На първи април, както е известно, се разпространяват най-невероятни истории, тъй като „е прието“ да се лъже. Но в международната политика не само на първи, но и през целия сегашен април ни затрупваха с немислими до преди година-две изявления, официални изказвания и съобщения, при това подавани с най-сериозен вид, за да не оставят впечатление, че не са истински. Междувременно в геометрична прогресия се увеличаваха твърденията на противостоящите страни, че техният опонент (чети конкурент, противник или враг) разпространява „фейк нюз“, както сега е модерно да се нарича дезинформацията или казано по-просто „прикритите лъжи“. Даже се готвят законодателни инициативи за това информационно „аутодафе“. Но това сериозно предизвикателство пред един от основните принципи за „свободата на словото“ е предмет за отделен обстоен анализ, още повече, че той касае не само международните отношения, а всички аспекти на съвременния ни начин на живот.
За да не ни упрекнат в „голословност“ да приведем някои от тези „новини“, свързани с международната обстановка и да се надяваме, че в бъдеще ще разберем кои от тях са били истински и кои „фейк“.
В средата на април американският президент се оплака, че „за медиите обаче, каквото и да направя, не съм достатъчно твърд“. И за да ги опровергае президентът пусна репликата „Имахме много ожесточени боеве в Сирия наскоро, преди месец, с руските войници. Тъжно е, но много хора загинаха в тези сблъсъци“. Т.е. американският президент потвърди твърденията, че световната и една от търсещите подобен статут суперсили вече водят военни действия една срещу друга. Наистина в ограничени мащаби, наистина на чужд терен, но с трагични резултати – гибелта на „много хора“. На този фон убийството на един посланик и убийството на един пилот след свалянето на един самолет преди само година – година и половина изглеждат като „детска игра“.
Също в средата на месеца когато кампанията на средствата за масова информация достигна кресчендо и не остави никакви шансове на политиците освен „възмездие за виновните за химическата атака“, станахме свидетели на луда надпревара от предсказания и сценарии ще има ли „голяма война“ или „големите“ в геополитиката ще използват ли обстановката, за да изпитат някои от своите нови оръжия и ще се похвалят ли с резултатите. Всички чакаха „магьосниците“ да извадят от ръкава си „слон“, но те извадиха „зайче“. И след ракетните удари на „новата Антанта“ – САЩ, Великобритания и Франция – заваляха анализите за „постиженията“ – руснаците похвалиха сирийците, че са свалили с руското въоръжение 70 от над 100-те изстреляни ракети, а американците казаха, че всичките изстреляни над 70 ракети са ударили успешно целите си. Във всички случаи и двете страни направиха добра реклама на крайните продукти на своите военно-промишлени комплекси.
Генералният cеĸpетаp на НАТО Йенc Столтенбеpг посети Турция на 16 април, където разговаря с високопоставени турски представители сред които министър-председателя Бинали Йълдъръм, министъра на отбраната Нуретин Джаникли и началника на Генералния щаб на турските въоръжени сили генерал Хулуси Акар, както и среща над един час „на четири очи“ с президента Таип Ердоган. Официално бе съобщено, че основната тема на срещите на Столтенберг с турските политици е „подготовката за срещата на високо равнище на НАТО, която е насрочена за 11-12 юли т.г. в Брюксел“. В редица интервюта в много турски телевизионни канали, Генералният секретар на НАТО подчерта по традиция „важната роля на Анкара като част от НАТО“ и дори посочи, че „решението й да купи руски зенитно-ракетни системи С-400 е независимо суверенно право“. Само десетина дни след това обаче Столтенберг на пресконференцията след проведеното в Брюксел на 27 април заседание на министрите на външните работи на НАТО обяви, че е „запознат с изявленията на САЩ за евентуални санкции в отговор на решението на Турция да закупи С-400“. Както често се прави в дипломацията разграничаването от даден проблем се прикрива с нищо не значещи фрази и от офиса на генералния секретар му бяха оформили следната заготовка „Ние приветстваме преките контакти между САЩ и Турция по този въпрос“. Не мога да си представя как Зукърбърг и неговият екип ще определи кое от тези съобщения е „фейк нюз“ и следователно трябва да бъде изтрито от „Фейсбук“, както това искат американските законодатели, когато изслушваха създателят на социалната мрежа в американския конгрес през този месец.
