АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Може ли земеделската земя да спаси България от обезлюдяване

Никола Карадимов - 03 юни 2018

Напоследък почти няма ден, в който някоя българска медия да не обяви тревожно, че „БЪЛГАРИЯ СЕ ТОПИ !“. Но ние знаем, че сега е модно нашите медии, особено електронните, да ни заливат ежедневно с тревожни и плашещи новини. И дори да няма такива, все ще се намери някой „световноизвестен“ гуру, който да обяви поредния „КРАЙ НА СВЕТА“. Но за съжаление, новината за топенето на България не само не е фалшива, но е реална истина, която се потвърждава от цял набор авторитетни институции по света, включително и от статистическата служба на ЕС. Дори за края на настоящата 2018 година се предвижда, че населението на България ще падне под критичните 7 милиона!

Но ако човек  иска сам да се увери, че България се топи, достатъчно е да излезе от столицата и от големите градове и да посети която и да е друга част от България, за да види страшната истина със собствените си очи. И не е нужно непременно да се посети „прочутата“ Северозападна България, станала нарицателна като най-бедният регион в ЕС. Достатъчно е да се отиде в някой земеделски, полупланински или планински регион или в пограничните райони, за се видят стотиците обезлюдени села, в които са останали по 1-2 души и няколко бездомни кучета. А в някои села няма и един жив човек! И най-удивителното е, че тези райони са най-добри за живеене – както с прекрасната природа и чистия въздух, така и с плодородната земя и пасищата.

Днес в България продължава да се спори дали страната ни е бедна или богата на полезни изкопаеми. Напоследък, със започнатите сондажи в Черно море, отново се заговори за възможността България да може в бъдеще сама да задоволя своите нужди  от петрол и природен газ и дори да стане износител на тези ценни енергийни суровини. Но като се има предвид какво носи на България златото, добивано у нас на концесия от чужда компания, дори и да се намерят значителни количества запаси от въглеводороди в нашия шелф, едва ли приходите от тях ще направят страната ни по-богата, отколкото е днес.

В същото време България притежава едно богатство, за което много страни по света с право могат да ни завиждат. И това е плодородната българска ЗЕМЯ! Земя, която е направила през вековете от българите ЗЕМЕДЕЛЦИ, а от България – РАЙСКА ГРАДИНА! Според световната статистика, хумусният слой на земята в България е не само един от най-богатите по съдържание, но и един от най-големите по дълбочина. Така например, дълбочината на хумусния слой в Старозагорския район надхвърля 100-120 см., докато в  някои европейски страни са доволни, ако тази дълбочина едва надхвърля 20 см., и въпреки това, делът на селското стопанство при тях има значителен дял в БВП и заема водеща позиция в експортната им листа. И ако към тази изключително плодородна земя, прибавим и благоприятните климатични условия, лесно можем да свържем името на България със ЗЕМЕДЕЛИЕТО. Особено в миналото!

За съжаление, обаче, днес нещата са коренно различни! Макар и страна-членка на ЕС, което значи, че сме в „клуба на най-развитите европейски страни“, България изобщо не може да се счита вече за една развита земеделска страна, каквато е била в миналото. Разбира се, причините за това са много, но би било най-погрешно да ги търсим само във „виновното за всички беди  турско робство“ и в „още по-виновния социализъм“. Нека да се опитаме, доколкото е възможно, да се отърсим от познатите ни идеологически и националистически клишета и да се придържаме към историческите факти. Тогава ще открием, че всяка епоха в развитието на България, колкото и противоречива да е била тя, е носила на страната ни както позитиви, така и негативи.

Така, например, след освобождението на България от Русия във втората половина на 19-я век, което слага край на омразното ни турско робство, руските войници, които в болшинството са били безимотни селяни, с удивление откриват, че освободените от тях „братушки“ притежават собствена земеделска земя, домашни животни и дори свой дом, а в много от българските градове и села има български училища, читалища и християнски църкви. Разбира се, в България, за разлика от Западна Европа, не са били познати селскостопанските ферми, разположени посред нивите /с изключение на чифлиците в Добруджа/, защото те не биха оцелели от непрекъснати набези на черкези, башибозуци и други въоръжени формирования, които са бродели по поробените български земи. Но това е довело до създаването на компактните български села, в които българските земеделци са се чувствали по-сигурни, както за себе си, така и за домашните си животни. Разбира се, не може да не се отбележи и омразния на всички българи „данък-десятък“, както и още по страшния „кръвен данък“, вземан от българските семейства, родили момчета, които били превръщани насила в еничари. Не може да се пропусне и насилственото помохамеданчване на хиляди българи от Родопския регион, както и жестокото потушаване на Априлското въстание и страшното Баташко клане.

