АНАЛИЗИ > СТАТИИ
24 май – българският народен празник

Искра Баева - 23 май 2018

Има два месеца в годината, които за България и българите са свързани с паметни събития, отбелязвани като официални или неофициални празници. За месец септември е говорено и писано много, защото много политически събития започват и/или завършват през този месец. А обяснението се крие в стародавната българска традиция: през този месец селяните, които до средата на ХХ в. са категорично мнозинство в българския народ, приключват прибирането на реколтата и имат възможност да помислят и за други житейски стойности като човешкото достойнство, свободата, правата. Затова толкова често срез септември избухват въстания, стават политически събития и сблъсъци. Но така или иначе през септември настъпва есента, а след нея идва и зимата – така природата сама създава облика на българските политически събития.

Вторият месец, изпълнен с празници и вълнения, е пролетният май. През този знаменателен месец не само топлината на слънцето окончателно надделява зимния студ, не само сгрява земята и душите на хората, но това е и месецът, който в личния и обществения живот на българите е най-трайно свързан с оптимистични очаквания и надежди за бъдещето.

И така днес, след като отминаха първите майски празници – Денят на труда на 1 май, Денят на овчаря, армията и не на последно място на храбростта на 6 май (български овчари и войници има все по-малко, но от храброст в днешните трудни времена се нуждаем всички), Денят на Победата и на Европа на 9 май (това е правилният им исторически ред), дойде времето и на празника, който българите винаги чакат с най-светли чувства – Деня на българската просвета и култура и на славянската азбука.

Малко са държавите, които знаят точно кой и кога е създал азбуката, на която пишат. В това отношение ние, българите, безспорно сме щастливци. Осъзнал го е още Черноризец Храбър, написал в „За буквите” следното: „ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий“. И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз”.

И не е само това. Пак ние, българите, сме дарили своята азбука на другите славяни. Е, вярно, не на всички, защото западните славяни, където осъществяват своето дело светите братя Кирил и Методий с тяхната глаголица, използват не тази азбука, а латиницата, приспособена към славянския език. Но именно от българските земи тръгва кирилицата в своето далечно странстване, за да достигне до Русия. Макар че този факт не е така широко известен по света, колкото на нас ни се иска, именно това разпространение на славянската кирилска азбука сред други народи и държави я превръща в световна азбука.

Не бива да си правим илюзии, че заслугата за световното влияние на кирилицата е наша, но началото е положено именно в нашите земи. И не трябва да го забравяме. В днешните времена, когато имаме все по-малко поводи да се гордеем с родината си, кирилицата е една от сигурните основи за гордост и защита на националната ни идентичност.

Основания за гордост можем да почерпим и от думите на проф. Роже Бернар: „Спасявайки делото на св.св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност…“

Нашата гордост е заслужена, но дали не е останала в миналото? Въпросът, който с голяма сила се изправя днес пред нас, е дали продължаваме да сме носители на напредък, култура и човечност? Дали изпитанията от последните десетилетия не са разрушили онази „държава на духа”, която видя в борещия се срещу различни предизвикателства български народ акад. Дмитрий Лихачов?

Страхувам се, че уважението и преклонението, с което българите традиционно са се отнасяли към езика, просветата и културата, се отдалечават от нас. Ценности като образование, знание, наука, култура, чист български език все повече изчезват от забързания живот на съвременните българи. Младите учат с по-голямо прилежание новия световен език – английския, отколкото родния си български. А в житейски план гледат повече навън – към по-близката и по-далечната чужбина, отколкото към родното си място.

Ако си припомним обаче стремленията на българите от Българското възраждане, Княжество и Царство България, дори от Народна република България, ще видим друга картина. Образованието и книжнината тогава стоят на висок пиедестал. Ще видим, че не само богатите, а и бедните българи са готови да направят всичко, да се откажат от много неща, но децата им да се изучат, независимо дали у нас или в чужбина. А изучилите се вярват, че трябва да приложат наученото в своята родина. Ще срещнем и поговорки като: „Без наука, няма сполука”, „По дрехите посрещат, по ума изпращат”.

Къде отиде традиционното българско уважение към хората на перото и духа? Страхувам се, че то претърпя крушение в сблъсъка с новите ценности на консуматорското общество, наложило се неумолимо в отворилата се широко към света България. Днес просветата, чието олицетворение е училището (средно и висше), се превърна в досадно задължение, което трябва да се преодолее с всякакви средства.

Целта на младите и не толкова младите хора вече не е да знаят и могат повече, а да печелят повече пари по възможно най-лесния начин. Мечтите на момичетата се пренасочиха от образованието към показването – независимо дали на модния подиум или на поп-сцената, а тези на момчетата – от стремежа към по-високо чело се изместиха към „отглеждането” на по-големи мускули. С други думи, парите и бързата популярност станаха по-важни от знанието и културата, постигани с много усилия. Тялото се оказа по-важно от интелекта, залата за фитнес – по-привлекателна от библиотеката и учебната зала.

Същината на нашата съвременност стана призивът: „Пари, пари и пак пари!” Длъжна съм обаче да предупредя, че парите са необходимост, но превръщането им в цел изпразва съществуването от смисъл и обрича хората на жалък и празен живот, без духовни цели и идеали.

Затова на 24 май – най-светлия, най-българския и най-народния празник, нека излезем на шествие, водени от мисълта, че само с уважение към свещения език на нашите деди и към знанието можем да превърнем в реалност първите думи от празничния химн: „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови!”.

в. „Пенсионер“ № 21, 23 – 29 май 2018 г.

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…

Вашият коментар