„У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха.“ Йоан 1:11.
Стремежът на Иисус да помири чрез любовта цивилизацията на човека и Същността, обитаваща тялото на човека, не била разбрана, нито Той Самият бил оставен да извърши това помирение по начин, извън контекста на Кръстната Си смърт за изкупване на греховете у хората. Стигнало се до мига, в който Самият Иисус приел факта на Кръстното си изпитание и го Проявил чрез слово, което натъжило учениците Му. Това слово било използвано от създателите на държавното християнство, три века по-късно, при сътворението на каноничната доктрина за Саможертвата Му.
„И като взе дванадесетте при Себе Си, рече им: Ето, възлизаме в Ерусалим, и ще се изпълни, в Човешкия Син, всичко що е писано чрез пророците. Защото ще бъде предаден на езичниците, които ще Му се поругаят, и безсрамно ще Го оскърбят, и ще Го заплюят, и, когато Го бият, ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне.“ Лука 18:30-32.
За да приемат юдеите Неговото идване като Проява на Месията, Той Се съобразил с месианския им сценарий и Се качил на бяла ослица, приел човешката представа за месианската Си съдба и влязъл на Празника на палмовите клонки (Цветница) в Ерусалим, за да бъде възхваляван като жив Бог, и по-късно разпнат на Кръста като престъпник към цивилизацията, а и към нейните противоестествени, но общоприети норми.
„Не бой се дъщерьо Сионова. Ето твоят Цар иде, Възседнал на осле“… Йоан 12:15.
„Идете в селото, което е насреща ви, в което като влизате, ще намерите едно осле, вързано, което никой човек не е възсядал; отвържете го и го докарайте. И ако някой ви попита: Защо го отвързвате? Кажете така: На Господа трябва“. Лука 19:30-31.
„И докараха го при Исуса; и като намятаха дрехите си на ослето, качиха Исуса. И като вървеше Той, людете постилаха дрехите си по пътя. И когато вече се приближаваше до превалата на Елеонския хълм, цялото множество ученици почнаха да се радват и велегласно да славят Бога за всичките велики дела, които бяха видели, казвайки: Благословен Царят, Който иде в Господното име; мир на небето, и слава във висините!“ Лука 19:36-39.
Безсилието на божия Син пред битността на хората и пред държавната машина Рим, както и пред административната власт на римския слуга Ирод Антипа, лъха от всяка дума на описанието за Страстите Христови. Безсилие на Някой, Който не Е от този свят. Отчаяние на Някой, Който познава и друга действителност, без да може да промени настоящата към по-добро.
Оглеждайки се в действителността, какво би мотивирало Иисус да продължи да Се надява на промяна и положителна развръзка в Битието на човека? Какво от това, което е човекът, тогава и днес, осмисля Саможертвата Му, и какво би я защитило като целенасочен акт на сакрален принц, знаещ за бъдещето толкова, колкото и за настоящето? Не е ли Саможертвата Му акт на синхронизиране на Неговите надежди с безсилието Му, забелязано от хората? Защо в живота на Иисус се съчетава жестокостта на човека с целесъобразната любов на Бога? Кого точно обича Иисус: палачите Си, императора, чиято власт е от бога, инквизитора, който убива в Негово име, Гулаг, Дахау, Хирошима, Нагасаки, Ирак, Афганистан… Нима все още намира причина за Саможертвата Си? Или кризата, в която затъва човекът, е белег за божието отсъствие, за срама на Иисус от човека и от съучастието Му във всичко, от което се опита да спаси човека? Не е ли проява на съжалението Му, че се Е доверил на любовта, като Е пренебрегнал истината за човешката природа? А има ли истина в Саможертвата, без последствия за любовта и живота; можеш ли да се лишиш от живот в името на илюзиите си и това да е добро за живота и любовта? Има ли бъдеще и живот в това да се жертваш за надеждите си? Защо Иисус безпристрастно гледа на обвинителите Си, и поради какво не Се бори за живота Си? Нима Месиянската доктрина е повлияла и на Него така, че да забрави любовта към живота, справедливостта и истината? Защо Е толкова безсилен през Страстната седмица?
Именно по време на Страстната седмица се случва ужасът на античудото – предумишленото убийство на невинния божи Син, по особено жесток и напълно несправедлив начин.
Остава Му единствено месианската реабилитация:
„Много са неволите на праведния; Но Господ го избавя от всички тях; Той пази всичките му кости; Ни една от тях не се строшава.“ Псалм 34:20-21.