Но в новоосвободена България вече е имало милиони дребни собственици на земеделска земя, които в продължение на векове, в т.ч. и по времето на Османската империя, са успели да натрупат богат опит както в земеделието, така и в животновъдството, така че те са можели да изхранват цялото население на Третото българско царство и дори да изнасят извън неговите предели. Именно тези дребни собственици на земя, както и създалата се още при османското владичество значителна прослойка от занаятчии, са били в основата на сравнително бързото икономическо развитие на освободена България до началото на Първата световна война. И въпреки националната катастрофа, до която довежда тази война българската държава, пак  селскостопанските производители, наред с ново появилата се преработвателна индустрия, са успели да изправят страната на крака и в навечерието на Втората световна война България вече си е извоювала място сред водещите европейски производители на цял набор от селскостопански стоки. Добруджа се утвърждава като „Житницата на България“, Тракийската низина се превръща в „Зеленчуковата градина на България“, Казанлък става „столица на Розовата долина“, Кюстендил става „столица на ябълките, черешите и сините сливи“ /станали основен сюжет в картините на Майстора/, Силистра става „столица на кайсиите“, а Любимец – „столица на дините и пъпешите“. На много места в страната се появяват големи лозови масиви и съпътстващите ги винарски изби. Утвърждават се уникалните български сортове грозде „Мавруд и „Гъмза“ и произвежданите от тях вина. Българското кисело мляко, българското бяло овче сирене, българският кашкавал и българското розово масло започват да се търсят и на международния пазар. Голямото изобилие от селскостопански суровини стимулира развитието на консервната, млекопреработвателната, месопреработвателната, кожухарската и текстилната индустрии. Благодарение именно на развитото селското стопанство, българският златен лев става конвертируема валута.

Но за разлика от водещите страни в света, българското селско стопанство по това време си остава силно раздробено /няколко милиона отделни собственици/, слабо механизирано и доста отдалечено от модерните технологии. На някои места в страната възникват земеделски кооперации, но те не добиват голяма популярност и не успяват да се наложат като масова практика у нас. Повяват се и специализираните земеделски банки, но при липса на застраховане на селскостопанската продукция, те също не успяват да се наложат като водещи банкови институции в страната.

Установената в края на Втората световна война т.н. „народна власт“ заварва българското селско стопанство именно в това състояние – с всичките плюсове и минуси, посочени по-горе. И тъй като тази власт донася тотална смяна на социално-икономическата и политическата система „от капитализъм към социализъм“, в селското стопанство се провежда радикална реформа под мотото на „пълната колективизация“, намерила конкретният си израз в т.н. ТКЗС-та /Трудово-кооперативни земеделски стопанства/. Първоначално колективизацията започва доброволно, но поради масовата съпротива на българските селяни, собственици на земя, тя, в крайна сметка, се провежда повсеместно, като всички земеделски земи и селскостопански животни са включени в ТКЗС-тата. Трябва да се отбележи, обаче, че у нас не е бил приложен сляпо съветския модел на колхоз, при който земята е държавна собственост и неговите членове не притежават земя. Всъщност, в царска Русия, земята е принадлежала само на помещиците и селяните са били безимотни. При нашите ТКЗС-та, обаче, земята макар и кооперирана, остава собственост на кооператорите. Но въпреки, че членовете на ТКЗС-тата запазват собствеността си върху земята, те, на практика, загубват пряката връзка с нея, както и с домашните животни и това ги превръща в обикновени наемни работници, подобно на тези, работещи във фабриките. Пряка последица от това е загубата на лична мотивация при кооператорите и оттук – рязко спадане на тяхната производителност.

