АНАЛИЗИ > ИНТЕРВЮТА
Проф. Иво Христов: Западът иска само едно от Русия –да я няма 

Иво Христов - 22 април 2018

Много отдавна в България мракът се представя за светлина

Информационното цунами на световните политически процеси днес буквално залива хората. Как се чувстват те в този объркан свят. Как са разположени световните играчи на сцената – САЩ, Великобритания, Израел, Русия, Китай и какво иска да получи всеки от тях. Каква е ситуацията в България днес – повече мрак или повече светлина има в живота ни. По тези въпроси разговаряме с депутата от левицата проф. Иво Христов.

– Днес повечето от нещата, които се случват около нас и по света са толкова безумни и странни, че човек вече всекидневно се пита „Как така?”. Като въпросът, който непрекъснато задава жабата и така тормози хората в прекрасния разказ на Йордан Радичков „Как така”. Ето това си позволявам да попитам и вас, проф. Христов?

– Ще ви отговоря с думите на същите тези жаби, които отговорили от другото блато: „е те така“. А сега сериозно на въпроса ви – ние преживяваме катаклизъм – социален, геополитически, цивилизационен и културен. В рамките на един ден сега обикновеният човек е залят с толкова разнопосочна информация, каквато неговите предци не са имали за целия си живот. Резултатът от това информационно цунами е, че от една страна ние сме свръхинформирани, а от друга сме абсолютно неграмотни и естествената реакция е изключване от всякакви дразнители. Много често за мислещия човек един от изходите е вътрешното бягство – емоционално, културно, чисто индивидуално. От друга страна това е илюзия, защото не можете да живеете в някакъв илюзорен манастир извън битието, в което сме потопени.

– Но това вътрешно бягство не води до решение. Ще използвам думите на президента Радев в знаковата му реч пред студенти преди дни – „да включим прожекторите и да осветим държавата”. Повече тъмно или повече светло е в България сега? Сигурно ще заложите на тъмнината, но тя е доста плашеща перспектива.

– Това е мотив, който е вечен като света. Предтечите на християнството – есеите, древноеврейска религиозна секта, са поставили точно този дуализъм като основа на света – битката на „синовете на светлината“ срещу „синовете на мрака“. Второ, по отношение на България ние много отдавна знаем, че страната е потопена, че прилича на айсберг, от който имаме само една видима част относително бяла и огряна от слънцето. Но реалният живот преминава в структурите на дъното на този айсберг, които са потопени в миазмите на нашето криминално, икономическо и всякакво друго псевдо политическо битие. Най-голямата драма е, че много отдавна в България мракът се представя за светлина. Днес ненормалното е станало норма, а нормалното е изключение. Това може да го видите и във вътрешен български план, и в контекста на международната геополитика, която ни залива отвсякъде. Последният пример е Сирия.

– Нападението над Сирия от преди дни без никаква резолюция на ООН не беше ли нарушение на международното право, на принципите в политиката?

– Това съществува поне от 30 години. Мога да добавя: а на какво правно основание беше нападната и разсипана Либия, Ирак, Югославия… Ясно е, че става въпрос за сурова геополитика, в която цинизмът е основният водещ мотив, а т. нар. правен наратив е излишна глезотия. Но това не е патент само на нашето време. В края на XIX век Британската империя започва т. нар. първа англо-бурска война в Южна Африка. Възникват дебати в британския парламент и лидерът на опозицията пита на какво правно основание войските на Нейно Величество се намират на територията на Оранжевата република. На което британският външен министър лорд Солсбъри отговаря цинично, но точно: „На правното основание, че ние имаме картечница „Максим“, а те нямат.“ Перифразирам: „Ние имаме „Томахоук“, а те нямат”.

– Нещо като аргументите на силата са по-важни от силата на аргументите.

– Да, всъщност махната е драперията на политкоректната целофанена обвивка и си проличава голата озъбена физиономия на отвратителния геополитически интерес. „Ти си виновен с това, че аз съм гладен – това ви казва геополитическия хищник, и ще ви изям – нищо лично.“ Конкретно – голямата драма беше, че Сирия е плацдарм, където за първи път след близо 30 години можеха да се сблъскат директно двете основни геополитически сили – САЩ и Русия. Нещастието на сирийската земя е в това, че точно там те си дадоха среща. Башар ал-Асад благодарение на Иран и на Русия разгроми своите вътрешни и външни интервенти и е на път да установи контрол на близо 70% от сирийската територия. Това не трябваше да се допусне и затова се разиграва този спектакъл, тази кървава оперета, която наблюдаваме в момента.

– Няма какво да се лъжем – днес не Сирия е проблемът на Запада, а Русия. И целта е тя да бъде изтикана, унизена. Русия на Путин ли не харесват или самата Русия?

– Въобще Русия. В едно свое изказване известният генерал от ГРУ (руското военно разузнаване) Шебаршин, го е формулирал най-точно: „Единственото нещо, което иска Запада от Русия, е да я няма.“ Това е територия, за която Маргарет Тачър навремето казваше, че е „несправедливост 150 милиона руснаци да експлоатират богатствата на Сибир и на Централна Азия, защото те били достояние на човечеството.“ Сещате се за коя избрана част от човечеството говори тя.

