В един незабравим майски следобед Иван Габеров посрещаше гости в „Имението“.Той беше опънал огромна трапеза – нещо характерно за всеки българин, който посреща в дома си чужди и наши гости. Върху масите жената на бившия кмет, кака Ванчи, беше разкъсала едри парчета от изключителния български традиционен зелник – разнасящ славата на Отечеството по всички континенти. Самият бай Даки, кмета, с детинско наслаждение въртеше пред гладните чеверме.
Габеров се изпълваше с умиление при вида на италианските професори и архитекти, които ядяха направо с пръсти от българските гозби.
По едно време младият редактор от БНР Божан Петров, който се разхождаше наоколо, се присъедини към всеобщото кулинарно оживление.
– Чичо Иване – каза той, виждайки своя патрон, – колко сладко хапват тези хора, да не са работници от полето?
– Това са учени, моето момче – отвърна Габеров, – италианци. Те ядат толкова сладко, защото са образовани и са имали време да се наситят на глада, докато постигат професионална зрялост и опит, а признанието по-сетне да ги нахрани. Без съмнение и те както майката на нашия премиер Кобургготски, обичат хубавите неща и са дошли да ги намерят в България.
– А защо само образованите хора заслужават такива вкусотии? – попита пригладнелия Петров.
С характерната си остра мъдрост и проницателност Иван Габеров заключи разговора:
– Разбира се, че не е нужно да си образован, за да излапаш зелника, особено ако са ти го поднесли на тепсия, но е нужно повече, за да му се насладиш докато оставиш и за другите.
29 май 2004 г.