Но не бива да се отричат и предимствата, които донасят ТКЗС-тата на българското селско стопанство. Първо, беше преодоляна разпокъсаността на селскостопанските земи, които бяха чувствително уедрени в рамките на териториите на отделните ТКЗС-та. Второ, уедряването на земеделските площи и на селските стопанства, стана ключова предпоставка за широко навлизане на механизацията, включително тежката механизация и на новите технологии, включително капковото напояване, оранжерийното производство, животновъдните комплекси. Трето, разшири се чувствително делът на поливното земеделие чрез специално изградената хидромелиоративна система от  язовири и напоителни канали. Четвърто, бяха внесени нови сортове растения, включително плодове, зеленчуци и зърнени култури, които доведоха до рязко повишаване на добивите от тях. Пето, бяха внесени нови породи домашни животни и бяха изградени животновъдни стопанства, отговарящи на най-високите за времето си стандарти. Шесто, в полза на селското стопанство беше впрегната българската приложна наука, чрез цял набор от научно-изследователски институти и центрове, съответно по пшеницата /Генерал Тошево/, по царевицата /Кнежа/, по зеленчуковите култури /Пловдив/, по овощарството /Пловдив/, по лозарството и винарството /Плевен/, по розата /Казанлък/, по тютюна /Марково/, по почвознанието /София/. Благодарение на всички тези нововъведения от времето на ТКЗС-тата, българското селско стопанство осигуряваше значителен дял от БВП на страната и заемаше водещи позиции в българската листа за износ, особено за страните от СИВ. Наред с това, българското селско стопанство осигуряваше и необходимия финансов и суровинен ресурс за развитие на българската индустрия.

Но със завръщането на капитализма в България през драматичната 1989 година, социализмът трябваше „много бързо и завинаги да бъде изпратен в историята“. И една от основните задачи на първото некомунистическо правителство беше да ликвидира ТКЗС-тата, като едни от най-ярките символи на социализма. За целта дори бяха създадени т.н. „Ликвидационни съвети“. Трябва да се отбележи, че възстановяването на собствеността върху земеделските земи в България беше стъпка в правилна посока, но ликвидирането на ТКЗС-тата и  връщането на земята „в реални граници“ имаше катастрофални последици за българското селско стопанство. Тук е мястото да се каже, че редица страни-членки на ЕС, с доказани постижения в селското стопанство, най-приятелски съветваха правителството ни да не връща земята в реални граници, а да запази уедряването й в рамките на ТКЗС-тата, защото то съответства в най-голяма степен на силно субсидираната селскостопанска политика на ЕС. Те съветваха също да не се ликвидират ТКЗС-тата, а да се трансформират в акционерни дружества, като на собствениците на земя да бъдат дадени безплатно съответните акции. По този начин социалистическите ТКЗС-та щяха да се превърнат в капиталистически търговски дружества, с което една от големите задачи на прехода за „смяна на системата“ щеше да бъде изпълнена. Но по-важното беше, че щеше да се съхрани всичко ценно, създадено и натрупано в ТКЗС-татта в продължение на десетилетия и най-важното, щеше да се запази в голяма степен постигнатото уедряване на земята.

Но както е известно на всички, тези разумни съвети минаха покрай ушите на управляващите, които не само върнаха зeмята в реални граници, но и ликвидираха напълно ТКЗС-тата. В резултат, голям брой българи изведнъж се оказаха собственици на земя, раздробена на повече от три милиона парцела. Повечето от тези собственици или бяха напуснали селата преди много години или се бяха родили в градовете и не само, че нямаха и елементарна представа от селско стопанство, но и нямаха никакво намерение да обработват върнатите им земи. И въпреки, че от тогава минаха много години, днес все още има собственици, които живеят в градовете /а някои дори не живеят в България/ и не знаят къде точно се намира земята, която притежават. Затова пък има други, които знаят това и ловко използват ситуацията, като обработват такива „ничии“ земи „под аренда“ с идеята в течение на годините да станат собственици по давност.

