Балканският полуостров отдавна е поле на противопоставяне между великите сили. Основната причина за това е важното геополитическо положение на региона, свързващо Европа с Азия. През ХIХ и особено през ХХ в. се оформя грозния образ на Балканите като „барутен погреб”, свързан с началото на Първата световна война. Но той се дължи не толкова на някакви особени, присъщи само на балканските народи качества като войнстващ национализъм, екстремизъм и кръвожадност, колкото на постоянната намеса на външни сили, които се борят за надмощие в този важен за техните интереси регион. В миналото става дума най-вече за Русия, Австро-Унгария, Великобритания, по-късно Германия (включително и Третия райх), Съединените щати, Турция и други европейски и извъневропейски държави. Да, историята на Балканите е изпълнена с войни и актове на насилие, но повечето от тях са подклаждани от противопоставяния на сили, разположени извън региона.
В следвоенната епоха, известна и като Студена война, Балканите са разделени също както са Европа и светът, но изглеждат стабилни. Тогава на Балканите ясно могат да се разграничат три зони – прозападна с членките на НАТО Гърция и Турция, просъветска с членуващите в Източния блок България и Румъния, и разположените в западната част на полуострова независими: Югославия, сред водачите на Движението на необвързаните, и напълно изолираната след 1961 г. Албания, която не участва дори и в общоевропейския процес от 70-те и 80-те години.
Всичко на Балканите се променя след края на Студената война: традиционните линии на разделение се размиват, но се появяват нови. Претърпелите крах заедно с Източния блок България и Румъния са принудени да потърсят ново геополитическо място, тъй като саморазпусналите се структури на блока (Съветът за икономическа взаимопомощ и Организацията на Варшавския договор) ги оставят безпомощни, както в икономически план, така и по отношение на националната им сигурност. Но преориентацията не предизвиква особени спорове, тъй като има само една възможност, очертана от Запада, победил в Студената война. В създадения от края на Студената война силов вакуум бързо и лесно се настаняват първо Съединените щати, а след това и продължаващата своята интеграция Западна Европа. Нещо повече, процесът на промени в посока на парламентарна демокрация и пазарна икономика във всички европейски страни от Източния блок изглеждаше общ. При това той намира подкрепа още през 1989 г. от европейската програма ФАР (PHARE)
Много скоро обаче става ясно, че общият път на Запад не означава еднакъв път. Докато страните от Централна Европа издигат лозунга „Да се завърнем в Европа” („Назад към Европа”) – сиреч ние сме част от Европа и трябва да се върнем там, за балканските той звучи като „Път (напред) към Европа” – сиреч не сме били и не сме част от Европа, но искаме да отидем там. Различен е и европейският подход, тъй като програмата ФАР посочва като бенецифиенти само централноевропейските Полша и Унгария (Poland and Hungary: Assistance for Restructuring their Economies), сиреч тя разделя, а не обединява, независимо че още през 1990 г. в нея са включени и останалите страни в преход. Разликите проличават и при първите свободни демократични избори. Докато в Централна Европа те са спечелени от новите антикомунистически политически сили, то на Балканите побеждават започналите своята трансформация управляващи комунисти, които бързо се отказват от комунистическата си идеология и се преименуват на социалисти. Тези различия демонстрират онова, което отдавна е известно на историците – че принадлежността към един военно-политически блок не означава непременно и еднакви позиции. Резултатите от геополитическата преориентация също са различни. Независимо че бившите страни от Източния блок са оформени като общо пето разширяване на Европейския съюз, те не го реализират едновременно. Балканските България и Румъния са приети не заедно с останалите през май 2004 г., а малко по-късно: на 1 януари 2007 г. При това до голяма степен по политически и геополитически причини.
Следващият момент, на който искам да обърна внимание, е спецификата на промените, която се оформя при третата група на Балканите – тази на необвързаните, но социалистически Югославия и Албания. Те се оказват особен случай, защото според техните ръководства краят на Студената война не би трябвало да ги засегне, тъй като не са част от Източния блок. Само че крахът от края на 80-те години не е просто на Източния блок, а на съветския модел на държавен социализъм, част от който са и те. Албанската специфика води до отлагане на промените, които започват едва през 1991 г., но в Югославия самочувствието на сръбския лидер Слободан Милошевич и убеждението му, че Югославия има много по-голяма свобода на действие от страните от Източния блок, води до тежки и дълготрайни последици не само за федерацията, а и за целия регион.
