Днес по обяд в почти лятната жега Иван Габеров и неговият съсед Пъчо пътуваха с джипа от Емен към съседното село Вишовград. Пъчката я беше закъсал яко за хранителни продукти и, след като изяде всичката коприва наоколо на постна супичка, реши да се примоли на сестра си за чувал с картофи. Габеров го взе, защото и без това имаше път натам, понеже от три дни майстор Васко зидаше венеца на един геран от камък в пчелина на Издателя, западно от центъра на селото.

Щом двамата пристигнаха, съзряха още през оградата странна гледка. Майстор Васко досущ като оригинал на известната статуя на Роден „Мислителят“ беше приседнал в характерна поза на един голям камък и съзерцаваше нещо. Пъчо, който не разбираше от фини навици, продължи напред и, въпреки че не обичаше резките движения, както и всяка друга загуба на излишна енергия, в миг подскочи. Тогава и Габеров видя един триметров смок, опънат насред поляната, видимо безжизнен. В този момент Васко се изправи и обясни:

– Работя си аз, шефе, обаче усещам, че някой ме гледа. Обръщам се насам, обръщам се натам – няма никой. Аха да продължа – хоп – пред носа ми ей тоя смок. Има-няма един час се гледахме, докато с хипноза го приспах.

– Ма как тъй го приспа?! – удиви се Пъчо. – То туй да не е цирк?

– Цирк, цирк! – сопна му се Васката. – Мен Симеон от четири години ме хипнотизира, за да му повярвам, че съм по-добре. Пък аз що гробове изкопах, за да преживея, що хора погребах – кой от кой все „по-добре“ – цъфнали от обещанията му през тези четири години, че един смок ли няма да приспя…

След това взе внимателно спящото влечуго и го отмести на страни, защото от него поне имаше полза.

09 април 2005