– Но подтекстът на тези думи не е ли анексия?

– Да, но на пътя към анексирането, метафорично казано, стоят т. нар. ракетни войски със стратегическо предназначение на Русия. Това е цялата драма. Иначе досега да сме изгледали либийската или сирийската история в мащабите на Русия, т. е. много по-трагична. Драмата на Русия не е, че това е Русия на „режима на Путин“ или, че е била управлявана от комунистически диктатор или от цар – самодържец. Драмата на Русия е, че я има. В нейните геополитически мащаби, в това че има собствена геополитическа тежест и не желае да бъде засмуквана, погълната от западния свят. Макар че Русия е Запад, тя е Европа. И тук има много хитра уловка – една част от европейската цивилизация се представя за универсалната световна цивилизация. Но тя има и друга страна – Русия е особен синтез между византийско-славянското начало и чисто западното начало. Русия на XIX век, на Александър Първи и Александър Втори, на Достоевски и Тургенев, на руския театър и на руската живопис, на руския балет и на руските революции, колкото и да е странно.

– Някои анализатори казват, че основният проблем сега бил Китай.

– Не съм съгласен с тях. Да, чисто формално руската икономика е 1/10 от китайската. Само преди 30 години беше обратното. Китай е огромна маса – икономическа, технологическа, военна… Той расте с по една Русия на година – икономическа. Но Китай не дава цивилизационна алтернатива на света. Никаква картина на света, която да хваща човек за сърцето. Китайският културен и цивилизационен модел е интровертен, това не е моделът, който ще заплени милиони хора по земята. Това е цялата драма на Китай. Докато Русия не е просто бензиноколонка с ракети. Тя има и културен модел, който по някакъв начин привлича много хора. Така че Русия е основният проблем, а не Китай.

– Западът обаче харесваше Русия на Елцин и на Горбачов, нали?

– Естествено. Защото беше обект, а не субект на собствената си геополитическа съдба. Русия на Елцин и на Горбачов попиля бездарно и кърваво огромното наследство, което десетки руски поколения с кръв, пот и сълзи създадоха между Берлин и Владивосток. Така че Западът харесва този, който предава без кръв всичко това.

– Само преди по-малко от два месеца започна истерията срещу Русия със случая „Скрипал” в Лондон, последваха дипломатическите санкции, ударите срещу Сирия. Докъде ще стигне тази антируска истерия? Подобни планове плашат хората.

– Много е опасно. Всяка прогноза е рискована. Хората искат да разберат дали техния живот и живота на децата им ще бъде сигурен. Ние сме вече в трета световна война. Разликата при нея е, че няма един взрив, а множество с различна интензивност. Големият проблем може да бъде, че действително той не е в Сирия. И за да бъде разрешено напрежението, той може да премине от точков конфликт в глобален. И второ, във военните доктрини на водещите държави – Русия и САЩ, които са с най-големи ядрени арсенали, за първи път се смята за легитимно употребата на ядрено напрежение в конвенционален конфликт. Тоест, премината е психологическата бариера в никакъв случай да не се използва ядрено оръжие, т. нар. „доктрина на взаимния страх, на взаимното унищожение“, което ни гарантираше мир през последните 50-60 години.

– Защо бяха само 3 държави в коалицията, извършила ракетни удари в Сирия, а преди няколко години в Коалицията на желаещите в Ирак те бяха 30?

– Защото се променят съотношенията на силите. А пък тези, които участваха в последната коалиция, бяха в условията на фиаско. Все още се спори дали четирите изстреляни британски ракети са достигнали целите си, а участието на Франция се е изразявало само в участие, нищо повече. Ясно е, че коалицията на желаещите ще се редуцира. Едно е да участваш в конфликт, който има за задача да бие вързан човек, тоест противник, който знаете, че няма да ви отговори, защото няма ресурс. Така беше с Ирак – първата и втората война, така беше и с Либия. Но когато нещата опират до това, че действително можете да получите удари и то смазващи, от отсрещната страна, какъвто е случаят със Сирия през 2018-а, желаещите май някак си се източват във времето и пространството. Пример – Германия на Меркел. Която иначе беше много силна с евроатлантическите речи.

– Какво е това неистово желание да се демонизира един човек – какъвто е „диктатора” Асад?

– Защото не е „нашият“ диктатор. Ако е „нашият диктатор”, той е по-демократичен диктатор и в този смисъл той е по-възприемчив, отколкото другите. Класиката в жанра – „кучи син, но наш кучи син”, както е казал Теодор Рузвелт за диктатора Сомоса-старши. Така че нищо ново под слънцето. Сирия е повод, тя не е причина. Сирия е място, но не основното, където ще се развива конфликтът и сблъсъкът.

– Но нещата могат ли да загрубеят и да станат още по-сериозни?