Някои от собствениците на земя, които все още живееха на село, получиха и съответния брой животни, както и някаква селскостопанска техника. Но в много от случаите, животните в животновъдните стопанства на ТКЗС-тата бяха заклани и превърнати в консерви. Така бяха унищожени голям брой най-съвременни краве-комплекси /със специално внесените от запада породи с голям млеконадой/, свине-комплекси /също със специално внесените от запада породи/, птици-комплекси. Дори, на някои места бяха разграбени керемидите от покривите на затворените завинаги животновъдни комплекси. Напълно бяха ликвидирани и т.н. Машинно-тракторни станции, като освен наличната селскостопанска техника, бяха разграбени и машините от ремонтните работилници. Огромните кооперативни селскостопански дворове за кратко бяха „ничии“, но постепенно също си намериха „нови стопани“, в повечето случаи приближени хора до Ликвидационните съвети. Поради липса на стопани, много от напоителните канали и помпените станции към тях, също последваха съдбата на животновъдните стопанства. Дори за известно време те станаха доходоносен източник на старо желязо. Многобройните микроязовири бяха дадени за “стопанисване“ на т.н. „сенчести групировки“, за да бъдат днес постоянна заплаха за катастрофални наводнения на намиращите се в близост до тях населени места. А големият брой научно-изследователски институти, осигуряващи с най-съвременни технологии българското селско стопанство по времето на социализма, днес са на ръба на оцеляването, като малкото живот и дейност, които все още са останали в тях, се дължат на самоотвержените усилия на все по-оредяващите научни кадри, някои от които дори бяха и със световна известност.

Но слава богу, плодородната българска земя никой не можа, а и не може да съсипе и изнесе. Наистина, по времето на индустриалната революция при социализма, някои селскостопански земи бяха силно замърсени от т.н. „голяма химия“ /включително и тези в плодородното Старозагорското поле/, но със закриването на заводите и тази опасност премина. Днес земята на места се обработва доста интензивно, особено за зърно-производство, но то не е пряко обвързано с животновъдството, каквато е масовата практика в страните с развито селско стопанство. Преди години, един голям европейски производител на бира, проучвайки България като дестинация на своите инвестиции, беше установил, че българският ечемик е един от най-добрите в света за производство на бира. Той се опита да закупи значителни площи селскостопанска земя у нас, за да задоволява напълно своите нужди от ечемик, но тогава  тя не можеше да се продава на чужди граждани и  проектът пропадна. Друг голям европейски производител на продукти от царевица, беше установил, че българската царевица е особено подходяща за производството на нишесте. И той също се опита да закупи земя, за да си осигури суровина за своето производство, но и неговия проект пропадна по същите причини. А един голям датски кооператив за производство и обработка на мляко, на основата но собствени проучвания, беше установил, че овчето и краве мляко в районите на Родопите и Стара планина имат уникално съдържание, което по същество се приближава до това на природните лекарства. Този кооператив прояви интерес за създаване на мрежа от съвместни българо-датски кооперативни стопанства, съоръжени с датски мини-млекоцентрали, които да произвеждат на място различни крайни продукти /основно сирене и кисело мляко/ от това уникално мляко и да го реализират на международния пазар. Но разбирайки, че изкупуването на млякото в тези райони всъщност е монополизирано от т.н. „сенчести групировки“, потенциалният инвеститор бързо се отказа от този проект.

Всъщност, могат да се приведат още десетки примери за уникалните качества на българските селскостопански продукти и за интереса на чуждите инвеститори  и граждани към българската обработваема земя. Но въпреки този видим интерес отвън към нашата обработваема земя, днес все още има доста големи площи от нея, които стоят необработени и пустеят от години. Това е повече от абсурдно, при условие, че с всеки изминал ден нуждата от селскостопански продукти в света расте главоломно, а експертите прогнозират, че в най скоро време, в резултат на бързото увеличаване на населението на Земята, липсата на достатъчно храна и питейна вода може да застраши съществуването на цялото човечество. Може би е крайно време, ние самите българи да оценим по достойнство тази ЗЕМЯ и да се опитаме да я вкараме в активен оборот. А защо да не я използваме и като ефикасно средство за предотвратяване на пълното обезлюдяване на нашите селски, полупланински и планински райони. Още повече, че в Европа съществуват редица държави, членки на ЕС и съизмерими с нас по население, които могат да ни бъдат отличен пример за следване, макар че климатичните и почвени условия при тях да са далеч по-неблагоприятни за развитие на селското стопанство, отколкото у нас.