Разказът за Него в четирите официални Евангелия е разказ за безплодните усилия на човек, който не отхвърля твърдението, че Е Син на Бог. А и за последните дни на бог, пожелал да живее и да умре като човек и мъченик. Необходимостта да бъде доказана Неговата божествена природа извиква в Мойсеев стил направата на чудеса и изцеления пред аудиторията, в които съвременниците Му толкова вярват, колкото и не вярват. Самата личност на Месията, посланията Му в притчите, както и житейското Му поведение, отричат доказателствата чрез чудеса, но вследствие на отричането не настъпва промяна на отношенията към Него. Който вярва, не се нуждае от това, от което има нужда невярващият. Самият край на повествованието за божия Син е оставен отворен и всеки има избор в предпочитанието си – да вярва или не в Христос и в Неговото Възкресение.
Защо е тази двусмисленост? Защо Господ, Синът на живия Бог, не Се доказва пряко и безапелационно в това малко и периферно общество на цивилизацията — юдейското? Защо в контекста на онази действителност се налага процедура по доказване на божествеността Му? Вероятно защото:
Христос Се Е съгласил да бъде човек, да обитава в тялото на човека Иисус. Защото само като човек би могъл да Се моли, да говори и да Се застъпва от името на хората, които Се опитва да спаси. Защото Спасител може да бъде само човекът в Господа, а богът в Господа Си остава целесъобразно безпристрастен (Притча 110 на Последния).
Понеже Същността Му Е водеща над тялото, Господ Е извън човешките битийни обстоятелства. Той не може да Се налага над материалното със Същността Си, а може да му въздейства само като участник в живота, като обитател на човешко тяло, като човек, способен да Си спомни, че Е Бог. А и защото над Него, върху Мълнията на Проявлението, Са Господ Бог и Бог, с Които Христос неминуемо Се съобразява.
А дали е така?
Дали точно този контекст е искал да бъде разбран от юдеите Синът, или Неговото висше намерение не е било осъзнато от съвременниците Му, както и от вярващите по-късно? Кой е основният момент в действията на Месията? Кога и как се случва Спасението? Успява ли изобщо в Спасението Синът? Справя ли Се Христос със задачите Си, заради които Се подлага на Саможертва?
„Затова сам Господ ще ви даде знамение: Ето, девица ще зачене и ще роди син, И ще го нарече Емануил. Сгъстено мляко и мед ще яде, Когато се научи да отхвърля лошото и да избира доброто.“ Исайя 7:14-15. (На еврейски името Емануил означава Бог Е с нас.)
Човекът Иисус Се изкачва на планината-хълм Тавор до Галилейското езеро, подкрепян от възгласите и надеждите на хиляди отчаяни в очакване на Месията юдеи, и извършва едно от най-великите чудеса във Вселената – спасява човеците.
Малцина са забелязали, че според законите на акустиката, мястото на върха е неподходящо както за ораторска позиция, така и за слушателската аудитория, защото почти никой не би чул говорещия оттам Иисус, дори тълпата да е притихнала в благоговение. В същото време да говориш с притчи на една разнородна, разбунена и непокорна тълпа от хроми, прокажени, душевноболни и отчаяни хора, блъскащи се едни други в жарещата полупустинна действителност на обезлесения хълм Тавор, е повече от неуместно, а и не би довело до кулминация на въздействието.
„И като взе седемте хляба и рибите, благодари и разчупи; и даде на учениците, а учениците на народа.“ Матей 15:36.
Самата случка с изхранването на четирите хиляди мъже и незнайно колко жени и деца (според различни Евангелия има разлики в обстоятелствата) със седем хляба и няколко риби, от които след това останали седем коша недоизядена храна, говори за онова безбрежно тайнство, наречено трансмутация, което се случва на хълма. Но защо Синът прави абсурдните неща, описани в Евангелията – самодоказва Се чрез чудеса и знамения, и то не в столицата Рим, дори не в Йерусалим, а пред низшите социални прослойки на една поробена от Рим провинция, далеч от центъра на Цивилизацията? Нима Христос не знае какво прави и чрез Кого Го върши, че има нужда от одобрението на случайни хора из тълпата, и то на аутсайдерите на Империята?
„И Исус се изкачи на хълма, и там седеше с учениците Си“. Йоан 6:3.
„Тогава човеците, като видяха знамението, което Той извърши, казаха: Наистина, Тоя е пророкът, Който щеше да дойде на света.“ Йоан 6:14.
Всъщност именно в този миг, на Тавор, Синът спасява човека като обитател на Земята и помирява цивилизацията на човека със Същността му. На хълма Тавор Иисус не говори на хората, които и без това не Го чуват, а и не Го разбират. Той говори оттам със седемте ангелски престола – седемте божествени хляба на мъдростта; спасява и запазва до седем космически цикъла/коша човешката раса.
„Тоя е хлябът, който слезе от небето; онзи, който се храни с тоя хляб, ще живее до века, а не както бащите ви ядоха и измряха.“ Йоан 6:58.
С инструментите на човешката реч, интуиция и прозрение, с мъдростта на Същността над Тялото Спасителят показва на висшия свят, че и у хората има потенциал да бъдат съизмерими с божественото. Христос доказва, че хората могат да достигнат онова духовно ниво, заради което си заслужава да бъдат спасени. Че заслужават да извървят до кулминация развитието си (XXXI Аксиома на Последния). Иван Габеров, Митология на успеха. Аксиомите на Последния, стр. 256.