Интерес предизвика и спорът, кой е бил, ако въобще е имало посредник, между Вашингтон и Москва преди ракетната атака в петък, 13 април. Според журналистката Ханде Фърат от вестник „Хюриет“ преди операцията на САЩ, Франция и Великобритания в Сирия „Анкара осъществи активна дипломация, което породи въпроса дали тя е „посредник“ между страните и особено между САЩ и Русия“. „Ние не искаме горещ сблъсък с Русия“. Анкара е предала това послание на Путин преди започването на операцията. Журналистката посочва, че контактът между страните е бил на всякакво равнище, а не само на равнище държавни глави, предава още в.“Хюриет“. Но преди това остри реакции от официална Анкара предизвика френската идея за посредничество между Турция и кюрдските сили в Северна Сирия. Президентът Ердоган заяви, че изявлението е странно и изцяло погрешно и добави, че ако изявлението е вярно, Франция надскача височината си по въпроса. „Турция няма нужда от посредник. Тя няма да седи на една маса с терористи“, беше категоричен турският президент Реджеп Ердоган. Той обясни, че в телефонния си разговор с френския си колега Емануел Макрон е чул „странни неща“, на които се налага да отговори „на висока честота“. Турският вестник „Ватан“ също съобщи, че Анкара е била информирана предварително за предстоящата ракетна атака срещу Сирия и недвусмислено е дала да се разбере във Вашингтон и Брюксел, на чия страна ще бъде изборът й между тях и Русия с Иран. Може да се предполага, че този факт е дал основание на френския президент Емануел Макрон да заяви по канала на BFMTV, че „в резултат на ударите Русия и Турция бяха разделени“. Като отговор след това турският премиер обвини Макрон за „популизъм“ на съвместната пресконференция със Столтенберг, като заяви, че това „не съответства на нивото на президента“. Но той не каза, че това е дезинформация, а само изрази възмущението си от организираното от френския президент изтичане на информация. А генералният секретар на НАТО нарече операцията на Съединените щати, Великобритания и Франция в Сирия „ясен сигнал към Русия и Иран“, оставяйки подчертано нарочно Турция извън групата. Доколко тези твърдения отговарят на действителността ще се проясни в следващите седмици.
Във всички случаи обаче Париж сериозно навлезе в сирийската игра. Макрон заявява настойчиво за възможностите на мисията си за посредничество в Сирия, но преди всичко във формата на диалог между Русия и САЩ. Той казва, че е предупредил Москва за подготовката на атаката срещу Сирия.От друга страна отчитайки, че Макрон се похвали, че е автор на идеята да се нанесе ракетния удар по Сирия, като е убедил за това Доналд Тръмп и Тереза Мей, някои експерти смятат, че френският президент се цели в ролята на посредник между Запада и Русия. В полза на това твърдение е обстоятелството, че освен със САЩ, Париж има шанс да играе и с Москва и с Техеран. Франция се обявява против предложението на Тръмп за прекратяване на ядрената сделка с Иран. Да не забравяме и това, че точно след избирането му като президент на Петата република Макрон заяви, че той, като лидер на една от държавите на нормандската четворка, има свой собствен план за разрешаване на конфликта в Донбас. Френският президент потвърди участието си в международния икономически форум в Санкт Петербург. Следователно се подготвя срещата му с Владимир Путин, а самият Макрон ще се стреми да стане основен модератор или важен участник в мирния процес в Сирия.
Така се утвърди тенденцията за рязко активизиране дейността на президента Макрон от края на миналата и началото на тази година. Доказателство за това са поне пет, свързани с него големи събития. Първото беше с двусмисленото му споменаване за възможността от „Фрекзит“ и то в интервю за английската ББС, последвано от безпрецедентната среща на френски президент с директорите на 140-те най-големи транснационални корпорации и с програмните речи на Макрон в Сорбоната, на Давоския форум и пред Европейския парламент.
