АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Политическо чергарство и краткотрайност на политиците при прехода към капитализъм и либерална демокрация в България

              Васил Проданов - 21 април 2018

През 1989 г. Збигнев Бжежински пише своята книга «Големият провал», в която в специална таблица за възможните кризисни процеси и промени в различните източноевропейски страни оценява България като най-стабилната държава. Смята, че в нея няма натрупани противоречия, които да доведат до скорошни промени. И в това отношение той е прав. България няма нито унгарските събития от 1956 г., нито чешката 1968 година, нито полската «Солидарност». Няма дори дисиденти от рода на тези в СССР, със знаменити публикации в чужбина. Няма изявени антикомунисти. Даже лидерът на бъдещата опозиция е сътрудник в Института по културата, взет там по време, когато ръководител на това ведомство е дъщерята на Живков и работещ в него, заедно с внучката му. Дори няколко месеца след 10 ноември 1989 г. още говори за себе си като за марксист и ще му трябва време да се прероди в яростен антикомунист.

Именно и поради това  обаче в България в много по-големи мащаби от други страни новите политици ще сменят радикално своята политическа и идеологическа идентичност, своите самооценки, своите интерпретации на биографията си, на миналото, настоящето и бъдещето на страната. България ще стане територията с най-много политически чергари (скитници, номади) и клошари, хора които днес са едни, утре – други в зависимост от външна подкрепа, перспективи за кариера, нова работа или материална печалба. Днес сервилничат на едни «големи началници», утре на съвсем други. И в много отношения не те правят събитията и реалностите край себе си, а събитията и реалностите правят тях. Довчера са славили СССР, днес са правоверни евроатлантици. Били са членове на БКП, станали са антикомунисти. Днес са активисти на СДС, утре депутати и активисти от БСП. Довчера си били в «Атака», след това заобичват ДПС. Тези, които се нагодят към бързите промени и ползват конюнктурата вървят нагоре, другите се срутват. Затова и България ще се превърне в страната с най-много партии на човек от населението в света, съответно и с най-много хора сменяли и сменящи своите политически идентичонсти.

Това е свързано с наличието на нов тип политици, които довчера са имали една биография, едно поведение, днес имат съвсем различно поведение и интерпретация на своята биография. Довчера са оценявали позитивно едни и негативно други неща, сега правят точно обратното. Те бързо сменят ориентации, партии, покровители, лозунги, стават хора с необичайно подвижна политическа идентичност. През следващие три десетилетия немалка част от тях ще сменят неведнъж своите оценки и партиите в зависимост от конюнктурата и доколко това им носи позитиви или негативи. Тези, които остават относително независими от конюктурата наблюдават с почуда, недоумение, а често и с погнуса как техни близки и познати довчера са се кълняли в едно, изглеждали са едни, а днес като че ли не са същите хора. Няколко са основните характеристики на политическото чергарство на политическите елити на прехода към капитализъм и либерална демокрация.

Първо. Смяна на политически и идеологически идентичности в сравнение с периода преди 1989 г.

В България промяната е най-мащабната в Източна Европа, поради това че преди 1989 г. няма дисиденти и почти всички активисти след 10 ноември 1989 г., както от ляво, ругаещи номенклатурата, арестуващи Живков и приемащи „Декларация за вината и отговорността“, така и от дясно, искащи „незабавна смяна на системата“,  са били повече или по-малко интегрирани в тази система. Примерите в това отношение са безброй, като се започне от партийната секретарка на правния факултет на СУ, станала яростна антикомунистическа седесарка, мине се през променилия се от подмазващ се на Тодор Живков към свалящ и громящ Тодор Живков Петър Младенов, и се стигне до двама от президентите, които са усърдни комсомолки активисти, драпащи по комсомолската йерархия за успешна кариера като номенклатурни кадри на системата, превръщащи се след това в демонстративни антикомунисти, громящи същата тази система. Същото става с художествена интелигенция, писала преди това стихове, пиеси, разкази във възхвала на комунизма, която започва да говори и пише с яростен антикомунистически патос. Една немалка част от бившите нагаждачи към системата, които така разчитат на партийна подкрепа за своя вертикален растеж, сега стават яростни нейни отрицатели, тъй като сега чрез отрицанието й търсят нови възможности за вертикален растеж в условия на разрушаване на предходната система и създаването на нови йерархии. Типичен пример на подобна морално-политическа мобилност е например кариерата на известен със своите доноси до ЦК на БКП и консуматор на апартаменти от ЦК на БКП професор в Софийския университет, който след 1989 г. стана громител на предходната система и бе възнаграден с поста посланик.

Става дума за феномен, характерен за всяка радикална промяна. Известно е, че след като започва Френската революция и Генералните щати се преобразуват в Национално събрание, а легитимността започва да се търси не чрез монарха, а чрез народа, самият крал започва да подписва своите писма с  „гражданина Луи ХVI“, неговият братовчед Орлеанския херцог се преименува във Филип Егалите и става най-големият громител на монархията, а свързаният с духовенството Жорж Фуше успешно трансформира своето поведение на всеки етап на революцията – първоначално е яростен якобинец, после подкрепя поддръжниците на термидорианския преврат, Наполеон и пр., демонстрирайки блестящо поведението на политически хамелеон.

