязвана. Нещо повече – от отметките за разходи може да се добие непосредствена и ярка представа за образа на Левски, който не е имал живот вън от делото. Защото като се съберат изминатите от него километри – пеш или на кон, през двете най-усилни години 1871–1872 става ясно, че той е имал на разположение за спане не повече от четири часа на денонощието. Всичко това може да се обясни единствено с челичената воля на този човек – „народното дело“ да  напредва непрекъснато.

В държавата на Левски народните водачи работят „чисто български“ и не се водят по никого извън българско. Не плачат по чужди порти и не се водят по чужди акъли, не се молят никому и не просят ничие чуждо благоволение. На празни думи не се основават, на чужди съвети ухо не дават, на благи обещания вяра не хващат. Не предават, нито продават народ и държава на ничий чужд интерес заради своя си интерес, в своя изгода и за сметка на целия народ. Докато днес се е развихрила драмата на българското отродяване. Усилията за налагане на различна ценностна система в България от началото на 90-те години  започват с игнорирането на патриотизма като добродетел.

Упорито се налага рекламираният от платени проповедници и техните медии „нов световен ред“ и „глобални цивилизационни ценности“. Те утвърждават като магистрални посоки на развитие на личността и страната: денационализацията, отродяването, обезбългаряването и криво разбираната „мултикултурност”. Съвременните политици и дипломати не обичат твърде много думи и понятия като „национални интереси”, „отечество”, „патриотизъм”.

Дори думите народ и българска нация  рядко се употребяват! Патриотизмът е най-вече обич към родно място, готовност да пожертваш нещо от себе си за отечеството. Нещата не са чак толкова сложни: ако хората, живеещи в една държава, не обичат своя дом, език, семейство, традиции и обичаи, ако те не искат да се жертват за родината си, то тя рано или късно би се разпаднала. Най-просто речено – в усещането за родолюбие е закодирано понятието дълг. Това, заради което Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Васил Петлешков и стотици български патриоти са отишли на бесилото или са били застреляни. За разлика от днес, когато да говориш за българското – за националния интерес, не е на мода.  А националното самочувствие е първото условие за оцеляване и особено за оцеляване при условията на мир, когато действат тихите, но коварни асимилационни механизми и съблазни на вечните заинтересовани сили отвън.

 

 

 

 

  Ивайло Христов е роден през 1970 г. в гр. Горна Оряховица. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1995). Започва научната си дейност като докторант в Института по литература към БАН. През 2001 г. е „доктор по филология“ и става научен сътрудник I степен, а през 2009 г. старши научен сътрудник II степен. Четири години (2005-2007, 2014)…

Вашият коментар