От друга страна следизборните трудности на Германия намаляват и ограничават възможностите на Меркел и с това се създават предпоставки за рязкото увеличение на влиянието на Франция, която въпреки икономическото си изоставане от Германия, предявява претенции не само на равноправно, но и на обособено лидерство във френско-германския тандем в частност и в Европа като цяло. На нейна страна е преимуществото, че след излизането на Великобритания, тя остава единствената ядрена сила в ЕС и единствената държава от съюза – постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тази ситуация започва да има прилики с моделът на Антантата преди Първата и на френско-британския съюз преди Втората световна война. В този контекст могат да се разчетат както споменаването от Макрон за „Фрекзит“ (и при това в интервю за ББС), така и сбирката с ТНК във Версай, на който Франция бе провъзгласена за център на световните инвестиции. И най-накрая – програмната реч в Давос, чиято основна тема бе за кризата на демокрацията и за възможността – стъпка по стъпка, държава след държава – от трансформирането на глобализма в национализъм.
В тази обстановка се състоя посещението на Макрон в САЩ. То имаше за цел утвърждаване на новото позициониране на френския президент в световната политика, за което свидетелстваше неговият „туит“ от началото на визитата му на 23 април „Нашите две страни са гаранти на съвременните принципи на международните отношения“. Опитните наблюдатели обърнаха внимание на прилагателното „съвременните“, което показва желанието за промяна на утвърдения след Втората световна война световен ред. Именно поради това основните въпроси, които са били обсъждани, са пряко свързани с това какво решение ще съгласуват Вашингтон и Париж – на базата на утвърдените или както все по-често се случва през последните години – на основата на „съвременни принципи“, които обаче не са получили официализирано международно признание, а са продукт на например „коалиция на желаещите“.
А обявения дневен ред на разговорите наистина беше впечатляващ и изключително важен от гледна точка на международната сигурност и световното икономическо развитие. Иран, Сирия, отношенията САЩ-ЕС и двустранните връзки бяха основните теми, но със сигурност – не единствените. Например в интервютата и пресконференциите по време на посещението и след него направи впечатление критиката към ООН по въпросите, свързани с Иран и Сирия. Бяха направени внушенията, че поради постоянното блокиране на решенията на Съвета за сигурност с „вето“ от отделни негови постоянни членове, реформата на организацията, за която се говори сериозно от няколко години, следва да включва механизъм за контрол на конфликтите чрез Генералната асамблея, а не чрез Съвета за сигурност. В тази връзка бяха припомнени твърденията, че ако Русия и Китай не приемат предлаганите от Запада реформи на световната организация, може да се премине към план „Б“ за създаване на международен „световен демократичен институт“, за база на който да послужи все по-разширяващото се поле на активност на групата „Г-7“. Това би било сериозна конфликтогенна инициатива в международните отношения, който няма прецедент през последните 70 години.
Посещенията на Макрон от 23 до 25 и на канцлера на Германия Меркел на 27 април бяха продиктувани по време от два непосредствено „горящи проблеми“.
Първият е свързан с това, че на 1 май изтича едномесечната отсрочка за налагане на мита от САЩ върху редица стоки, произвеждани от държавите-членки на Европейския съюз. Брюксел вече е депозирал искане в Световната търговска организация да се разгледа този ход на президента Тръмп като несъответстващ на поетите от Вашингтон задължения. Европа изпрати Макрон и Меркел с очакването те да отстранят възможността за „търговска война“ между двата бряга на Атлантика. Но надеждите й бяха „попарени“ от репликата на американския президент – „предпочитам да разговарям с Франция, а не с ЕС“, което може би се хареса на Макрон, но със сигурност не спечели нови приятели на Тръмп в Брюксел и другите европейски столици. Този въпрос беше много по-важен за Меркел, тъй като митата и санкциите срещу Русия засягат най-вече германския бизнес. Очаква се под ударите на приетото законодателство за санкциите да попаднат всички немски фирми, които участват в проекта „Северен поток -2“, което поставя под сериозно съмнение неговата реализация. А от митата ще пострадат немските производители на коли, стоманодобивните и алуминиевите компании. Очакват се резки колебания на пазара и многомилиардни загуби, които да спрат сегашното икономическо оживление. Запитана за резултатите от разговорите на тази тема Меркел каза