АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Вместо заключение

Людмил Георгиев - 12 май 2018

(този текст е заключението на новата книга на проф. Людмил Георгиев „Критическата психология на българската история“, която се очаква да излезе от печат в Университетско издателство „Свети Климент Охридски“)

„Без победа няма оцеляване“

Уинстън Чърчил

„Патриотизъм – това е, когато считате, че тази страна е най-хубава в сравнение с всички останали, само заради това, че вие сте се родили там“

Бърнард Шоу

 

Признавам си, че през всичките тези години, през които си мислех, че ще напиша настоящата книга – Критическата психология на българската история, почти винаги и с невероятна сила се е възпроизвеждал проблемът с какво и как да я завърша!…

Признавам си, че челният сблъсък с нашето минало ме направи раздразнителен и конфликтен, за което се извинявам най-вече на моите приятели  от Клуб „24 май“ – проф. Андрей Пантев, проф. Боян Дуранкев, проф. Иво Христов, проф. Васил Проданов, д-р Иван Габеров и на всички останали; особено смирено и с надежда, че ще бъдат приети, поднасям своите извинения на д-р Юрий Борисов, главния редактор на клубния сайт „24 май“, когото обидих по един недопустим начин и съм сигурен, че това извинение също ще остане в историята, а пък моето поведение – простено!…

Признавам си, че не бях така грижовен и любвеобилен, както обикновено, към моите близки, към студентите и към моите приятели от Университета, за което поднасям своите извинения и на тях!…

Признавам си, че се превърнах в една „оголена, подвижна рана“, а самото писане за мен беше по-скоро „страдание и вик сред океана“, по думите на гениалния български поет Борис Христов, отколкото радост и опиянение, макар че се опитвах, наистина се опитвах да не ми личи толкова!…

Признавам си, че през всичкото това време по уникален начин се разхождах във вековете на нашето българско присъствие, а това ми носеше както срам и омерзение, така и гордост и самочувствие!…

Признавам си, че българската ми гордост и самочувствието ми от общуването с Великите Хора в нашата история винаги беше помрачавана от възпроизвеждащото се отчуждение между тях и целокупната робски настроена „общност“, която и до днес е убедена, че няма да може да се справи с отговорността за собствената ни държава, а това ми носеше срама и омерзението, които ме съпътстваха през тази разходка във вековете!…

Признавам си, че се отдръпвам от текста сякаш се прибирам от погребенията на най-близките ми хора, на майка и на татко, след което остава само тъгата, мъката и онази вцепеняваща самота, придружена с ужасяваща пустота!…

Разбира се, от гледната точка на въобразената за единствено правилна западна идея за „научност“, подобно лично отклонение, с което слагам началото на тези заключителни думи, изглежда може би недопустимо, но пък читателите вече са наясно с моето отношение към всевъзможни, дори и „научни“ канони, тъй като критическата парадигма на Имануел Кант означава преди всичко свобода. Нещо повече – рефлексията между текста, от една страна и културната принадлежност и емоционалното състояние на неговия автор в момента на сътворяването му, от друга страна, е също така фундаментална позиция в парадигмата на Критическата психология. Преди няколко години един от доайените на моята школа, на Българската школа на Критическата психология, д-р Виктор Добрев, по твърде убедителен начин защити своята дисертация на тема: „Културална каузалност на еврейската екстраполация в психологията“, доказвайки тази водеща идея на цялата Школа чрез анализ на връзката между културните и религиозните представи на четири от седемте водещи школи в историята на западната психология, чиито основатели са евреи, и съдържанието на техните научни концепции. Непоколебимата връзка между спецификата на културата и цивилизацията, към които принадлежат човешките същества, и техните психични преживявания от представата за смъртта, да речем, до литературните вдъхновения, предложена впрочем още от Вилхелм фон Хумболд, стои в основата и на бъдещите ми проекти – Критическата психология на екзистенциалните преживявания и на Критическата психология на литературното творчество. Така че, с други думи, мисля си, че и научното творчество може да бъде лично и емоционално, а не само безлично и „обективно“ сухо – още Серж Московичи казваше, че когато чете блестящи традиционни психологически изследвания, не може да види в тях Човека, докато само няколко реда от Достоевски са му достатъчни, за да го види в цялата му жива плътност, с игла да го убодеш, ще пусне кръв /Московичи, 2007/.

