Раззелени се Родината, дори ланшните пожарища бодро светнаха в резеда. Старият черен щъркел долетя с поколението си и кацна в огромното гнездо до бента пред Имението на Габеров. Отвсякъде напираха живот и оптимизъм, само с Батето не беше така. Дали от възрастта, или по-вероятно от наближаващия Гергьовден, сърцето на този як за трима българин започваше да бие по-жално и по-тъжно. Сутринq като заблееха козленцата в кошарата, направо му се ревеше. Ей го, има-няма две седмици още, и ще дойдат гражданята, ще му изкупят стоката и ще хапват вкусно ярешко, без да ги е еня, че все едно плътта на Батето дъвчат и него го боли. Как не дойде един да каже: „Продай ми поне едно за дамазлък, че стадо ще правя“. Няма и няма.
Васката, който напоследък минаваше за познавач на змиите, и то с право, гледаше право в душата на Батето, която беше крехка и прозрачна като яйце на смок, а в нея мърдаше змийчето на съмнението. Габеров ги беше събрал да вършат обща работа на пчелина във Вишовград и тъкмо бяха седнали, сега, по обяд, да хапнат и да починат. Самият Издател, който преживяваше най-вече с духовна храна, чертаеше с една клечка върху пясъка проект за корицата на новата си книга „Притчи за мадридския измамник и други политически влечуги“.
– Бате – обърна се Васката към козаря, – знаеш ли, че в Европа е забранено да се колят кози по домовете? Това може да става само в кланица.
След тези думи като мехлем за люта рана Батето, който не следеше много-много пресата, се ококори.
– Че то ний кога ще влезнем в Европа? Те май не ни щат хич там?
– Щат-не щат, ама ни взеха! – гордо натърти Васката.
Стоплен от перспективата пред яренцата си, Батето недоверчиво се обърна към Габеров:
– Ванка, тоз змияр да ме не поднася, че ей сегичка го стисвам за врата…
Габеров се подсмихна и почти на себе си отвърна:
– Европейците ни върнаха това, което не им трябва, през Мадрид. Сега чакат твоите яренца, да ги заколят – културно, върху иноксови плочки, а в празната им кошара ще сложат да блеем мен и вас, докато ни зобят с лихви и фини банкови измами, преди да решат за нашето културно заколение, защото безплатен обяд, господа-другари, никъде няма.
16 април 2005 г.