след срещата, че са възможни преговори за търговско споразумение между Съединените щати и ЕС. Тя обаче не каза какво според нея ще реши Тръмп по този въпрос. С това германският канцлер призна, че както тя, така и френският президент не са успели да променят позицията на американския ръководител. В тази връзка интерес представлява едно проучване, проведено неотдавна сред 373 експерта по външна политика, икономика и национална сигурност от американския Pew Research Center в сътрудничество с германския филиал на „Маршал фонд“ (САЩ). През 2017 година този изследователски център провежда същото проучване сред същите експерти и тогава шест от всеки десет от тях са очаквали, че икономическите отношения, националната сигурност и дипломатическите връзки между САЩ и ЕС след идването на власт на администрацията на Тръмп ще се влошат. А през 2018 година, вече девет от всеки десет от американските експерти са изразили мнението, че трансатлантическата дипломация е станала по-трудна и сложна през 2017 г., а към подобна гледна точка са се придържали осем от всеки десет европейски експерти. Подобни опасения отчасти отразяват промяната на доверието на европейците към американския президент в частност и към американския имидж като цяло. Тези опасения са свързани и с външната политика на САЩ. Осем от всеки десет експерти в областта на трансатлантическите отношения смятат, че планираното от Вашингтон преместване на посолството на САЩ от Тел-Авив в Йерусалим ще затрудни урегулирането на израелско-палестинския конфликт, а около две трети са убедени, че подходът на администрацията на Тръмп спрямо Иран може да увеличи дестабилизацията на региона.
В изследването има и интересен момент, свързан с отбелязаното в началото на този материал разпространение на най-невероятни истории през този „лъжовен“ месец. На въпроса за отношението им към разпространението на „фейк нюз“ в социалните мрежи, повечето европейски експерти (55%) смятат, че тези мрежи трябва да бъдат подложени на контрол, тъй като това е необходимо за борба с разпространението на дезинформация, дори и така да са ограничава свободата на словото. Американските експерти обаче не са съгласни с тази гледна точка, тъй като 53% от тях посочват, че свободата на словото в интернет трябва да бъде защитена, дори ако това означава, че в социалните мрежи може се появи и дезинформация.
Трудно може да се отговори на въпроса какво бъдеще очаква трансатлантическите отношения, ако продължи ускоряващата се тенденция за все по-видимо очертаващи се различия във външната политика на САЩ и сегашните й европейски съюзници. От една страна отношението на САЩ към Брекзит-а показва, че американският елит цени повече отношенията си с Обединеното кралство, отколкото с другите си европейски партньори. От друга страна обаче повечето европейски и американски експерти се придържат към мнението, че Меркел и Макрон постъпват правилно спрямо основните международни проблеми. В същото време само 6% от американските експерти и 12% от техните европейски колеги смятат, че администрацията на Тръмп се ориентира към правилни позиции в международните отношения.
Вторият срочен проблем беше свързан с обстоятелството, че на 12 май предстои САЩ да обявят решението си дали ще продължат своето участие в така наречения „Съвместен Всеобхватен План за Действие“ (СВПД), изработен след дългогодишни преговори между Иран и „шестицата“ държави, в която влизат САЩ, Русия, Китай, Великобритания, Германия и Франция. Очертаваше се перспективата, ако в рамките на този кратък срок ЕС не успее да предложи как да се преодолеят недостатъците (според Тръмп) на СВДП, САЩ да напуснат договора въпреки възраженията на съюзниците му.
Точно на срещата на Доналд Тръмп с Макрон се разрази поредната буря от заплахи към Иран. Американският президент заяви, че «ще сдържа» Иран в Близкия изток и че Иран «ще има големи проблеми», ако реши да възобнови ядрената си програма: «Ще имат, повечето от когато и да било, големи проблеми». Това прозвуча като отговор на поредното предупреждение на ръководителя на иранското министерство на външните работи Мохамед Зариф, който в Ню Йорк в Съвета по международни отношения заяви, че страната му е готова „с ускорени темпове“ да възобнови своята ядрена програма, ако САЩ напуснат ядреното споразумение от 2015 година. А на срещата с Меркел Тръмп обяви едва ли не клетвено, че никога няма да допусне „Иран да има ядрено оръжие“. И както можеше да се предположи, Макрон се самопредложи за посредник между САЩ и Иран по проблема, като паралелно изрази намерение «да включи и Русия» въпреки нейното крайно отрицателно отношение към намеренията на Вашингтон по този въпрос.
