Периодично, обикновено по някакъв конкретен повод, започваме поредните дебати за образованието – качество, проблеми,  нормативни  разпоредби, закони… С ентусиазъм пишем, говорим, провеждаме научни конференции, кръгли маси  и постепенно  ентусиазмът утихва до следващия конкретен повод. Казвам това по повод  дискусията, която предизвика Асоциацията на индустриалния капитал в България. Похвално! Макар и закъсняла. Тя  трябваше да стартира и да даде резултати доста отдавна, за да нямаме дефицитни професии днес, за да не чакаме да се изцедят и последните капчици на държавно организираното професионално образование.  И трябваше да се води на базата на това, което се случваше периодично с образованието, без бизнесът да се произнася: започвайки с приемането на един Закон за професионалното образование, пренесен почти механично от чужда образователна система, преминавайки през преструктурирането на техникумите в професионални  гимназии, последвано от преструктуриране на професиите и специалностите, продължено с умножаването на профилираните икономически паралелки в общообразователни училища, доразвито с почти унищожените възможности за стаж и практика и довършено с тоталното нефинансиране на материалната база и педагогическите кадри.

За взаимодействие между бизнеса и образованието подехме дискусия през 2007 година, но бизнесът тогава  не присъстваше, защото му бяха достатъчни кадрите, които все още  произвеждаше образователната система. Вероятно прави впечатление на всички, че отсъстват  частни инвестиции в системата на професионалното образование – няма нито една частна професионална гимназия. Изключение правят някои професионални гимназии с икономически специалности. Прекалено дълго професионалното образование беше оставено само на себе си. Когато за пръв път беше поставен въпросът за това, че „българското образование обслужва чужди икономики“, реакцията беше изключително негативна към авторите на тази теза, защото всички се радвахме на свободното движение на хора и единния пазар.  Но за съжаление този единен пазар не даде шанс на българската икономика и днес тя е със затихващи функции – липсват специалисти в основни професионални направления, както  специалисти със средно образование, така и с висше. Не беше достатъчно да се променят законите за  признаване на дипломи. Беше необходимо да произвеждаме специалисти по  нужните за икономиката професии. И да ги произвеждаме с качество! Но всъщност хората в образованието не знаеха  точно какви специалисти са нужни на икономиката, нямаше кой да го каже.  И те произвеждаха специалисти според тяхната вътрешна образователна логика това, за което се изискваха по-малко финансови ресурси, по-малко  и достъпно оборудване…

Никой не иска да продължава тази тъжна история. И в този смисъл представителите на бизнеса са прави – необходима е промяна. Но промяна, която е подчинена на принципи и правила, обслужващи двете страни в този процес – и бизнеса , и образованието.

Важно е да се подредят нещата в нормален дневен ред, за да имат смисъл и за да работят.  На първо място държавата и бизнесът да приемат стратегически насоки за развитие, в които да се определи какви сектори и в какви времеви периоди ще се развиват, какви кадри са нужни, с каква квалификация.  Това е основната среда, в която следва да се развива всяка подкрепяща и поддържаща  бизнеса система, в това число образователната.  Следващата  стъпки: определяне на нормални финансови стандарти за професионалното образование; подготовка на специализирани учебници и литература, отговарящи  и отразяващи съвременните технологии в съответните сектори; подготовка, квалификациа и преквалификация на учители /една част от учителите в професионалните училища са загубили професионалната квалификация или квалификацията им вече не съответства на новите технологии и технически решения/. На трето място – осигуряване на  взаимноизгодни условия за реализация на специалисти, завършващи средно специално и висше образование /нито недостатъчната квалификация, нито свръхквалификацията са работещи в ефективната икономика/.

Обвързване на подготовката на кадри с осигурени  работни места е от изключително значение. Не е необходимо да припомням за задължителното разпределение, съществуващо преди доста години, но някои от  днешните предложения на бизнеса много напомнят за този период. – да се задължат завършващите  да работят  определен брой години в България. Похвално! Но са необходими три важни условия – гарантирано работно място /не отказ за назначаване  на младите специалисти поради липса на опит/; гарантирани условия на труд , вкл. разумно заплащане; кариерно развитие. Вярно е, че бизнесът плаща данъци и това му дава основание да претендира пред държавата, че тя е длъжна да подготвя специалистите, а той не е длъжен да инвестира в образование. В добрите икономики това съвсем не е правило – и там бизнесът плаща данъци и то добри, но въпреки това инвестира  допълнително в образованието, в различни негови  сегменти. И системата работи. Общо взето – простички неща. Но  е необходимо някой да вземе решение да се изпълнят. Иначе ще продължаваме да попълваме червения списък с дефицитни професии, ще продължаваме да изпращаме цели випуски от средното образование в чужбина, ще търсим изход в наемане на работници от чужбина, но това не е решение. Още повече при силно рестриктивните закони за наемане на работници от чужбина.  Убедена съм, че са възможни правилните решения. Убедена съм, че има хора, които  знаят каккво и как да се направи. А защо трябва да се направи много спешно, то е ясно!