АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Илюзията „Преход към демокрация“

Васил Проданов - 10 април 2018

За сведение на онези, които получават огромни грантове от стотици хиляди левове, за да правят списъци на „антидемократичните медии и автори“ в България, тезата, че демокрацията е илюзия, принадлежи на световно известни фигури като професорите Имануил Уолърстейн в САЩ и Жан Бодрияр във Франция. Имануил Уолърстейн бе в определен период и председател на Световната социологическа асоциация. Жан Бодрияр е световно известен философ, културолог, социолог, представител на постмодернизма и постструктурализма, професор в различни френски и световни университети.

Твърдението, че светът се развива по посока на „демократизация“, придоби популярност в глобален план от 80-те години на ХХ век насам. Дори се заговори за „трета вълна на демократизация“ (1). Проблемът е какво да разбираме под това, като се има предвид, че от 1945 г. насам практически няма държава, в която да не се провеждат избори на законодателни органи при почти пълно всеобщо избирателно право. Очевидно „демократизацията“ е нещо повече от това. Какво е то? Ето какъв е отговорът на бившия председател на Световната асоциация по социология и дългогодишен директор на Центъра „Фердинанд Бродел“ в Ню Йорк Имануил Уолърстейн:

Избори, в които да участват представители на две или повече съперничещи си партии ли? – пита той. – Съперничещи си наистина, а не просто за видимост, при правилно, а не фалшифицирано преброяване на гласове, при справедливо съперничество, когато резултатите от изборите не могат да бъдат анулирани? Ако добавянето на всички тези изисквания ни обяснява какво е „демократизация“, струва ми се, то не обяснява много. Обаче в епоха, в която „Ню Йорк Таймс“ изобличава управляващата повече от четиридесет години либерално-демократическа партия на Япония, че  редовно е получавала субсидии от ЦРУ, ние с основание имаме право да се усъмним, че формалното съблюдаване на всички изисквания за състезателност на избирателния процес са достатъчни, за да се говори за демократизация… В условията на сегашната световна система демократизацията не може да бъде нищо друго освен илюзия.“(2)

Дискурсът за станалото у нас след 1989 г. е синтезиран именно в неолибералната идеологема за „преход към демокрация“, което – ако следваме Имануил Уолърстейн – представлява една

огромна идеологическа манипулация

поне в три основни отношения:

Първо, чрез нея се скри истинската същност на промяната, а тя е преход към капитализъм. И то не към капитализма до 1944 г., а към неолиберален глобализиран капитализъм, който с гигантска скорост изсмуква материални, финансови и човешки ресурси от страната по посока на капиталистическия център.

Второ, разпространена бе лъжата, че това е „демокрацията“ изобщо, като се създаде представа, че има деление просто на демокрации и недемокрации. Всъщност има много различни видове демокрации. Това бе просто един от видовете, и то не какъв да е, а играещ преди всичко ролята на идеологическа и политическа маскировка на една съвсем различна същност. Факт е, че дори в Западна Европа тя не се възприема като истинска „власт на народа“ в наивно ентусиазирани версии от рода на тези в България в края на 80-те и началото на 90-те години. Всъщност още след Втората световна война се появяват и плодят теории, че това вече не е представителна, а елитарна демокрация, че основното, което я прави демокрация, са редовните избори, при които можеш да сменяш управляващите, но нищо повече.

Трето, т. нар. „преход към демокрация“ бе обявен за „края на историята“, а всъщност ставаше дума за конкретен вид демокрация – либералната демокрация. Тя е исторически феномен, разгърнал се от края на ХІХ век до 70-те години на ХХ век в условия, при които станаха възможни относителната автономия на държавата и политиката от икономиката, регулацията на голяма част от процесите в рамките на националната държава, кейнсианската икономическа политика за стимулиране на агрегатното потребление, високият прогресивно-подоходен данък и на тази основа активната преразпределителна политика, създаваща социална държава. Проблемът е, че когато у нас се разпространяваха идеологическите клишета за „преход към демокрация“, времето на либерална демокрация изтичаше. В нея вървяха нарастващи кризисни процеси в резултат на глобализацията, дерегулацията на икономиките, приватизацията, излизането на икономическите процеси изпод контрола на държавата. Тази тенденция се оформи още по-силно през следващия четвърт век, демонстрирайки криза на либералната демокрация.

Имайки предвид как бе разрушен източноевропейският социализъм с очаквания „демокрацията“ и „свободата“ на съществуващия капитализъм да разрешат всички негови проблеми, Жан Бодрияр заяви в началото на 90-те години на ХХ век: „Цели народи се устремяват към една „историческа“ цел – свобода, която най-малко от всичко съществува под формата, за която те мечтаят, към една форма на „демократично“ представителство, която също от много време агонизира под спекулацията (статистическата спекулация на сондажите, медийната спекулация на информацията). Демократичната илюзия е универсална, свързана с нулевата степен на гражданската енергия. От свободата остава само рекламната илюзия…“ (3)

 

Бележки:
(1) Вж. Huntington, Samuel. The Third Wave. Democratization in Late Twenty Century, Norman and London: Unuversity of Oklahoma Press, 1991
(2) Валлерстаин, Иммануель. После либерализма, М., Едиториал УРСС, 2003, с. 66-67.
(3) Бодрияр, Жан. Илюзията за края, С., ИК „Критика и хуманизъм“, 1995, с. 49.

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. За контакт: vprodanov@hotmail.com  

Вашият коментар