Най-великият момент в Новия Завет е замаскиран или недоразбран като: случката с чудодейното нахранване на тълпата. Броят се рибите и хлябът, с които е нахранено множеството, а не се вижда важното. У самите евангелисти също няма единство за случката на бърдото. Спасителят Е превърнат във фокусник, който разпръсква илюзията си над света. Истината е подменена с полуистина и крадците й викат: Дръжте измамния фокусник.
А именно на Тавор се случва Спасението.
В онова време естествената пирамида – Тавор, най-вече нейният връх, е гранична точка на проявено-непроявено, портал е между двата свята на планетата Земя. Затова там се извършва тайнството на Преображението, описано в Новия Завет.
„И около осем дни след като каза това, Той взе със себе си Петра, Иоана и Якова, и се качи на планината да се моли. И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво. И, ето двама мъже се разговаряха с Него; те бяха Моисей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим.“ Лука 9:28-30.
Според кода, който разчитаме в описанието на евангелист Лука, Същността на св. Илия припознава земното си измерение в любимия христов ученик Йоан. Същността на Мойсей участва в символично равенство със земната си проекция – в лицето на Симон Петър, а Христос и Иисус Се сливат в божествената белота на светлината от отвъдното – като Господ. Яков, братът на Иисус, изпълнява роля на анима на Иисус, подсказвайки както биологичното Му обвързване с рождеството – като човек, така и невъзможността в божествената Същност на Господа да открием наличието на лична анима, да намерим у Него път към греха и страха, така присъщи в Битието на биологичния човек. Като божи Син Иисус Христос съществува и в двата свята, комуникира, възприема проблемите и дава отговори едновременно на двете действителности, защото единствено Той Е и от двата свята. А това убягва на богомолци, служители на Църквата и на невярващи в Него, както и на всички останали. От момента на бърдото насетне пред Спасителя не остава друг път в човешкото Му битие, освен да изпълни ролята, отредена Му върху сцената на мита. Сценарият е в пророчествата за Месията – в Месиянската доктрина.
„Ето, възлизаме за Ерусалим, и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и книжници; и те ще Го осъдят на смърт, и ще го предадат на езичниците, за да Му се поругаят, да Го бият и Го разпнат; и на третия ден ще бъде възкресен.“ Матей 20:18-19.
„Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.“ Йоан 12:24.
Безумието на Савел Павел и правителите на света подменя истината, като свежда Спасението, извършено от Христос, до акт на лична Саможертва, до Кръстното изпитание заради изчистване на греховете ни. Прави Спасението зависимо от човешката нищета.
Така те превръщат любовта в камериерка на греха. Дават на страха власт над живота. Лишават Господ от избор в любовта.
Идеята, че Той трябва да умре за нас, за да се изчисти Земята от греха ни, е повече от погрешна. Невярна е.
Тя прехвърля за над 2000 години усилието на вярващите към активна борба със силите на живота, вместо да насочи хората към любовта и приемането на живота такъв, какъвто е даден от Господа. По някаква жестока ирония на съдбата вместо да помири тялото и цивилизацията със Същността и Духа, делото на Спасителя, на земно ниво, остава неразбрано и подменено — особено в кулминацията на Кръстоносните войни и при погромите над другостта, извършвани от слугинята на Църквата – Светата инквизиция.
Ангелският свят наблюдава това и очаква развитието на Същността у всеки от нас.
Саможертвата би трябвало да е в баланса между осъзнаването и следването на духовната цел, а не в отричането на материалния подтекст на живота – в търсене на смъртта.
Но в какво и от чие име се случва това осъзнаване?
Нима е възможно да твърдиш, че Бог Е любов, и в същото време, че Синът Му трябва да бъде зверски разпнат и да умре невинен за нашето спасение? Или още по-страшната с абсурдността си теза, че имаш право да убиеш в Името Христово, а и заради самия Христос? Излиза, че вече две хилядолетия не се докосваме до откровението: какво се случва през Страстната седмица и в какво се състои Саможертвата Христова.
Кой и защо умира в мъките по пътя до Кръста, и на самия Кръст? Не разпознаваме успеха на Един от най-светлите, идвали на Земята: Създателя Архитект Христос. Този, на Когото се молим за личните си успехи и тревоги. Как бихме формулирали и постигнали собствения си успех, ако не разбираме успеха на Този, на Когото се уповаваме?
„Изявете и приведете ги; Да! Нека се съветват заедно. Кой е прогласил това от древността? Кой го е изявил от отдавнашното време? Не Аз ли Господ? И освен Мене няма друг бог, Освен Мене няма бог праведен и спасител.“ Исайя 45:18.
Из „Алхимията на живота“, Абагар, Велико Търново, 2013.
