АНАЛИЗИ > СТАТИИ
За насилието и демагогията  на българския преход към капитализъм

Васил Проданов - 20 май 2018

Каква е адекватната теоретически концептуална позиция, от която можем да си обясним демагогията на прехода към неолиберален капитализъм в България? За да заема тази позиция ще предложа едно нелиберално и несистемно разбиране за демагогията, различаващо се от хегемонните идеологеми в това отношение, наблюдавани у нас, в Европа и САЩ. Тази нелиберална позиция противопоставя на неолибералните идеологеми за свобода, солидарност, справедливост, „европейски ценности“, „евроатлантически ценности“, които станаха хегемонни и за десните, и за левите системни партии в България, тезата за невижданото структурно насилие, което се прикрива от тях.

Структурното насилие се реализира чрез механизмите не директно на държавата, а на глобализираните икономически отношения и пазарната логика на функциониране на капитализма, която става доминираща в процеса на глобализация. Това налага съответното поведение на милиарди хора, включително и на политически сили и държавни институции, следствията от които може да бъдат по-голяма и по-мащабна несвобода и насилие, отколкото при несвободата и насилието при хитлеровия нацизъм. Ако обективната логика на този капитализъм води до разпад на социални системи, до разрушаване на българското здравеопазване, до стрес, безработица, самоубийства, увеличаване на болестите и пр., в резултат на което с приватизацията и социалните промени в Източна Европа са умрели преждевременно повече хора отколкото по времето на сталиновия „голодомор“, дали това е „преход към демокрация“, както ни обясняват и от ляво, и дясно? Не се ли оказва, че идеологемите на партиите за „демокрация“ прикриват така ужасяващо и антидемократично насилие, реализирано обаче чрез логиката на функциониране на създадения от тях капитализъм? Филип Димитров в България може да не е убил лично нито един човек, дори и партията му като е управлявала да не е направила това, но с ликвидацията на селското стопанство и милионите изхвърлени на улицата, загубили статус, материално осигуряване, работа и в крайна сметка разболели се, скъсили своя живот, умрели от стрес, болести, престъпност, безработица, отчаяние, дрога, това не е ли един от големите убийци в българската история, маскиран безочливо зад идеологическото словоблудство на  фразата „първо демократично правителство в България“? Да, но за да скрият своето ужасяващо престъпление неговите съучастници, и до днес продължават да демагогстват колко страшно било при „комунизма“.

Структурното насилие на неолибералния капитализъм по принцип изглежда като обективна характеристика, то не се реализира директно от политически субекти, но то убива милиони пъти повече хора от субектното политическото насилие. Броят на преждевременно умрелите от глад, стрес, безработица, лошо здравеопазване по време на прехода към капитализъм е десетки пъти по-голям отколкото тези, които са пострадали непосредствено след 9 септември при прехода към социализъм в България, но това изобщо не се забелязва, а демагогски се обяснява как сме извършили „преход към демокрация“.

За да се прикрие това, са създадени свръхмощни алтернативни пропагандно-идеологически апарати, които да представят ставащото като „свобода“ и „демокрация“, като нещо подкрепяно от мнозинството от българите. Дадените от външни неолиберални сили 2 милиарда долара за финансирани НПО-та и медии, които да ни обещават как вървим към най-доброто и възможно „демократично общество“, а не към бедствен периферизиращ неолиберален капитализъм за изминалите 28 години са повече отколкото е дала БКП за своите пропагандни структури за 45 години преди 1989 г.. Така идеологически на пропагандната медийна повърхност на българското общество се оказва, че можеш да умираш от глад, стрес, несигурност, безработица, агресия, престъпност, отчаяние, както умират хиляди  у нас през изминатите 28 години, но това е наречено „преход към демокрация“, за разлика от това, което са правили лошите комунисти, дето са убили добрия дядо на Бойко Борисов и са си позволили да направят атентат в църквата „Света Неделя“. Функционирането на неолибералния капитализъм се опира именно на тази гигантска идеологическа демагогия, при която 1 % от човечеството налага своя интерес, представяйки го като интерес и на останалите 99 %. В България тази демаготия достигна своите върхови крайности, защото мащабите на унищоженото и разграбеното богатство, принадлежащо на всички нас, са невиждани в 1300 годишната й история, а официално това се обяснява идеологически като „преход към демокрация“ и „свобода“, към ново и щастливо светло бъдеще, оставящо назад в историята страшния „комунизъм“.

Тоталната хегемония на неолиберално идеологически език, интерпретации и обяснения на ставащото, прикриващо бедствения грабеж и унищожаване на създаденото при социализма се проявяват и във възход на демагогията дори във всекидневните отношения при прехода към капитализъм. Имаме бърза смяна на обяснения, език, биографии, на идентичности на голямо количество хора, които се тупаха по гърдите като социалистически човеци до 10 ноември 1989 г., а след това се събудиха като „демократи“, самоназовавайки се такива и заклеймяващи останалите.

В България имаше индустриални мощности и собственост на ТКЗС и АПК-тата за над 100 милиарда долара, която трябваше да бъде разграбена и да отиде в ръцете на едно малцинство, като това бъде представено не като най-големия грабеж в 1300 годшната история, а като „преход към пазарна икономика“. И когато Жан Виденов се заколеба, започна да подкрепя държавните предприятия, да се опитва да ги запази, му бе спретнат преврат, което в устата на десни демагози, бивши сътрудници на Института по история на БКП, бе обявено за „народно въстание“, докато в последната книга на останалия интелектуално честен до края на живота си голям български интелектуалец Илчо Димитров бе наречено просто „преврат“.

Преходът към капитализъм в България така през изминалите близо три десетилетия се превърна в една гигантска демагогия на непрекъснато радикално разминаване между това, което говорят, обясняват, обещават политиците и това, което реално става като резултат. Политиците обещават едно, а се получава точно обратното. Много хора довчера са говорили и подкрепяли едно, сега започват да говорят и подкрепят друго, т.е. бивайки днес нещо различно от вчера, адаптирайки се към новата ситуация, като някои от тях са особено агресивни в опита да докажат, че не са вече стари „социалистически“, а нови „демократически“ човеци. Част от интелигенцията в социалните и хуманитарни науки се превърна в ударен отряд на демагогията на прехода към капитализъм. Довчерашни преподаватели по научен комунизъм, галени от ЦК на БКП сценаристи, режисьори, писатели, артисти започнаха да  говорят срещу страшния „комунизъм“. Бивши специалисти по история на БКП станаха първи „демократи“ и пропагандни остриета на неолибералната идеология. Колкото си по-креслив и заклеймяваш миналото и „бившите“ и обещаваш светло либерално или социалдемократическо бъдеще, толкова повече шансове за успех имаш. Това доведе до своеборазен негативен подбор в политиката по време на реставрацията на капитализма, при който бивши нагаждачи, подмазвачи, ползвачи на привилегии и негодници от времето на социализма станаха политици, извършващи „незабавна смяна на системата“.

 

Целият текст на студията на Васил Проданов. „Демагогията като същностна характеристика на прехода към кризисен неолиберален капитализъм“ в сборника „Политическата демагогия в прехода“, С., 2017 г. може да бъде прочетен тук.

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. За контакт: vprodanov@hotmail.com  

Вашият коментар