Второ. Смяна на партии с алтернативни идентичности и идеологически самоидентификации.

В някои от последните парламенти близо половината от депутатите се оказаха членове преди това на някоя друга партия като някои от тях радикално са сменили идентичността си. В България след 1989 г. бяха създадени над 400 партии  и техните лидери в 80 % от случаите са били свързани с друга партия преди това.

Трето. Мобилност във формата на скоростна вертикална политическа мобилност, последвана от низходяща такава, маргинализация и излизане от политиката.

В условия на криза и радикални промени имаме бързо натрупване и разпад на социален капитал. Разпадните процеси в икономиката и обществото като цяло, както и геополитическата преориентация на страната водят до скоростни преходи от „Осанна“ към „Разпни го“, създават краткотрайните, бързо амортизиращи се и ненавиждани елити. Това всъщност е характерно във всички периоди на революция или контрареволюция и реставрация, сменящи радикално системата. По времето на Френската революция лидерският живот на Робеспиер и Сен-Жуст е само 5 години – между началото на революцията в 1789 г. и Термидорианския преврат в 1794 г., който им реже главите.

Подобен възход, бърза амортизация и падение наблюдаваме и в политическите елити след 1989 г., макар и да не им режат физически, а само морално главите. Това се вижда от социологическите изследвания през този период. През 1989 г. най-авторитетен лидер е Петър Младенов – през януари  1990 г. позитивно на него гледат 66 % от българите, а негативно – 11 %. Андрей Луканов се ползва с 55 % доверие и 17 % недоверие през януари 1990 г. През декември 1991 г. вече позитивно на него гледат само 23 %, а негативно 59 %. Само половин година след това позитивно гледат 47 %, негативно – 36 %. Жельо Желев се ползва през март 1990 г. с доверие от 39 % и недоверие от 34 %; през декември 1992 г. позитивно на него гледат 73 % от българите, а негативно 15 %. Петър Берон се ползва с 53 % доверие и 24 % недоверие през ноември 1990 г, а през януари 1992 г. той е вече само 21 %, а недоверието е 41 % (1).  Росен Плевнелиев бе избран с мнозинството от българския народ, а в края на мандата си имаше едва 20 % доверие,  недоверието бе повече от два пъти по-голямо, голяма част от българите го ненавиждаха. А Тодор Живков има по-висок рейтинг днес в сравнение с всеки от политиците в българския парламент.

Разбира се, във всяка голяма промяна има лидери, които демонстрират в най-висока степен усет за ситуацията и характеристиките на хамелеони, приспособяващи се към нея. Жорж Фуше е най-нагаждащият се към промените по време на Френската революция и оцелява до реставрацията през 1815 г. – цели 36 години. В това отношение най-близък до него у нас след 1989 г. е Бойко Борисов, който е в политиката от времето на Симеон Кобурготски, т.е. вече 17 години. Иначе като се махнат изключенията средният живот на активните участници в политиката е между 5 и 10 години.

Доминираща обаче е тезата за „новите лица“ срещу „старите лица“ и скоростта на политическата амортизация, проявяваща се във възход на доверие и рухване на доверието. Тя е особено типична за БСП – партията, променила се идейно, която трябва да се приспособява към новите геополитически „началници“ и неолибералния капитализъм, демонстрирайки пред останалите как се е „реформирала“. Затова и нейните лидери и ръководство се амортизират сравнително бързо. Предходният е изхвърлян или напуска, а новият дава надежди за успех, които се провалят. Почти всеки предходен политически лидер е изключван, напускащ партията, стигматизиран или маргинализиран, а голяма част от членовете на нейното Изпълнително бюро през изминалите 28 години дори са напуснали партията. За периода между 1989 и 2018 г. тя е сменила 8 лидери – Тодор Живков, Петър Младенов, Александър Лилов, Жан Виденов, Георги Първанов, Сергей Станишев, Михаил Миков, Корнелия Нинова. От тях един е напуснал и ненавижда днес бившата си партия, за която смята че е съсипала живота му (Жан Виденов), двама са били изключени от собствените им съпартийци (Тодор Живков и Георги Първанов). При реставрацията във Франция бившият лидер Наполеон е арестуван и пратен на остров Света Елена. При реставрацията в България дотогавашният лидер Тодор Живков е не само изключен от партията, която е оглавявал повече от три десетилетия, но и арестуван и вкаран в затвора от своите съпартийци, които след това започват да събират данни за обвиняването му в престъпление.

Днес за краткотрайността на политиката от значение е глобалната криза на либералната демокрация, която навсякъде води до рухване на доверието към политическите елити. Доверието към американския конгрес е такова като към българския парламент. В САЩ и Западна Европа върви разпад на партийните системи, доверието към политическите лидери е по-ниско от всякога преди това в историята, от както се правят измервания. Политическите чергари трябва все по-бързо да сменят идентичностите си, но в условията на ерозираща либерална демокрация народът ненавижда огромната част от тях.

Вашият коментар