Що се отнася конкретно до настоящето изследване, мога да припомня тук, накрая, разказаната история в Предговора, в която Големият Николай Генчев предупреждаваше пред мен първия президент на Американския университет в България проф. Едуард Левърти „американците много да не се обвързват с нас, българите, защото ние сме преживели седем империи, а сме останали да си пием гроздовата ракия и червеното вино!“. Да, видя се, че тези седем империи в нашата история са Византийската, Латинската, Никейската, Османската, Руската, Германската и Съветската, спрямо които в различни исторически ситуации България или е била подчинена, тъй като е губила държавността си, или е реализирала външно-политически съюзи, или „цивилизационни избори“. Интересното в случая е, що се отнася до това, което предстои, че тези думи на бач Кольо съдържаха и определено мрачна прогноза за бъдещето на поредната империя в нашата история –  Американската, и доминираната от нея и до днес „евро-атлантическа цивилизация“, а постепенното преобразуване на новия „световен ред“ от „еднополюсен“ под диктата на САЩ в „многополюсен“ чрез формирането на нови центрове на влияние като Русия и Китай, което се извършва пред очите ни, освен всичко друго е пример и за мъдростта на проф. Николай Генчев, този уникален Учител и Приятел, Светла му Памет! Тук драмата, която би трябвало да ни интересува, не е толкова до евентуалното бъдещо разпадане на НАТО и Европейския съюз, към които ние сме осъществили поредния си „цивилизационен избор“, а от гледна точка на историческата и психологическата логика подобен край ще изглежда повече от естествен, колкото до екзистенциалния въпрос какво ще прави България след това, след този очакван финал? Разбира се, на този въпрос отделих достатъчно място в последните два параграфа на изложението, макар че споделената от мен „Песимистична теория за българската държава“ беше възприета тягостно от моите приятели, което впрочем е адекватно и на моите лични чувства, но това в никакъв случай не променя собствените ми опасения.

Освен това, оказа се, че наред със седемте империи, в своята история България преживява и седем прехода, което съвсем закономерно води до заключението, че нашата история е всъщност „история от преходи“, тоест състояния на социална аномия, в които новите социални норми все още не са достатъчно стабилизирани, а в тези случаи като общностни регулатори на мисленето и поведението се манифестират дълбинни психични нагласи, формирани някъде далеч в миналото. По-точно това са специфични етно-културни, екзистенциални и политически представи, но също така редица вкоренени в българската колективна психика цели, идеи и комплекси, които предполагат резултатите от българското мислене в миналото, в настоящето и със сигурност ще определят облика и на нашето бъдеще като държава и народ. Сред тях се открояват фундаменталните представи, цели и идеи за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване, а оттам и това на самата държава; социалната самоизолация и самозатварянето във фамилните, приятелските и кръговете по местоживеене; отчуждението от държавата и делегирането на правата за нейното съхранение и просперитет на външни гаранти за това, тоест поредният значим външно-политически фактор, на чиято подкрепа, освен това, разчитат българските елити, за да реализират безпрепятствено вътрешно-политическо господство; това са множеството фундирани в различни исторически ситуации български комплекси, които в продължение на векове затлачват българската колективна психика и по категоричен начин възпрепятстват процеса на формиране на адекватна и позитивна национална и цивилизационна идентичности. Проблемът днес е, поне от позициите на Критическата психология на българската история, че тези фундаментални характеристики на българската колективна психика продължават да се възпроизвеждат по категоричен начин в психичните преживявания на „народ“ и „елит“, а това със сигурност проблематизира и ще продължава да проблематизира не само тяхното лично, но и бъдещето на самата държава. С други думи, при положение, че България и по-точно нейните интелектуални и политически елити, а и самият народ, все още не са в състояние дори да започнат конструирането на идеи и перспективи за бъдещ собствен Български път, а винаги ще се разчита на други да правят това, то очакваният Осми преход в нашата история ще бъде придружаван отново с тягостни размисли по отношение на следващия „цивилизационен избор“, тоест, казано на съвсем обикновен език, към кого да се присламчи за пореден път държавата, за да оцелее, в което се състои едно от многото проявления на българската историческа драма.