В крайна сметка, въпреки само два дни преди това да бе обявил, че няма „план Б“ за ядрената сделка, френският президент след визитата си в САЩ заговори за необходимостта от преразглеждане на СВДП. За няколко дни от 22 до 27 април Макрон се премести от позицията си за отсъствие на „план Б“, през идеята за допълнителен анекс или допълнително споразумение към СВДП до почти пълното приемане на американската позиция за нови преговори.
Според френския президент при новите преговори трябва да се обхванат въпроси като блокиране на всякаква иранска ядрена дейност до 2025 г., прекратяване на иранската балистична ракетна дейност и намиране на политическо решение за сдържане на Иран в региона, предаде Ройтерс. Как обаче ще се съгласи на това Иран при явно ултимативното последно условие, не само че не е ясно, но и напомня за исторически аналогии, когато, за да се започне война, се поставят напълно неприемливи ултиматуми. Пресконференцията на Меркел след срещата и на 27 април с Тръмп само потвърди, че и Германия не е успяла да промени американските виждания за отношенията с Иран. А европейският бизнес (и най-вече германският и френският) ще понесе значителни загуби от възобновяване на санкциите срещу Иран. Ще бъдат прекратени многомилиардните сделки за закупуване от Иран на над 100 самолета „Еърбас“, както и договорите на „Рено“, „Пежо“, „Тотал“, които бяха подписани след 2015 година.
Това обаче са пренебрежими щети пред възможността от военен конфликт с Иран, който би възпламенил целия регион и би въвлекал почти всички близкоизточни държави в него. А признаци, че американците се отнасят сериозно към твърденията на своя президент, имаше предостатъчно през изминалата седмица. От 24 април започна неофициалната визита в Израел на ръководителя на специалните операции на въоръжените сили на САЩ в Близкия изток Джоузеф Вотел. Очаква се, според турските СМИ, той „да се срещне с високопоставени израелски военни, включително и с началника на Генералния щаб Гади Айзенкот“. Целта на посещението била изясняване на неотдавнашното изостряне в отношенията между Иран и Израел (на 4 април Израел бомбардира едно сирийско летище, в складовете на което твърди, че имало току-що пристигнали от Иран военни дронове), както и други представляващи взаимен интерес въпроси, сред които експертите споменават въпроса за извеждането на американските войски от Сирия и излизането на Вашингтон от споразумението на „шестте“ с Иран. А от 25 април започна работното посещение в американската столица на израелския министър на отбраната Авигдор Либерман. Основните теми на разговорите със съветника по националната сигурност на президента на САЩ Джон Болтън и с членове на Сената са същите – ситуацията в Близкия изток и политиката спрямо Иран. В съобщението за печата на израелското министерство на отбраната се казва, че „консултациите ще бъдат фокусирани върху тясната координация между Израел и САЩ в сферата на сигурността и на отбранителните ведомства на двете държави за ограничаване на негативното развитие, породено от иранската експанзия в Близкия изток и акцента й върху Сирия. За непредубедените наблюдатели се очертава картината, че започва „сверяване на часовниците“ между най-близките съюзници на САЩ в Близкия изток за създаване на антииранска „коалиция“, за необходимостта на която американците преди това са водили разговори с арабските режими от Персийския залив. Да припомним, че още на 17 април, когато започна кампанията за формиране на арабски окупационен корпус в Сирия, който евентуално може да замести американските военни, министърът на външните работи на Саудитска Арабия Адел Ал-Джубейр на пресконференцията в Риад с Генералния секретар на ООН Антонио Гутиереш заяви „От началото на сирийската криза ние обсъждаме със САЩ въпроса за изпращането на войски в Сирия. Саудитска Арабия е готова да изпрати свой контингент в Сирия, ако САЩ вземат решение да разширят мисията си там.“
И ако арабски сунитски сили навлязат в Сирия, то тогава срещу тях ще се изправят не само шиитите, но и алавитите, друзите, християнските опълчения и редовните части на сирийската армия. Така ще се сбъдне мечтата на Израел за широкомащабен конфликт на сунитите с шиитите. С подкрепата на Иран обаче сунитите може да почнат да търпят сериозни загуби, което ще изправи Тел-Авив пред решението дали и как да се намеси, за да прекъсне подобен развой. А оттук до истински сблъсък между Иран и Израел има само една стъпка. Може би поради това военният министър на САЩ обяви в събота след срещата си с Либерман, че според него „много е вероятно“ да възникне военен конфликт между Израел и Иран заради действията на Техеран в региона и специално в Сирия. „Виждам как ще започне, но не знам кога и къде“ е казал Матис пред Комисията по отбрана на Конгреса, цитиран от световни агенции. Според него в сблъсъка ще участват и подкрепяната от Иран ливанска групировка „Хизбула“ и други шиитски сили.
