Най-силното правомощие на българския президент е Словото. Авторитетът на президентската институция и харизмата на самия президент са почвата, на които това Слово може да посее невероятни семена.
От цялото дяволско кълбо от тежки проблеми на нашата нация един духовен е основен. Ние престанахме да се слушаме, когато говорим. Ние се самозатворихме в групи от себеподобни и често квалифицираме другите като невменяеми. Топлотата и разбирането изчезнаха. На тяхно място се появиха омразата и търсене на виновни навсякъде. И за всичко.
Изчезнаха и болката, и грижата, и притеснението в говоренето на политиците, които по определение трябва да лекуват обществените рани и да ни водят в ясна и смислена посока.
Никаква национална икономика не може да дръпне, ако не се почувстваме като общност с общи мечти и цели. Никаква политика не може да бъде адекватна на потребностите ни, ако сме изгубили като народ взискателност и воля за контрол.
Нужно ни е лекарство. И искреното, загриженото слово на президента може да бъде такова лекарство. То ще ни каже, че в политическия бастион не всичко е изгубено. То може да провокира мисленето, обсъждането и действието, които са арестувани от пронизващото усещане, че само парите имат значение, само цинизмът и егоизмът имат силата да се налагат, само нахалството има устойчива почва.
Това, от което имаме нужда, въпиюща нужда, е вяра в собствените ни сили. Вяра, че можем да се борим за своето по-добро бъдеще. Че можем да сме творци на собствената си съдба.
Да, казват, с два милиона пенсионери, един милион неграмотни и ежедневно бягащи (да, бягащи!) от България здрави и силни млади хора не можем да имаме никакво бъдеще.
Може да е така, но може и да не е така. Поне сме длъжни да опитаме. За да не се срамуваме от децата си, а някои от нас вече и от внуците си, при мисълта, че сме ги предали с безверие и бездействие.
За вчерашната лекция на президента Радев в УНСС срещнах и такива коментари: „Нищо особено! Какво толкова! Локуми…“
Вярно е, обезценихме словото… За три десетилетия успяхме да го ожълтим и омърляме. Да го разтворим в неискреност, интереси и бездушие. Вече трудно впечатлява…
Друг път обаче няма. Словото е в началото на всеки човешки път. И тук президентът може да бъде силен – стимулиращ, вдъхновяващ, сплотяващ, търсещ бъдещето. Ако може.
Дано да може.