Друго, особено омерзително проявление на тази историческа драма, са реализираните седем собствено български ритуални самоубийства в тази наша история, тоест собствено българското самоунищожение на българи от българи било в името на въобразени религиозни и идеологически цели, било заради властовите позиции, за които традиционно се смята, че са най-сигурното средство за онова драматично индивидуално и семейно-родово оцеляване, и в някаква степен благоденствие и благополучие. Вярно е, ще каже някой, че и други народи са водили безмилостни граждански войни, но, ако оставим настрана безмислието от критически позиции да мислим нашата собствена история чрез чужди истории, то ще видим, че подобна историческа приемственост и настървението, чрез което ние непрекъснато се самоунищожаваме, наистина са уникални. Проблемът днес и в бъдеще е, че продължаващото поредно Седмо ритуално българско самоубийство, този път наистина безкръвно, но може би най-ужасното в цялата история, чието съдържание е безпрецедентната за вековното ни съществуване на тази земя демографска катастрофа, особено чрез възпроизвеждащата се миграционна тенденция, високата смъртност, ниската раждаемост и на практика обезлюдяването на огромни територии на страната, ще се окаже бариера пред самото съществуване на държавата. Отново ще повторя тук, накрая, че това не е израз на някакъв зле разбран академичен песимизъм и войнстващ национализъм, а съвсем реалистична заплаха за бъдещето на държавата, тъй като „народът“ през вековете наистина е преживявал поединично на базата на  традиционните за нас психични приоритети за индивидуалното оцеляване и справяне в различни исторически ситуации, но в случая става дума за държавността, която, както знаем, отсъства през повече от половината от историческото ни време на тази земя. Може ли някой наистина да гарантира, че държавата ще се възпроизвежда в общи линии безпроблемно, ако няма мнозинство от хора, които ще могат да се идентифицират като българи? Едва ли… За това говоря, впрочем.

Разбира се, че може би най-парадоксалното проявление на българската историческа драма, поне от позициите на Критическата психология на българската история, се свежда до възпроизвеждащата се невъзможност ние най-напред да осмислим и после да превърнем в основополагащ за нашата позитивна национална и цивилизационна идентичности фактът, че България е субект на три фундаментални Духовни Приноси спрямо цялата история на човечеството, тъй като те наистина се отнасят не само до нас и до нашата цивилизация, но и до световната културна наследственост, и те са – писмеността, тоест кирилицата, богомилската социална визия и религиозно-философската концепция на Учителя Петър Дънов. Не може да не буди отчаяние, мъка и тъга суицидното отрицание на тези безспорни български духовни постижения, тъй като в огромната си част не само днес, но и в историята, българските интелектуални и политически елити, но и „обикновените“ български хора сами се отричат от себе си – ще „доказват“ отново и отново, че писмеността е „църковно-славянска“, че богомилите са „непоправими еретици“, че Учителят Дънов е „панславянски говорител или лъже-пророк“?!… И никой няма да посмее да постави и да се опита да отговори на въпроса защо, защо се случва всичко това? Защо винаги се опитваме да бягаме от самите себе си, от единствените духовни образци в нашето минало, върху чиято основа можем да формираме собствената си позитивна национална и цивилизационна идентичност, а не да смятаме и да си въобразяваме непрекъснато, че правим поредния правилен външно-политически и „цивилизационен избор“, след които винаги следва поредния провал в нашата история?