Така например, една от тези държави, която дори и в САЩ наричат „страна на благоденствието“, още през миналия век е приела специален закон за притежаването и ползването на селскостопанската земя. Главният мотив за приемането на този закон е записан в неговия преамбюл, където се казва че селскостопанската земя в страната, макар да е преобладаващо частна собственост, е общо национално богатство, което служи на много поколения и нейното притежаване, ползване и опазване се урежда конкретно с този специален закон. По нататък в закона се казва, че селскостопанска земя в страната може да притежава всеки пълнолетен неин гражданин, както и гражданите на страните-членки на ЕС, при спазването на три задължителни условия: Първо, собственикът трябва да живее върху земята, която притежава /законът посочва максимално допустимата отдалеченост на жилището на стопанина от неговите земи/; Второ, собственикът трябва да обработва земята, която притежава; Трето, собственикът трябва да има селскостопанско образование. Тези задължителни условия отнемат автоматично правото да се притежава земя не само от чужди граждани, но и от собствените граждани, ако те не живият върху земята и не я обработват. Вероятно мнозина блюстители  и защитници на „човешките права“ у нас веднага ще алармират, че с тези условия се нарушава свещеното човешко право на собственост, но гражданите на тази страна, чрез своите представители в парламента, доброволно са ограничили това право в името на една общонационална цел, а именно пълно и максимално ефективно използване на цялата налична селскостопанска земя.

Но притежаването на селскостопанска земя в тази страна е свързано с още две важни ограничения. Първото е, че един собственик не може да притежава земя над определен лимит, който се определя от възможностите на един фермер с максимум двама наети работници да обработва земята по най-съвременните способи. Това ограничение произтича от наследения от миналото модел на самостоятелния фермер, който сам  обработва земята си, като при нужда наема максимум още двама работници. Това ограничение предпазва страната от прекомерното уедряване на земята /каквато е широко разпространената практика в САЩ, например/, при която ролята на фермера намалява за сметка на наетите работници. И второто ограничение е, че селскостопанската земя не може да се наследява от децата на фермера. Ако те искат да притежават земята на родителите, те трябва да я купят от тях. Но в такъв случай, те трябва да са навършили пълнолетие, за да могат да вземат необходимия им дългосрочен заем. Изплащането на този заем обвързва с десетилетия новия собственик със закупената от него земя. А това е един ефикасен способ за задържане на младите в селското стопанство.  И тук отново има ограничения върху правото на собственост, но те не са притеснили законодателя, който целенасочено се е стремил всичката налична селскостопанска земя да бъде постоянно в оборот.

Но при това задължително закупуване на земята от наследниците, неизбежно възниква нуждата от посредник в случаите, когато децата не искат да купят земята на родителите си и да се занимават със селско стопанство. В тези случаи, законът е отредил ключова роля на общините, които са задължени да изкупуват свободната земя и я да я включват в своя общински поземлен фонд. Така общините, чрез този поземлен фонд играят много важна роля при комасацията /уедряването/ на земята, както и при регулирането на пазара на земя, като те се намесват активно в него при всеки опит за спекулативно повишаване на цените на обработваемата земя. Вероятно и тук блюстителите на „свободния пазар“ ще алармират, че такава намеса изкривява пазара на земя, което е недопустимо в една либерална икономика, но законодателите открито са се стремели към една регулирана пазарна икономика, за да се избегнат всякакви трусове и дори колапс на пазара на едно от най-ценните национални богатства – земята. Затова те са възложили на общините отговорната задача да регулират пазара на земята, отчитайки неговата голяма обществена значимост, така както са възложили на полицията да регулира движението по пътищата.

Но тайната на успеха на селското стопанство в тази страна се крие и в още един неин феномен. Това се прочутите селскостопански кооперативи. За разлика от нашите ТКЗС-та, тези кооперативи не  кооперират земята и животните, които си остават притежание и грижа на самите собственица на земя. Но те кооперират всички дейности, които се явяват на входа и на изхода на селскостопанското производство. Така например, един кооператив на производители на краве мляко осигурява на фермерите необходимите им специални породи животни с висок млеконадой; тяхното ветеринарно обслужване; хранителните смески през зимата; ежедневното събиране на издоеното мляко със специализирани автомобили, собственост на кооператива; обработването му в съответните млекоцентрали, собственост на кооператива и реализация на готовата продукция на пазара, включително и на международния пазар. Тази страна не познава известните у нас „прекупвачи“ на мляко, поради което себестойността на продукцията при нея е относително ниска и е напълно конкурентоспособна на пазара. Не случайно млечните продукти заемат важно място в експортната листа на тази страна.