Как ще реагират на подобни събития Турция, Русия и други геополитически фактори е въпрос, който да се надяваме, се взема предвид в столиците, където сега се обсъждат подобни сценарии.
В тази връзка интересно предложение прави бившият министър на външните работи на Израел Шломо Бен-Али в статия, публикувана в края на април от австралийското издание на „The Strategist“. Той критикува премиер-министъра на Израел за това, че подтиква Тръмп да излезе от СВДП и заявява, че Нетаняху трябва да настоява за запазването на военното присъствие на САЩ на „сирийско-ливанския фронт“.
Според него стратегията на САЩ по сирийския конфликт като начало трябва да се съсредоточи върху оказването на подкрепа за стабилизация в онези части от страната, които вече са изоставени от ИДИЛ, а Дамаск все още не ги е овладял. Освен това САЩ трябва да използват своето влияние в Турция и сред сирийските кюрди за постигане на споразумение, което би довело до създаването на автономен кюрдски район в северна Сирия. Благодарение на буферна зона, „постоянно намираща“ се под контрола на Турция, Анкара според бившия външен министър, би могла да минимизира опасенията си относно възможното прехвърляне на оръжие и бойци по посока на турските кюрди.
Такава инициатива на САЩ би била „истински подарък“ за Русия, тъй като би й позволило да излезе от капана, в който се вкара сама. Въпреки че вече поне три пъти се е споменавало успешното завършване на операцията, Кремъл не може да постигне политическо урегулиране на конфликта между многобройните заинтересовани в него страни. Дилемата пред Москва е в това, че руснаците не са готови да останат и да оказват подкрепа докато Асад напълно не овладае страната си, но и не са готови да приемат колапс на режима, ако се оттеглят от Сирия. В този смисъл, макар че Русия е истинския стопанин в Дамаск, то тя се е превърнала и в заложница на режима. А без участието на САЩ Русия не може да излезе от това положение. За Иран и Русия има още един съществен недостатък, който се състои в това, че всякакви бъдещи икономически преимущества – договори за доставка на нефт, оръжейни контракти, предоставянето на услуги в областта на строителството и комуникациите, контролът на фосфатните мини и т.н. – не могат да покрият бъдещите разходи, свързани с реконструкцията на сирийската държава и завръщането на милионите бежанци по родните им домове. Според израелският политик само заклетите врагове на Асад – САЩ и държавите от Персийския залив могат да осигурят подобни огромни суми. Поради това Шломо Бен-Али смята, че биха могли да поемат разходи, изчислявани в размер между 100 и 350 милиарда долара – само ако на тях им бъде гарантирано да участват пълноправно при определянето на политическия резултат от конфликта.
Какво ще наблюдаваме на 1 и на 12 май предстои да видим, но е ясно че май няма да е по-малко интересен от април. Със сигурност обаче може да кажем, че през май ще разберем ако не за всички, то поне за част от новините през април дали са били истински или „фейк нюз“. За обикновените хора обаче някои резултати вече са налице. През последната седмица на април цената на нефта прескочи психологическата граница от 75 долара за барел и според експертите със сигурност до края на годината ще надмине 80, а е възможно да достигне и 90 долара при част от песимистичните сценарии за обстановката в Близкия изток.