Едва ли ще бъде изненада, ако кажа, че моят отговор, тоест отговорът на Критическата психология на българската история, се съдържа в една-единствена думичка – страх, изконният български страх, че можеш да се изправиш като народ и държава, и да кажеш: „Да, знам, че днес съм малък и изглеждам незначим във вашите очи, но аз съм наследник на духовни висоти, на създателите на цивилизацията на кирилицата и произтичащото от нея православие, на съвършено различно от вашето светоусещане за полагането на хората в действителността и човешкото общество, които са в основата на моя български мироглед и могат да бъдат разбрани единствено в контекста на богомилската визия, продължена в концепцията на Учителя Дънов!“. Подобно откровение, подобна гордост за българското място в Европа и света дали ни прави диваци и варвари в собствените ни очи, дали няма да изглеждаме като „предмодерни“ в сравнение с онази исторически чужда за нас западна цивилизация, на която драматично искаме не само да приличаме, но и да бъдем част от нея, което просто няма как да се случи, тъй като ние сме различни светове. Впрочем, тъкмо този извечен нашенски страх, който възпроизвежда и българския комплекс за малоценност, ще ни отнема възможността все някога да се превърнем в субект на собствената си история, настояще и бъдеще, ще ни прави неспособни да осмисляме в далечни времеви перспективи битието както на държавата, така и на „обикновените“ български хора, които няма да се свенят да я напускат и да се спасяват в чужбина. Поради всичко това ние ще ставаме все по-малко и по-малко, ще се бием до болка в гърдите и ще повтаряме папагалски колко сме „европейци“ и „евроатлантици“, без да се опитаме да осъзнаем този прост психологически факт, че въобразените идентичности са в основата на нашето тежко колективно психично заболяване.

Известно е, че всеки идентификационен процес се осъществява чрез разгръщане на психичната опозиция „ние – те“, което в нашия български случай може да разкрие и собствената ни българска драма. На нивото на националната идентичност ние се ограничаваме да идентифицираме като те най-вече турците и циганите, което възпроизвежда невъзможността да осъзнаем нашата съвместна държавност, а това сигурно ще продължава да възпроизвежда всеобщото отчуждение от нея, тъй като тя никога няма да се привижда като взаимна отговорност. На нивото на цивилизационната идентичност ситуацията е още по-драматична, защото ние ще си мислим, че те са всъщност онези, например руснаци и сърби, които всъщност са част от нашата собствена православна цивилизация, спрямо която ние сме дори исторически субект, което ще се артикулира в абсурдното твърдение, че „ние сме европейци“. Винаги казвам на моите студенти, че който или каквото да им говори след като завършат и влязат в „живия живот“, да са наясно и да знаят, че винаги става дума за идентичности, за това може би най-съкровено човешко преживяване да знаеш кой си, откъде идваш и накъде отиваш, търсейки в своята собствена общност фундаменталните основания и ориентири на собственото си съществуване. Е, как може това да се случи с българските хора и с българската държава след като векове наред ние продължаваме да възпроизвеждаме нашите собствени кризи на националната и цивилизационната си идентичности, тъй като не можем да осъзнаем кои са те, а това в крайна сметка ще прави невъзможно да знаем кои сме ние. С други думи, налице е наистина тежко колективно психично заболяване, което се изразява във възпроизвеждащата се двойственост на българските национална и цивилизационна идентичности, а това в рамките на настоящето изследване препотвърждава диагнозата на множество по-ранни изследователи на българската психика, че българският национален организъм е болен, макар че д-р Никола Кръстников, например, смяташе за проява на това психично заболяване „отсъствието на социално чувство“ /Кръстников, 1922/, както впрочем и редица други автори /Панов, 1914; Пенев, 1926; Страшимиров, 1925, и др./. Оказва се, разбира се от гледната точка на Критическата психология на българската история, че в основата на това колективно психично заболяване са възпроизвеждащите се кризи на българските национална и цивилизационна идентичности, а другите проявления на болестта, включително традиционните наши етно-културни, екзистенциални и политически представи, цели, идеи и комплекси, и това „отсъствие на социалното чувство“, са всъщност естествено разгръщане на болестта в нашето историческо съществуване.