И накрая не бива да се пропуска и ключовата роля на субсидиите в селско стопанство на въпросната страна, които се разпределят между всички съществуващи браншове, при спазване на съответната нормативна основа, която се основава на политиката за балансирано развитие на всички браншове и в същото време, на стимулиране на експортно ориентираната продукция. В резултат на всичко това, в тази страна са напълно непознати понятията като „ничии земи“ или „пустеещи земи“. И ако все пак има земи, които в момента не се обработват, те  по правило са в планирана почивка. Селскостопанската продукция на тази страна, която се продава по целия свят, при това, с максимална добавена стойност, съставлява 8% от БВП и 10% от експортната листа, а фермерите съставляват стабилна прослойка от т.н. „средна класа“. А защо нашата страна, която има много по-плодородна земя и далеч по-добри климатични условия, да не може да заеме същата позиция на водеща в Европа страна с развито селско стопанство?!

Разбира се, не всичко от опита на тази страна в селското стопанство е приложимо за България. Веднъж, поради големите различия в климатичните  и почвените условия, втори път, поради спецификата на наложилите се вече национални модели и традиции в двете страни. Така например, изискването собствениците на земеделска земя да живеят на нея за сега е практически неизпълнимо за България, защото по правило българските фермери живеят в нашите компактни села или съседни градове. Може би в бъдеще ще възникнат и типичните ферми, разположени сред нивите, но това не бива да бъде условие за притежаването на селскостопанска земя у нас. А изискването децата да закупуват наследената земя от родителите е направо безсмислено у нас, като се има предвид факта, че повечето наследници изобщо не се интересуват от наследената от родителите им земя, а още по-малко имат намерение да я обработват. Така, че изискването за закупуването на наследената земя ще бъде още едно допълнително препятствие пред собствениците, особено ако те са млади хора, да се върнат на село и да започнат да обработват земята, която са наследили. Не е нужно и задължителното изискване за специализирано земеделско образование, защото опитът на нашите предци е показал, че и един напълно неграмотен, но трудолюбив и предприемчив човек, може да бъде отличен земеделец и животновъд. Разбира се, специализираното селскостопанско образование може да бъде едно добро пожелание, без да бъде задължение. Но все пак, поне няколко неща от  модела на тази страна, биха могли да се приложат и в България.

Първото е въвеждането на изискването селскостопанската земя да се притежава само от тези, които я обработват. Няма съмнение, че въвеждането на изискването за задължителното обработване на земята от техните собственици, би имало сериозни последици върху българското селско стопанство. Това ще засегне пряко милионите собственици на селскостопанска земя, много от които живият далече от земята, която притежават, а някои дори са извън страната. Тези собственици, в рамките на един достатъчно дълъг преходен период биха имали две опции.

По-простатата и лесна опция е собствениците да продадат земята, която притежават. И тъй като по всяка вероятност до тази опция биха прибягнали по-голямата част от настоящите собственици, за кратко време пазарът на земя след главоломна временна активизация, ще бъде преситен и може да се срине, ако бъде изпуснат от контрол. Именно поради това, трябва да се въведе и другия важен елемент, а именно активното включване на общините в пазара на земя. Общините трябва да бъдат задължени да изкупуват земята, която е отказана от съседа, който да има право на първи купувач. При това, общините трябва да изкупуват земята на цени в рамките на пазарните, като не се слиза под определена долна граница. По този начин би се предотвратило продаването на земята на безценица и което е особено важно, общините биха могли да провеждат активна политика в областта на селското стопанство на своята територия. Защото общините, освен задължителни купувачи на земя, ще могат да бъдат и активни продавачи на земя, което не само ще предотвратява спекулата със земята и ще подпомага процеса на комасация на земята, но и ще може да се използва като ефикасен инструмент за привличането на нови поземлени собственици на общинска територия. Но за да може общините да изпълняват успешно тази роля, трябва да се приеме и горна граница на размера на притежаваната от един собственик земя. Тази горна граница може да бъде динамична във времето, но във всички случаи тя трябва да предпазва от прекомерно уедряване на земята в ръцете на малък на брой собственици, които неизбежно използват голям брой наемни работници при обработването на земята.