Една от последиците от общата криза в Източния блок през 80-те години е нарастването на национализма навсякъде и в различни форми. В балканските страни от Източния блок той се проявява в т.нар. систематизация на румънските аграрни райони, инспирирана от Николае Чаушеску, и в насилственото преименуване на българските турци по идея на Тодор Живков, наречено по-късно „възродителен процес”. Най-интензивно обаче национализмът се проявява в необвързаната федеративна Югославия. Противоречията между по-богатите западни републики и по-бедните източни се задълбочават от икономическата криза и от сръбския национализъм на Милошевич. Те предизвикват войната за разпадане на Югославската федерация, често погрешно наричана Трета балканска война (погрешно, тъй като тя си остава в рамките на Югославия и за щастие не ги прекрачва, за да стане Бълканска). Кървавото разпадане на Югославия обхванаща цялото последно десетилетие на ХХ в. и се превръща в първата истинска гореща война в Европа след края на Втората световна война.
Разрастващият се във времето военен конфликт в западната част на Балканите се оказва най-големият проблем за интеграцията на България и Румъния в европейските структури. Особено засегната е България, тъй като традиционните ѝ търговски пътища към Европа преминават през Югославия, а обявеното международно търговско ембарго стимулира контарбандата и създаването на престъпни мрежи в западните български територии. Разбира се, при създаването на организираната престъпност не само в България, а и в целия регион, не бива да пренебрегваме и социално-икономическите последици от трансформациите, изразени в деиндустриализация и голяма безработица, които карат хората да търсят други стредства за препитание – процес, който се наблюдава и до днес навсякъде в засегнатите от войната и промените райони на Балканите. Така още в началото интеграцията на балканските социалистически страни към европейските структури е придружена от проблеми.
След като Югославия изчезва от политическата карта на Балканите, на нейно място се създават нови държави с различна степен на легитимност, но изразили желание за интеграция в европейските структури. Еднопосочният стремеж създава потенциалната възможност, макар и не близка във времето – да се преодолеят противопоставянията и да се излекуват раните от миналото. В хода на този процес се ражда и новото за Балканите понятие Западни Балкани. В началото то е само работно, но с течение на времето се превръща в трайно. С него се обозначават постюгославските страни и Албания, които пораждат много проблеми на континента. Независимо какво мислим за понятието Западни Балкани, в неговото съдържание можем да открием надеждите на Запада и на местните жители за успешна европейска интеграция, съчетани с опасенията, че широко разпространените безизходица, бедност и разруха могат да внесат в обединена Европа нови проблеми. И днес можем да видим както успехите, така и проблемите.
Нека погледнем положението от перспективата на десетилетие и половина – от Солунската среща на върха на ЕС от 2003 г., посветена на Западните Балкани и очертала европейската им интеграция. Осъщественото през изминалите години показва множество успешни стъпки. Например присъединяването на Хърватия към ЕС, перспективата за още две – Сърбия и Черна гора, да го направят, но най-рано през 2025 г.; продължава и финансовата подкрепа от страна на ЕС, насочена към утвърждаване на демократични стандарти и пазарна икономия. Към успехите на западната интеграция вероятно трябва да се прибави и членството на Хърватия, Черна гора и Албания в НАТО, както и предстоящото присъединяване на Македония.
Но и проблемите са многобройни. Сред тях могат да се изброят продължаващите конфликти, макар и с по-малка интензивност (най-ясно изразен е конфликтният потенциал в отношенията между Сърбия и непризнатото от нея, но и от пет страни от ЕС Косово), голямата роля на корупцията и организираната престъпност, включително и в политиката в региона. Искам да обърна специално внимание на нагласите на гражданите от т.нар. Западни Балкани по отношение на присъединяването към ЕС. Според анкета на Regional Cooperation Council, оповестена в началото на т.г., те изглеждат по следния начин: в Косово подкрепа за ЕС („Вярвам, че членството в ЕС ще бъде нещо добро.”) изразяват 90 % от гражданите, в Албания – 81 %, в Македония – 54 %. Това са трите страни от Западните Балкани, в които преобладават проевропейските нагласи, но едновременно с това те са и тези, за чието членство в ЕС се говори в по-далечна перспектива. В останалите три нагласите са по-различни: в Черна гора 44 % искат страната им да стане член на ЕС, в Босна и Херцеговина – 31 %, а в Сърбия – едва 26 %. А две от тези три държави са най-близо до членството.
Какви могат да бъдат изводите? Според мен, първият е, че волята на ЕС за интеграцията на ЕС е ясно изразена, включително и в целите на настоящото българско председателство на Съвета на ЕС. Но тъй като инеграционният процес продължава много дълго, а и самият ЕС изживява криза, очевидно неговата привлекателност за жителите на Балканите намалява. В същото време най-големият стимул за продължаване на евроинтеграцията остава геополитическата борба за влияние в региона, в която през последните години се намесиха и сили като Русия, Китай, Турция, Саудитска Арабия. С други думи, геополитическият императив продължава да играе важна роля в съдбата на Балканския полуостров.
Доклад от международната конференция „THE BALKANS IN THE EUROPEAN INTEGRATION – PAST, PRESENT, FUTURE”, проведена на 16 и 17 май 2018 г. в СУ „Св. Климент Охридски”.
