Стария свят си е отишъл, а новият още не е дошъл
– Проф. Христов, може ли да се каже, че сме свидетели на сблъсък между провалилия се неолиберализъм и набиращия енергия консерватизъм, защитаващи различни модели на развитие. Има ли вълна на преосмисляне на неолибералните ценности и на какво се дължи тя?
– Има вълна на преосмисляне на неолибералните ценности. Но не бих казал, че това, което се преосмисля, се нарича консерватизъм, неоконсерватизъм или каквото и да е било друго. Тези идеологически етикети имат голям дефект – нямат съдържание. Както казва един известен руски историк и социолог проф. Андрей Фурсов, връзката между неолиберализма и класическия либерализъм на XIX век е като между Граучо Маркс и Карл Маркс. Първият, както се знае, е американски комик…
Когато говорим за консерватизъм, следва ясно да бъде казано що за чудо е това – дали класическият консерватизъм на XIX век, или в този термин влагаме в общ порядък несъвместими неща – например, ислямския фундаментализъм или връщането към исляма, православен фундаментализъм, и т.н.
И въпросът не е толкова до терминологична яснота и чистота, колкото до това, че
зад тези термини се крият много различни социални съдържания
И когато говорим за сблъсък, се отнасям с елемент на скептицизъм към дефинирането и поставянето на проблема по този начин. Нещата са много, много по-сложни.
– Какво имате предвид?
– Когато говорим за сблъсък между консерватизъм и либерализъм, или неолиберализъм, трябва да сме наясно с три въпроса – кога, къде и как. Трябва да знаем, че и либерализмът, и консерватизмът, възникват в Западна Европа в първата половина на XIX век. Те са типичен идеологически, а след това и политически маркер на ранната, а по-късно на зрялата западноевропейска и северноамериканска капиталистическа модерност. Абсолютно безкритичното пренасяне на тези идеологически термини и на „багажа“, който стои зад тях, в други региони – да речем България, Източна Европа, Русия, Далечния Изток, води по-скоро до прикриване на местните реалности. Когато говорим за нелиберализъм в края на XX и първата половина на XXIвек, зад него се крие нещо съвсем различно. Класическият либерализъм определя държавата като нощен пазач, пазарът като демиург, който решава всичко, и свободните пазарни агенти като борещи се в свободна пазарна конкуренция за постигането на най-добър икономически резултат, който се награждава с печалба. Общо казано квинтесенцията на класическия либерализъм е минимална държава, максимална свобода. Индивидите се заварват като нещо естествено, въвежда се концепцията за плодотворния, позитивен егоизъм…
От своя страна, неолиберализъмът в съвременния свят има много ясно изразено място. Той се роди в Северна Америка, преди всичко в САЩ. Частично бе прехвърлен във Великобритания по времето на Маргарет Тачър, след това бе преместен и в други части на Западна Европа.
Зад това клише се крие господството на финансовия капитал
на онази част от световната капиталистическа върхушка, свързана с финансовия капитал, финансовите трансакции, на които новите модерни средства за комуникации дават огромни, чудовищни предимства.
– Реалните изражения на всичко това?
– Хрисимото наименование неолиберализъм беше дефинирано първо от т. нар. чикагска школа – от Милтън Фрийдмън и компания. Беше изпробвано на живо месо със съответните безскрупулни кръв и жертви в Чили и в страните от т.нар. „Южен конус“ в Латинска Америка. И след това този пакет, без абсолютно никакво въображение, бе приложен в цяла Източна Европа. Резултатът беше унищожаването на шансовете Източна Европа да се превърне в алтернативен индустриален и икономически център на Запада.
Под етикета неолиберализъм, специално за нашия регион, се крие една дълбоко промислена, неслучайна, систематично провеждана политика от съответните институционални агенти на този процес – Световната банка, Международния валутен фонд, другите институции, свързани с тях. Т.е. власт на трите Д – дерегулация, деетатизация, децентрализация. Резултатът в България е, че тя престана да бъде индустриално развита страна.
България от 28-30 място по индекс на човешко развитие в края на 80-те години, беше запокитена на места от 60-70 и нагоре. И проблемът не е в позициите на рейтинга, а е в това, че страната тотално се демодернизира.
България беше върната в неоварварство и в момента берем резултатите от това
И когато говорим за преосмисляне на неолибералните ценности – да има, но зависи кой ги преосмисля. Тъй като ние сме интелектуална провинция, за съжаление, в най-лошия смисъл на тази дума, при нас тези претоплени идеологически манджи идват с по 20-30, дори и с по 50 години закъснение. В центъра на западния индустриален свят тези неща много отдавна бяха преосмислени. Зад преосмислянето се крие битка на реални сили, на реални икономически и политически субекти, които под знамената на неоконсерватизма и на икономическия национализъм (такъв е Тръмп в САЩ), всъщност върви битката между финансовия капитал и националноорганизирания производствен капитал.
Очевидно е, че сегашният модел на капитализъм – в неговото ядро, изживява времето си. Върви се към съвършено нова технологична, социална и прочие институционална еволюция. В момента се намираме в междината, в която старият свят си е отишъл, а новият още не е дошъл.