Втората опция пред собствениците на земя, които се намират далеч от нея, е те да запазят собствеността си върху нея и да започнат да я обработват. Практическата реализация на тази опция в голяма степен зависи от съвместните и координирани усилия на държавата и общините. На първо място държавата трябва да провежда целенасочена регионална политика за развитие на всички селскостопански райони в страната и особено на тези, които са заплашени от обезлюдяване. Тази регионална политика трябва да бъде подкрепена от солидно субсидиране на всички браншове в селското стопанство, като приоритет следва да имат онези браншове, в които има видимо сриване на производството, както и браншовете, които са подчертано експортно ориентирани. Своеобразна финансова подкрепа от държавата могат да имат и т.н. „данъчни ваканции“, които да се дават по правило на всички начинаещи фермери. Държавата може да разработи и специални програми за възстановяване и развитие на хидромелиоративните системи в страната. Пак в прерогативите на държавата е да възстанови и доразвие съществуващите научно-изследователски  и приложни центрове във всички браншове на селското стопанство.

Общините, от своя страна, могат да играят ключова роля при привличането на нови собственици  чрез предлагането на земя от общинския поземлен фонд на преференциални цени. Общините могат също да освободят от местни данъци и такси за известен период всички начинаещи фермери. И разбира се, общините трябва да осигурят необходимата транспортна, комунална и  социална инфраструктура, която е задължителна предпоставка за осигуряване на нормални условия за живот на фермерите и техните семейства. Общините трябва да подпомагат също и развитието на местната преработвателна и хранителна индустрия, така, че селскостопанските продукти да се предлагат на пазара с максимална добавена стойност. Вероятно някои с право ще възразят срещу предоставянето на такава ключова роля на общините със сериозните аргументи, че те в момента нямат нужния административен капацитет, а в голямото си мнозинство са масово заразени от голям набор корупционни практики. Но страните-членки на ЕС, които даваме тук за пример, отдавна са намерили решение и на двата проблема чрез т.н. „електронно правителство“. Пълното и безкомпромисно прилагане на „електронното правителство“, както при дигитализирания поземлен кадастър, така и при електронната автоматизация на изготвянето на оценките и вземането на решения, силно съкращава нуждата от специализирани кадри и почти премахва корупционните практики в тези страни.

Що се отнася до създаването на кооперативи от нов тип, при които са кооперирани всички дейности на входа и изхода на селскостопанското производство, това трябва да бъде изцяло грижа на самите фермери и техните сдружения. Те трябва да поемат изцяло в свои ръце събирането, обработването и реализацията на селскостопанската продукция, като елиминират всички съществуващи в момента паразитни структури на посредници  и прекупвачи, които оскъпяват производството и го правят неконкурентноспособно както на вътрешния, така и на външния пазар.

За сега е трудно да се каже, в каква степен предложените мерки ще заработят успешно и ще успеят да върнат българите към земята, която притежават и която може да храни не само тях, но и цялата страна, а и да има предостатъчно и за износ. Но е напълно сигурно, че ако не се вземат спешни мерки, тази богата и плодородна земя много скоро ще опустее и няма да служи на никого. Затова не бива да се боим, ако някои фермери от страните-членки на ЕС, където обработваемата земя видимо не достига, решат да закупят земя в България и да я обработват. Няма нищо страшно ако те се заселят трайно у нас и започнат да прилагат практиките, които са извели страните им във водещи позиции в Европа и света в областта на селското стопанство. България от това ще има  много ползи. Първо, неизползваната земя ще бъде вкарана в активен оборот и тя ще започне да дава продукция, която ще бъде част от нашия БВП. Второ, това производство ще носи преки и косвени данъци за страната ни. Трето, в страната ни ще бъдат внедрени най-новите и съвременни технологии в селското стопанство. Но ще има и още една, макар и трудно измерима полза. Това е заразителният добър пример, който би привлякъл към селското стопанство и много българи, а защо не и млади хора, които биха намерили едно ново поприще в живота, което им осигурява не само добрите доходи на средната класа, но им дава една обещаваща перспектива за в бъдеще. И както някога българските градинари са поставили началото на зеленчукопроизводството в Унгария, така и тези фермери, пришълци от Западна Европа, биха спомогнали България отново да се завърне в челните позиции на една от страните в Европа с развито селско стопанство.

И което е най-важно – може би ще спре обезлюдяването на България!

 

Никола Карадимов е завършил Висшия институт по строителство и архитектура. Проектирал е жилищни сгради, електрически централи, училищни и спортни съоръжения, болници, детски градини. Бил е два пъти министър на регионалното развитие (1991 - 1992 и 1997) Посланик на Република България в Кралство Дания (1993 - 1997) и в Кралство Норвегия (2006 - 2011). От 1997 до 1999 г. е посланик…

Вашият коментар