Очевидно е по този начин, че повдигнатата в началото на настоящето изследване теоретична хипотеза относно регулативните функции на фундирани далеч в нашето минало, в основни линии още във времето на Дунавска България, макар и допълнително обогатявани през последващото ни историческо съществуване, специфично български надиндивидуални психични представи, цели, идеи и комплекси, чиито резултати могат с основание да диагностицират заболяването на българския организъм, е в достатъчна степен доказана. Освен това, струва ми се, че и в достатъчна степен тук беше очертана една възможна колективна психотерапия, която, да припомня, според мен трябва да следва логиката на логотерапията на Виктор Франкъл, основателят на Третата Виенска психотерапевтична школа, който сам задаваше разликата между тази терапия и класическата психоанализа на Първата Виенска психотерапевтична школа на Зигмунд Фройд: „При класическата психоанализа пациентът лежи на кушетката и споделя неща, които за терапевта могат да звучат и твърде неприятно. При логотерапията пациентът седи на стола срещу терапевта и мълчи, но може да чуе и чува твърде нелицеприятни неща за самия себе си“ /Франкъл, 2001/. С други думи, ако някой си мисли, че очертаните в това изследване драми на българската колективна психика са авторова приумица, за да се акцентира единствено върху нейните негативни измерения, то той се лъже, защото, както вече казах, споделеното тук ми донесе само мъка и тъга, но това беше естествен резултат от парадигмалните обективни изисквания на Критическата психология като цяло, и на критическия психологически прочит на българската история, в частност.

Повече от сигурно е, че тук, съвсем накрая, трябва да изкажа и своите неподправени благодарности, след като в началото поднесох искрените си извинения към хората, които си мисля, че по някакъв начин засегнах през това време. Разбира се, най-напред искам да благодаря на моята спътница в живота – Мая, която стоически и с типичната си благост издържа на това напрежение, но пък ми даваше и своите твърде ценни за мен съвети спрямо всеки параграф от текста. После искам да благодаря и на децата, на Жоро, на Инка и Криси, които през цялото време недвусмислено ме подкрепяха в това приключение, обещавайки им, че ще положа всички усилия да се опитам да наваксам пропуснатото в нашето общуване. Няма как, наистина няма как да пропусна да благодаря на Любен и на Веселия, в чиято вила на „Предела“ започна истинското писане на книгата. Специално благодаря на моите колеги и приятели от Университета – проф. Павел Александров, проф. Дончо Градев, проф. Клавдия Сапунджиева, проф. Ваня Матанова, проф. Соня Карабельова и на редица други приятели, особено Благо Алексиев, Любо Коцев, Емил Ботев и Илия Кузманов, които ме подкрепяха и се интересуваха какво се случва във всеки един момент. Не по-малка благодарност изказвам на моя приятел Румен Петков, главен редактор на сайта „Поглед. Инфо“, който публикува повече от десет параграфа от книгата, а това беше твърде важна за мен обратна връзка с читателите далеч преди появата на самата книга. Разбира се, особени благодарности дължа на моите рецензенти проф. Красимира Йонкова, също съмишленик от Школата, на легендарния проф. Андрей Пантев и на изключителния социален учен проф. Иво Христов. Много моля да бъда извинен, ако неволно съм пропуснал някой, но това не е плод на забрава, а на вълнение, тъй като са наистина много хората, на които съм благодарен!…

Разбира се, че най-големите ми опасения се свеждат до това, дали, ако бяха живи, хората, на които посвещавам тази книга – баща ми Дочо Георгиев и прекрасните ми Приятели и Учители проф. Николай Генчев и проф. Минчо Семов, Светла и Вечна им Памет, щяха да бъдат доволни от текста и дали щях да получа тяхното одобрение. За съжаление, никога няма да получа отговор на този въпрос, но все се надявам, че поне не съм ги изложил, а най-голямото ми оправдание за всяка възможна тяхна критика се свежда до признанието, че написах честно и откровено, но и с много любов тази книга, изпълнявайки тяхната препоръка.

В заключение, ако перифразирам самооценката на Зигмунд Фройд за неговата психоанализа, ще кажа накрая, че Критическата психология на българската история не цели да създава убеждения, а само да разтърсва предразсъдъци. Струва ми се, че разтърсването на собствено българските предразсъдъци спрямо нашето минало, настояще и бъдеще е толкова очевидна необходимост, така че всяко нейно допълнително доказателство е повече от излишно.

 

Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки. От 2000 г. е професор по…

Вашият коментар