– Да, и това е така, защото в Сирия като в матрьошка са вкарани множество конфликти. И те имат потенциала в един момент да експлоадират всичките – всеки по собствена логика. Това е израело-иранският конфликт, който е базисен – опира до съдбата за съществуването на Израел. Второ, конфликтът между Турция и Русия и между Турция и САЩ по повод на Кюрдистан. И още конфликтът между шиитите и сунитите, конфликтът между желанията на стари колониални сили като Франция да се върнат на терена. И най-сетне това е чисто енергиен конфликт, защото е една от причините, но не е основната. В морето срещу Сирия – между Кипър, Сирия, израелския бряг и Египет, се намира може би едно от най-големите газови находища в света, което би обърнало енергийните баланси в света. Ето как тази матрьошка от конфликти би могла да доведе до взривяване на геополитическите баланси на планетата.

– Да погледнем какво се случва при основните световни играчи. Тереза Мей не се ли опитва да изглежда като втората Маргарет Тачър, има ли сили за това?

– Сегашният видим английски елит, защото има един друг, който е невидим, но е реален, е далеч от блестящите образци на Викторианската епоха. Това е индикация за дегенерация на елитите. Сещам се за прекрасната сентенция на Чърчил по отношение на неговия политически опонент Атли, с когато са се ненавиждали: „Вчера на „Даунинг стрийт” спря празно такси и от него излезе мистър Атли”. Вижте каква тънка ирония и сарказъм! В момента Англия е като едно празно такси, от което излизат някакви фактори, които твърдят, че са нещо. В случая дълбинният английски елит много тясно е свързан с реалния сблъсък в САЩ между, грубо казано, групата, която стои зад Тръмп и така наречената дълбочинна държава. Британският елит е вътре с двата крака в този конфликт.

– Тръмп не е ли заложник на собствените си грешки и минало? Защото случващото се сега може и да е начин да се потушат вътрешните конфликти в САЩ.

– Тръмп има огромен проблем, но той е само на повърхността и се изразява в това – той не е дошъл на власт. Формално е на работа, но реално не е. Той през цялото време се намира в ситуация, която се нарича цугцванг, т.е. каквото и да направиш – бъркаш. За да покаже, че не е марионетка на Кремъл, той трябва да държи едва ли не по-арогантна антируска позиция, отколкото нормалния геополитически разум налага. Драмата на Тръмп е, че той може да направи фатален геополитически ход само и само, за да докаже, че не е това, което е.

– А Израел не мълчи ли в момента? Смята се, че когато той мълчи, значи нещо подготвя. Какво не знаем?

– Не съм видял Израел да мълчи, той активно участва в бойните действия в Сирия. Израел е в много деликатна ситуация, защото в момента се опитва да балансира между интересите на Русия, с която го свързват и цивилизационни, и демографски връзки – 1,5-2 милиона са руснаците там. От друга страна Израел трябва да балансира интересите си в САЩ и влиятелните ционистки лобита там, които не са единни. Трето, за първи път Израел е изправен пред проблем на собственото си съществуване като държава.

– Какво имате предвид?

– Срещу себе си Израел има противник в лицето на Иран, който може да си позволи да загуби много, но има стратегическата дълбочина – да унищожи Израел. Израел си дава сметка и затова е нервен. От друга страна Израел няма никакви гаранции – въпреки че зетят на Тръмп произхожда от влиятелната фамилия Кушнер, няма никаква гаранция, че той ще получи дължимата протекция и защита от САЩ, ако се наложи. Затова Израел трябва да прави чудновати алианси със Саудитска Арабия например, за да гарантира собствената си сигурност. Войната в Сирия беше изгодна за Израел. Цялата Арабска пролет беше изгодна, защото без да гръмне пушка, две от трите ключови държави, които бяха реална заплаха за Израел, вече са в руини или се намират в политическа безтегловност. Това са Египет, Ирак, сега и Сирия. Проблемът е, че този вакуум бе запълнен от мощни геополитически сили отвън – от периферията на региона, визирам Турция и Иран. Така че, Израел, колкото и да е странно – постигайки успех и елиминирайки своите врагове, се сблъсква с далеч по-мощни врагове, които идват от геополитическа дълбочина. Образно казано вместо Ал Фатах сега той граничи с Иран, Турция и Русия. Определено „съседи“, предизвикващи геополитически и военен дискомфорт.

– Къде сме ние в цялата тази световна бъркотия? Между другото нашият премиер беше предложен за европейска личност на годината?

– Ще ви отговоря кратко с думите на изключителната проф. Вера Мутафчиева. На въпрос каква е ролята на личността в историята, тя казваше следното: „Тя е като на мухата, кацнала на челото на коня, мислейки, че кара каруцата, която конят дърпа.”

 

Интервю на Мариела Балева, 20.04.2018

 

Източник - Труд
Проф. Иво Ангелов Христов е роден е на 5 септември 1966 г. в Киев.  Завършва средно образование в 31 СОУ, София (1984). Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с дисертация на тема „Правна регулация и модерност – социологическо изследване на два типологични случая: Западна Европа и България“ (2003). Доцент  в катедра…

Вашият коментар