– В този контекст, въпреки че темата за Истанбулската конвенция позатихна, казусът все още стои на дневен ред. Вашето мнение?
– Вече споменах, че идеологическите етикети са без съдържание. Какво ви казва джендър идеологията: човекът трябва да бъде освободен от всички видове ограничения и зависимости – социални, класови, политически, идеологически. И след това се фокусира към самата Светая светих на нашето битие – нашата биологична същност. Защото тя се счита за ограничение или едва ли не като насилие върху свободната воля. Оттам възможността за смяната на пола, за смяната на сексуалните практики, за смяната на социалната роля.
Това всъщност на пръв поглед
звучи благозвучно за нечии уши, но зад него се крие много мощен икономически и политически интерес
Той се изразява в следното – за неолиберализма и постмодернизма националната държава, религията, традициите, класическите идеологии и т.н., са само крепости, които пречат за свободното движение на капитала, за свободна колонизация и експлоатация на големи части от света. Тяхното разрушаване, което се опакова в такива идеологоподобни приказки, всъщност има за резултат буквално разглобяване на всички видове идентичности – национални, етнически, религиозни, държавни, институционални. Те се етикетират като отживелица, като консерватизъм, като нещо негативно и по този начин се извършва демонтаж на всякакви форми на социална съпротива, на всякакви форми на социална идентичност. По този начин се гарантира далеч по-лесна манипулация. Това е същността и тя е толкова очевидна.
– Смятате ли, че е възможно дебатът по оста неолиберализъм-консерватизъм да бъде разгърнат съдържателно от българските политици през призмата на Българското европредседателство?
– Не. Първо, българските политици нямат нито интелектуалния, нито политическия, нито културния багаж, за да го направят.
Второ, българското общество е дълбоко неидейно по своя характер и никога не е било, за съжаление. Това е огромната нелицеприятна истина. Въпрос на историческа съдба. В България (аз го казвам няколко пъти, но някои си мислят, че това е морална или емоционална оценка), няма социални предпоставки за „политика“ в смисъла, в който тя е възникнала в развития свят. Поради една много проста причина – няма социални групи, които да превръщат своя интерес в идеологически категории, че да има политически сблъсък. Всичко това се
привнесени отвън моди, зад които се крият съвършено други социални реалности
И трето, което вече е резултат от първите две – липсва съответната грамотност, тъй като тя е излишна по определение. Всички тези неща не са случайни, те са свързани. По тази причина едни и същи хора могат съвсем спокойно да се придвижват по траекторията от комунизъм през социализъм, неолиберализъм, крайнодясно, или пък обратното. Тъй като и едното, и другото у нас реално нямат никакво значение, освен като етикети. Както го каза Ердоган, по друг повод, когато беше кмет на Истанбул: „Демокрацията е като трамвай: можеш да слезеш на която спирка искаш“. Т.е тя има инструментален характер, не е ценност.
– Вие сте народен представител, социолог, автор на книги, срещате се с много хора. Как оценявате политическата ситуация у нас в момента?
– В страната е наложен криптоавторитарен режим, маскиран като парламентарна демокрация. Налице е пълна безизходност, тотална зависимост от външни геополитически фактори, реално деградиране дори на елементарните зачатъци на демокрация. Бих отличил сриването на страната до много ниски екзистенциални, цивилизационни , социално-икономически и политически нива.
– Как виждате промяната на тази мрачна картина?
– Смятам, че българското общество на този етап няма нито ресурс, нито капацитета да я направи. Поради което липсва субект на стратегическо действие, който да извърши промяната. Обществото като цяло не разбира драматизма на ситуацията, в която е изпаднало.
В най-добрия случай привижда симптомите на болестта, но не и самата болест
Беззаконието, мизерията, дивото социално неравенство, корупцията и престъпността – всичко това са само външни закономерни проявления на цялостния социален модел, който е наложен в страната преди повече от 30 години. Няма капацитет, няма и воля за промяна, защото няма интерес за такава промяна. А няма интерес, тъй като статуквото устройва чудесно и едните, и другите. Едните от страх, другите, тъй като са на върха на хранителната верига. Защо да я променят?!
Допълнително към това – страната е лишена от собствена геополитическа роля. Тя не е субект на собствената си историческа съдба, за да може да я променя както иска.
– Вие самият как в описаната ситуация оценявате мястото си и ролята си като политик?
– Много спокойно, много безотговорно и много на едро у нас някой се квалифицира като „политик“. Вече обясних защо. Обстоятелството, че си в Народното събрание не те прави още политик. Това, че се кумиш дълбокомъдрено пред поредната медия, не те прави политик. Това че формално има над двеста партии, не означава, че в страната съществува действителна партийно-политическа система. Това че бъркаш борбата за власт с политическа борба, означава, че хал хабер си нямаш нито от едното, нито от другото. „Нейсе“, казваше в такива случаи голямата проф. Вера Мутафчиева…
НБП, Радослава РАШЕВА
Източник - Национална бизнес поща
